Помогнаха ли на някого „традиционните ценности“?

Съвременната Русия се позиционира като страна на „цивилизования консерватизъм“ и също като защитничка на „традиционните духовно-нравствени ценности“. Следването на тези ценности е закрепено в Доктрината за националната сигурност, подписана от президента Путин в последния ден на миналата година, като елемент от политиката на държавата. Твърде много се надсмиват хората над самата идея за „традиционни ценности“. Те го правят преди всичко защото историята превръщаше традиционните ценности в престъпни, а след това осъждаше и тези, които бяха успели да се формират за времето, докато предишните ценности се оказваха забравени. Но сега ни интересува друг въпрос, защото „традиционните ценности“ в руската им трактовка изглеждат достатъчно понятни (силна власт, традиционно семейство, значително влияние на държавата върху обществото и икономиката, следване не религиозните канони, умерен национализъм, подчертаване на пълнотата и неделимостта на суверенитета и опора на силата в международната политика). Въпросът, който ни интересува, се заключава в това, на кого и кога плътното следване на „традиционните ценности“ е донесло успех и процъфтяване?

Всички общества рано или късно се променят – технологически, социално, интелектуално. Цялата история не е нищо друго освен борба на новото със старото в рамките на отделните страни, а също и противостоене на по-съвременни и по-малко съвременни държави в световната политика. И винаги новото удържа победа над старото – както „у дома“, така и в глобален мащаб.

Има маса потвърждения на това правило. Най-успешните държави са западали, когато са зацикляли във възпроизвеждането на традицията, при това без значение каква именно традиция съхраняват. Китай, най-мощната държава в средновековния свят (32% от глобалния брутен вътрешен продукт  към началото на 17-ти век според оценката на А. Мадисън), увличайки се по консерватизма и автаркията в периода на разцвет на империята Мин, фактически е прекъснала отношенията си с останалия свят и е пребивавала в състояние на щастливо съзерцание на ценностите си повече от триста години. За това Китай си плаща – с поражение във войните със западните държави, с „опиумен колониализъм“, със зависимост от Япония и с последваща комунистическа диктатура, към края на която делът на страната в глобалната икономика се съкрати до 1,7%. Но пък само за четиридесет години от началото на усвояването на принципите на съвременния свят страната си върна ранга на една от най-големите икономики на планетата и придоби невиждания преди това от нея статут на втора свръхдържава. В друга част на света консервативните ислямски държави – първо арабските държави, а след това и Османската империя – последователно отблъсквайки всичко ново, към средата на 19-ти век се спусна на самото „дъно“ в икономическо и културно отношение. Необходима беше революцията на Ататюрк в Турция и (неудачните) либерални реформи в Иран, за да почнат тези страни да се връщат в съвременността.

Днес цената на „традицията“ е забележима още повече: Обединените арабски емирства, Катар или Кувейт, чийто стил на живот е същият като на развитите западни държави сега са едни от най-богатите държави в света, докато Афганистан или Сомалия са едни от най-бедните.

Отделно можем да поговорим за разните видове авторитарни режими, които във всички случаи – от фашизма до комунизма – се грижеха за нравствените принципи, за идеологическата чистота и за доминацията на държавата над обществото и на общественото над личното. Никъде тези страни не успяха да удържат лидерските си позиции за повече от две десетилетия. В Европа Испания, чийто брутен вътрешен продукт (БВП) към края на 30-те години на ХХ век беше около 65% от този на Великобритания, завърши през седемдесетте години на миналия век епохата на Франко с показатели, които бяха с една трета по-ниски от тези през 1939 г. Аржентина, която  през двадесетте години на миналия век беше най-благополучната страна в Латинска Америка, през 80-те години на същия век, след като преживя една редица от военни диктатури, се смъкна по ниво на БВП на пето място в региона. Примерите на диктатурите в Куба, в Северна Корея и в много други страни показват, че с лозунга за отричане на новото в условията на „диктатура на патриотизма“, една страна лесно може се окаже в ситуация на разруха и глад, приближавайки се към национална катастрофа.

Привързаността към „традицията“ е опасна още и защото не всички държави, които се развиват редом с другите, следват тази доктрина. Например, Франция, която спря да се усъвършенства във военното дело, изпита това през 1971 и 1940 г.[1] Китай, за когото говорихме по-горе, претърпя съкрушително поражение от малки експедиционни корпуси на европейските държави през периода на т.нар. „Опиумни войни“, водени от 4-те до 90-те години на ХIХ век. Русия беше разбита от Япония, която беше почнала едва половин век по-рано модернизацията си,  във войната от 1904-5 г. Още по-рано Русия претърпя поражение в първата Кримска война от 1855 г., демонстрирайки безумно изоставане спрямо западните страни. Сега като никога е очевидно, че икономиката на прекъсналата връзките си д другите страна не е способна да създаде съвременна военна промишленост: можем колкото искаме да се утешаваме, че съветската или руската военна техника се продаваха и продължават да се продават в много страни по света, но си заслужава да помним какви бяха възможностите, които тя показа например във войната на Египет и Израел през 1973 г. или в хода на операцията „Пустинна буря“ през 1991 г.

В Русия имаме обширен и твърде поучителен опит от борбата между прогресисти и консерватори. Един от най-почитаните сега у нас господари на руската земя, цар Иван Грозни[2], е известен с превземането на Казан и с началото на завоюването на Сибир, т.е. с победи над изостанали в развитието си държави или племена. Но въпреки това той е претърпял страшно поражение в Ливонската война с Великото Литовско княжество, с Реч Посполита (т.е. с Полша, бел. прев.) и с Швеция. Това,. в края на краищата предопредели този период в историята ни, който наричаме „Смутното време“ и през който за дълги години Русия потъна в упадък. Най-консервативният император през ХIХ век, Николай Първи[3], до такава степен държа в застой не само политиката, но и икономиката на страната, че за 30-те години на управлението му разривът в доходите на глава от населението между Русия и Великобритания се увели с повече от 150% (за загубата на Русия в Кримската война вече говорихме). Александър Трети[4], когото сега представят като един от най-добрите управници на Русия, положи основите на този „традиционализъм“, чието следване беше причина руският политически елит по същество да „проспи“ приближаването на революцията и да тласне страната в най-голямата катастрофа в историята й. След всяка консервативна епоха във всяка страна се налага да се изразходват големи усилия за връщането на своята технологична и социална динамика и за осигуряване на конкурентноспособност в глобалните политика и икономика.

Консерватизмът носи още по-малки резултати, когато става дума за общественото съзнание, културата и науката. Религията, която винаги твърди, че прави хората по-чисти и по-добри, само в изключително редки исторически моменти ги прави по-умни и по-образовани; в повечето случаи тя е пречка по пътя на интелектуалния прогрес. Но никъде и никога „списъците на забранените книги“, съдилищата на инквизицията или проповедите на традиционен морал не са успявали да спрат развитието на знанието и изменението на формите на социалното общежитие. Същото можем да кажем и за влиянието на тоталитарния „консерватизъм“ върху културата и науката – от „чистките“ на интелектуалци в хитлерова Германия, от които немската наука и до сега не се е оправила, до отношението към генетиката и кибернетиката в Съветския съюз, което се превърна в залог за това, че нашата наука радикално изостана в следващите десетилетия.

Освен това, даже в „най-светия“, в нравствения аспект, възвеличаването на „традиционните ценности“ не носи голям резултат. Днес в извънредно „нравствената“ Русия има до около 2 хиляди възпитавани от държавата и захвърлени от родителите си деца на един милион жители, докато в страните от „Гейропа“ те са не повече от 10 деца на милион. Числото на заразените с вируса на СПИН в нашата страна надвишава 800 хиляди, докато сред гражданите на ЕС, чието население е повече от три по-голямо от нашето и при много по-ефективни методи за диагностика, заразените са едва 490 хиляди. Смъртността от наркомания на сто хиляди души население в „най-нетрадиционната“ Холандия е 14,5 пъти по-ниска от тази във все „по-моралната“ Русия. Всичко това се казва съвсем не за да представим в непривлекателен вид именно нашата страна: толкова поразителни са и разликите между „прогресистките“ и „традиционните“ щати в съвременна Америка. Ако сравним показатели като брой на абортите, статистиката за бременностите сред непълнолетните момичета, брой на изнасилванията, на престъпленията, свързани с употреба на оръжие в щатите от т.нар. „библейски пояс“ (Алабама, Джорджия, Тенеси, Тексас, Луизиана, Южна Каролина и др.) със статистиката за „най-либералните“ щати като Масачузетс и Калифорния, ще установим, че по всички изброени показатели щатите, които са обзети от религиозен устрем, имат от 4 до 11 пъти (!) по-високи показатели от либералните. Оказва се, следователно, че „следването на традиционните морално-нравствени ценности изобщо не гарантира социална солидарност, сигурност и процъфтяване.

В съвременното общество преклонението пред „традиционните ценности“ има само една цел. Тя се състои в стремежа на обществото или на властта да лишат отделните граждани от правото да експериментират в частния си и в професионалния си живот. Последното може да бъде обусловено както от страха пред бъдещето, който може по обективни причини да е разпространен в обществото, така и от желанието на политическите елити да управляват по-неинициативни и по-предсказуеми поданици. Обаче от каквото и да се диктува едно такова желание, то поражда една и съща серия от резултати: ставаме свидетели на социален инфантилизъм, на интелектуална ограниченост, неадекватно възприемане на действителността, усилване на религиозните и на етническите предразсъдъци и в края на краищата непримиримост на „моралното мнозинство“ към всичко необичайно и ново. Тя става предпоставка за спиране на социалния и интелектуалния прогрес и за невъзможност да се използва в пълна степен потенциала на нацията за решаване на задачите за развитието й.

Историята и съвременността показват, че забраните, независимо дали произлизат от нормотворчеството на държавата или защото самото общество поддържа строги забранителни императиви, никога и никъде не подпомагат развитието. Всъщност сега именно степента на свобода и нивото на благосъстояние на човека са интегралните показатели за състоянието на обществото. Ако разгледаме миграционните потоци в съвременния свят, можем да видим, че те всички са от по-традиционни страни към по-малко традиционни. А според мен е напълно безполезно да се надяваме на смяна на посоката. Всичко това сега вече е справедливо, но в най-близките години „консерватизмът“ и „традиционните ценности“ ще се окажат още по-малко съвместими с прогреса, защото биотехнологиите ще ни позволят на генетично ниво да усъвършенстваме „венеца на творението“; компютърните възможности ще ни предложат нови на социализация във виртуалната реалност, а много от съществуващите сега поведенчески табута ще бъдат окончателно отхвърлени.

Накрая има смисъл да се запитаме: наистина ли е нужно да говорим за „традиционни ценности“ толкова еднозначно; нима в света няма неща, към които хората винаги са се стремели и които винаги и навсякъде са ценили? Ако се замислим за това, то, разбира се, такава истински традиционна ценност можем да намерим. Името й е свобода: точно за нея хората се бориха и умираха във всякакви исторически епохи – и когато римските роби вдигаха бунтове, и в годините на войните за независимост и даже когато противостояха на собствените си правителства. Нямаме основания да се съмняваме, че тази традиция ще продължи и в бъдеще. Но само за поддръжниците на „традиционните ценности“, прочетени по руски, това не е твърде добра новина.

 

[1] През 1871 г. Франция е разгромена във Френско-пруската война от Прусия, през 1940 г. – от войските на нацистка Германия, бел. прев.

[2] Иван Грозни (от руската дума грозный, която означава „страшен“, 1533 – 1584) е първият цар на Русия, останал в историята с неимоверната си жестокост към подчинени и врагове, бел. прев.

[3] Николай Първи (1796 – 1855, император от 1825 до 1855 г.) е владетел на руската държава през 19-ти век, смята се за привърженико на застоя и неизменността на обществените учреждения, бел. прев.

[4] Александър Трети (1845 – 1894, руски император от 1881 до 1894 г.), известен е в историята като привърженик на традиционализма и консерватизма, бел. прев.

Статията, чийто превод обнародваме, е публикувана в електронното издание на руското списание „Сноб“ на 7 юни.

Превод: Емил Коен

Avatar

Владислав Иноземцев

Владислав Иноземцев е икономист, доктор по икономика, научен ръководител и директор на „Център за изследване на постиндустриалното общество“. Колумнист е на много руски вестници и списания. Автор на повече от 1400 публикации, от които 13 книги, публикувани в Русия, Франция, Великобритания, САЩ и Китай.