Полицейското насилие в България

Споделете статията:

 

Полицейското насилие в България обикновено става обект на медиен интерес когато е видимо – по време на протестни акции или при арести на публични фигури за извършени престъпления или нарушения на обществения ред. Това обаче е само върха на един огромен айсберг от противозаконни действия на полицията, голямата част от който остава скрита от очите и ушите на обществеността. Пък и самата българска общественост като че ли не изглежда да е особено заинтересувана да надникне под тънкия връх на айсберга, въпреки че нееднократно е била насочвана към това от местни и международни наблюдатели на правата на човека. През последния четвърт век Европейският съд по правата на човека произнесе десетки решения срещу България, свързани с драстични случаи на полицейско насилие, не малка част от които са завършили със смъртта на жертвите. През март 2015 г. Европейският комитет против изтезанията в едно от редките си публични изявления заяви, че в България „мъжете, жените и непълнолетните лица, задържани от полицията, продължават да са изложени на значителен риск от малтретиране, както при  задържането, така и по време на последващия разпит“.

В периода юни – ноември 2021 г. Българският хелзинкски комитет проведе изследване в българските места за лишаване от свобода върху представителна извадка от 1010 наскоро осъдени и постъпили в тях лица, чиито досъдебни производства са започнали след 1 юли 2019 г. Целта на изследването е да се получи информация от самите затворници за начина, по който е проведено досъдебното производство, в което са участвали като обвиняеми, както и за условията на тяхното полицейско задържане. Изследването е част от подкрепен от Европейската комисия проект, включващ подобен тип изследвания в още три европейски страни – Белгия, Гърция и Румъния.

Всичките 1010 лишени от свобода бяха интервюирани изследователския екип на БХК насаме и в условия, които ги предразполагат към откровеност. Въпросите, които им бяха зададени, включваха широк кръг от теми, свързани с полицейското задържане и досъдебното производство. Част от тях бяха насочени към употребата на физическа сила от полицията по време на задържане, както и вътре в полицейското управление.

Употребата на физическа сила по време на задържане може да е оправдана в случаите, когато задържаното лице се съпротивява на ареста или на свой ред използва сила срещу полицейските служители. Но и в този случай тя трябва да е пропорционална на преследваната цел, т.е. да не е прекомерна. Вътре в полицейското управление обаче тя няма как да бъда оправдана и е по презумпция противозаконна.

 

Голяма част (87.4%) от респондентите съобщават, че са били задържани от полицията по обвинението, по което впоследствие са били осъдени. 11.9% твърдят, че не са били задържани изобщо и много малък дял, 0.7%, казват, че са били задържани от полицията, но не по обвинението, по което впоследствие са били осъдени. Големият дял задържани се дължи на обстоятелството, че всички респонденти впоследствие са получили относително тежки присъди – ефективно лишаване от свобода. Разбира се, делът на лицата, които са задържани в полицията сред обвиняемите като цяло, т.е. като се включат и тези, които са получили по-леки наказания, е значително по-нисък.

Задържанията обикновено са на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от Закона за МВР, който дава право на полицейските органи да задържат лице „за което има данни, че е извършило престъпление“. Такова лице би следвало да се счита за „заподозряно“ по смисъла на няколко директиви на ЕС с всички произтичащи от това последици за гарантиране на правата, произтичащи от тях (информиране за правата, ефективен достъп до адвокат, превод когато е необходим и др.), макар че българското законодателство не е въвело напълно тези стандарти при полицейското задържане.

На Графика 1 и Графика 2 по-долу са представени отговорите на респондентите на въпросите за употребата на физическа сила по време на задържането от полицията и вътре в полицейското управление.

Графика 1

Употреба на физическа сила по време на задържането

Графика 2

Употреба на физическа сила в полицейското управление

Горните резултати разкриват една потресаваща реалност на полицейското задържане в България. Всеки четвърти наскоро осъден на ефективно лишаване от свобода твърди, че спрямо него/нея е използвана сила по време на полицейското задържане, а всеки пети – че такава е била използвана след отвеждането им в полицейското управление, когато това би следвало да е недопустимо. Делът на респондентите, които твърдят, че спрямо тях е употребявана физическа сила или по време на задържането, или вътре в полицейското управление, или и в двата случая, е 32.6%. Тези цифри са още по-стряскащи когато се изключат респондентите, които казват, че не са били задържани от полицията изобщо. В такъв случай тези, които твърдят, че спрямо тях е използвана физическа сила по време на задържането стават 26.9%, а тези, които твърдят, че са били малтретирани вътре в полицейското управление – 24.1%.

Горните цифри не разкриват никаква позитивна динамика в сравнение с тези, получени в рамките на други две изследвания, които БХК проведе в периода 2015 – 2017 г. Според изследването от 2015 г. делът на тези, които съобщават, че спрямо тях е била употребявана физическа сила по време на задържането, вътре в полицейското управление или и в двата случая, е 32.8%. А според изследването от 2016-2017 г. този дял е 34%.

Дълбочинните интервюта с лишените от свобода, които твърдят, че спрямо тях е употребена физическа сила от полицейски служители разкриват методите и целите на малтретирането. Най-често става дума за бой с юмруци, ритници, палки и други предмети по цялото тяло. Чести са също така случаите на употреба на тейзъри вътре в полицейските управления. В някои случаи лишените от свобода съобщиха за изтезания с електрически ток, генериран от специални самоделни машини, при което пръстите на ръцете им, които са обездвижени, се захващат с клеми, свързани с машините чрез проводници. Такива информации например бяха получени от задържани във Второ районно управление при ОДМВР – Бургас, които бяха интервюирани независимо един от друг.

Употребата на физическа сила често е свързана с обиди. Общо 32% от респондентите твърдят, че по време на досъдебното производство представители на държавата са отправяли към тях обиди или пренебрежителни бележки, свързани с някакъв техен защитен признак или без оглед на такъв. Най-често това е ставало по време на полицейското задържане, макар то формално да не е част от досъдебното производство (анкетьорите бяха инструктирани да включват в този въпрос и обидите по време на полицейското задържане). Обидите са свързани с етническата принадлежност (най-често ромска) на задържаните (13.8%), или са били псувни без оглед на защитен признак (15%). В 1.5% от случаите обидите са били свързани със сексуалната ориентация (реална или предполагаема) на задържания.

Понякога сила и помощни средства по време на задържането и впоследствие са използвани просто с цел наказване на място от полицейския служител за деянието, което задържаното лице предполагаемо е извършило. Най-често обаче малтретирането вътре в полицейските управления е с цел получаване на информация – самоуличаваща или свързана с участие в престъпление на трети лица. То се осъществява от оперативните работници по време на 24-часовото полицейско задържане. Според чл. 10, ал. 1, т. 1 от Закона за МВР оперативно-издирвателната дейност се извършва наред с други способи и чрез „разузнавателна беседа“. В случаите, когато задържаното лице не иска да направи самопризнание или да съобщи друга информация, „разузнавателната беседа“ се състои в заплахи и физическо малтретиране докато се получи желания резултат. Технически, така съобщената информация сама по себе си не може да се превърне във валидно доказателство, но чрез нея се получават сведения, които впоследствие се „оформят“ като валидни доказателства. Например, както съобщават някои от респондентите, по време на „разузнавателната беседа“ от тях се иска да признаят кражба и да кажат къде са скрили откраднатото. След като това стане, оперативните работници претърсват съответното място, за да получат валидно доказателство, което впоследствие се „оформя“ по реда на Наказателно-процесуалния кодекс (НПК). По реда на НПК впоследствие се „оформя“ и самопризнанието на обвиняемия.

По правило, „разузнавателните беседи“ се провеждат без присъствието на адвокат. Голямото мнозинство от респондентите (61.4%), които са били задържани, твърдят, че те изобщо не са имали адвокат по време на 24-часовото си задържане в полицията. Това означава, че те не са подпомагани по никакъв начин от адвокат по време на „разузнавателната беседа“, както и при другите действия. Към тези задържани следва да се добавят и част от останалите, които твърдят, че след задържането им в полицията са се срещнали с адвокат в края на 24-часовото им задържане (22.4%). В такива случаи адвокатът, най-често служебен, идва за да участва в повдигането на обвинението. Тоест, общият дял на едните и другите е 83.8%. Възможността задържаните за 24 часа от полицията да бъдат освидетелствани от независим лекар, за да могат да подадат жалба, е почти нулева. Те са сами изцяло в ръцете на полицията и от полицейските служители зависи дали и в какъв срок на тях ще им бъде предоставена тази възможност. И, най-сетне, върху желанието на задържаните да се оплачат от полицейско насилие влияе също така и обстоятелството, че те стават обвиняеми и очакват да получат по-леко наказание, евентуално чрез споразумение. Това в силна степен зависи от начина, по който прокурора, от когото зависи сключването и условията на споразумението, ще прецени тяхното процесуално поведение. Българските прокурори обикновено не гледат с добро око на обвиняеми, които подават жалби, искат назначаване на медицински експертизи или се оплакват от протакане на разследването на тяхното малтретиране. Поради това целият този айсберг от насилие остава скрит за очите на българското правосъдие, както и за обществото.

Ключово за борбата с полицейското насилие е въвеждането на предпазни мерки срещу него по време на полицейското задържане. Най-важната от тях е ефективното участие на адвокат още от момента на задържането. Никакви „разузнавателни беседи“ и никакви други действия по време на полицейското задържане не следва да се провеждат без участие на адвокат. Другата важна предпазна мярка е не просто възможността, а задължителния медицински преглед от независим лекар веднага след задържането. Третата, не по-маловажна предпазна мярка, е независимият мониторинг и обществен контрол върху полицейското задържане. Възможността представители на обществеността да влязат по всяко време в полицейското управление, да разговарят насаме със задържаните там и да се обръщат към компетентните органи по случаи на всякакви нарушения, е мощно въздържащо средство срещу полицейското насилие. И, най-сетне, от ключово значение е и атмосферата на нетърпимост в обществото срещу всякакво насилие – в дома, в училище, в институциите, включително спрямо тези, които се задържат и обвиняват за извършени престъпления.

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: