Поредният поход към светлото бъдеще

Едно основно правило в престъпния свят гласи safety first. Добрият обир започва с обезвреждане на алармата. Ако пък сте решили да превземате държава, блокирайте възможността й да се защити, атакувайте съдебната система и медиите, а след това лишете гражданите й от право на вот. Върху тези основни задачи се фокусира в своите осем работни дни 45-тото народно събрание, долетяло с огън и меч на крилете на надеждата, а после угаснало като мокър фас в локвата на разочарованието. След това дойде ред и за „изчегъртване“ на „бившите хора“ –  то обаче не беше работа за парламент. С него се зае един сработен екип от военни, агенти на бившата ДС и никому неизвестни предприемачи със съмнителни биографии, който медиите вежливо нарекоха „служебен кабинет“.

В символ на тази учудващо кохерентна сбирщина от разнородни типажи, сформирана изглежда на квотен принцип като коалиция 3-5-8 (по реда на класиране в изборите през април), веднага се превърна ветеранът от службите Бойко Рашков. Експерт по подслушване и доноси, оставил дълбока следа в събитията през 90-те, вътрешният министър, още преди да се запознае с екипа си, скорострелно обезглави полицията, ДАНС, ДАТО и Контра-разузнаването, заплаши журналисти с уволнение, опозиционните лидери с арести, а вярващите все още в свободата на словото „бивши хора“ – с осветляване (каквото и да значи това). След като едва не получи нервна криза в едно сутрешно предаване, където беше попитан защо шеф на кабинета му е приближена на издирван от Интерпол престъпник, служебният милионер-милиционер реши да дава изявления само в послушни медии. Ден по-късно обяви за логично репресивният апарат на държавата да играе „водеща роля в промените“, а близки до Кремъл издания му дадоха титлата „джедай“.

Друг „повелител на Силата“ в напреднала възраст затвърди представата за „новото нормално“ като обвини БНТ, че „застрашава националната сигурност“  понеже е отделила няколко минути в ефир за изявление на опозицията. Пенсионираният скулптор на Божков и активен деец на летните метежи, който открито призоваваше от фейсбук профила си към насилие и масови безредици в т. нар. „велики народни въстания“, вместо да понесе санкции след пролятата по жълтите павета кръв, беше възнаграден с министерско кресло.  Разбира се, участието му в състава на МС трудно може да се асоциира с култура, но агресията спрямо журналисти навява носталгия по онези славни времена когато Волен Сидеров бранеше Орешарски.

Дойде ред за изчегъртване на икономиката и големите инфраструктурните проекти, с които Борисов така обича да се хвали: язовири, магистрали, тунели, газови трасета и небостъргачи станаха мишена на изпълнителната власт. Тук блесна друг ценен кадър на ДС, оглавил регионалното министерство  – макар и скромна по отношение на имотното облагодетелстване спрямо колегите от други ресори, тази жена с нездраво поведение пред камерите, демонстрира висша класа в умението да саботира. По отношение на еврофондовете пък се взе решение, че онези над 20% от населението на страната, концентрирано в столицата, не заслужават повече от 5% от средствата по Плана за възстановяване и  развитие, тъй като те имат твърде висок стандарт спрямо други области – за да възтържествува справедливостта и равенството, трябва да останат без метро и канализация. Спирането на автомагистрала „Хемус“ и тунела при Петрохан вероятно цели да предпази най-бедния регион в Европа от опасността стандартът на живот да се повиши.

Чегъртането на „построеното от ГЕРБ“, за което призова виртуалният депутат на задкулисието Трифонов, съвсем не е метафорично. Българската cancel-култура си поставя задачата буквално да заличи аргументите на политическите си опоненти пред избирателите и да сломи волята им за съпротива. Без успехите от проведените досега политики, партията на Борисов ще се наложи да разчита единствено на черен PR и обещания, лишавайки се от основното си преимущество и разпознаваем облик пред избирателите. На този фон инвазията на „харвардските“ министри в ББР и натискът върху банките да трансформират наличната ликвидност в необезпечени кредити, е един добър пример за опасна държавна намеса. Още по-опасното е, че тормозът се прехвърля и върху бизнеса: с черни списъци, ревизии, заплахи за санкции и спиране на разплащанията. Несигурният политически климат вече накара част от чуждестранните инвеститори да се спасяват далеч страната ни. Тази тенденция вероятно ще се засили ако приетото от МС решение за увеличаване на корпоративния данък бъде приведено в действие.

Една от традиционните задачи на родните левичари винаги е била да пропъдят „лошите капиталисти“ и така братско-славянският корпоративно-олигархичен монопол да не бъде застрашен. В неуморните си усилия да саботират присъединяването ни към Еврозоната, което би затруднило затварянето на страната към западния капитал, пропагандните дейци на петата колона подхранват националните ни комплекси с легенди за златния лев и световния заговор срещу България с плана Ран-Ът и нечестните концесии. Припяват  мантри за чудовищни измами и току призовават като дух от вълшебна лампа скандалния професор Ханке да обяснява колко лошо е за нас еврото и как другите икономисти си нямат понятие от нищо.

Партиите трябваше да представят предизборните си програми на избирателите в една токсична среда, в която действащи министри публично дискредитират съдебната власт, лансират фалшиви новини от далеч не само жълти сайтове, сплашват магистрати и опозиционни лидери, дори арестуват журналисти. Всичко това се защитава с революционния наратив, внушаващ на българския народ, че е живял в ада на корупцията и бедността докато повишава доходите си няколко пъти. Проекцията на сила и реваншизъм от страна на временната (да се надяваме) диктатура предизвиква у едни страхливо смирение, а у други садистично задоволство, че най-накрая „виновниците“ за личните им провали ще бъдат линчувани. Така кандидатите за депутатския стол в 46-тото народно събрание се оказаха почти толкова защитени от неловката ситуация да разясняват платформи или да влизат в дебат на тема икономика, колкото тези в 45-тото.

Политическите сили трябваше да изберат отбор, а изборът не беше никак труден. Дори най-мекият намек, че през изминалите четири, осем или дванадесет години нещо в държавата е функционирало добре, можеше моментално да ги превърне в „бивши хора“. Това промени не само формата, но и съдържанието в предизборното говорене: всеки трябваше да покаже, че програмата му по нищо не наподобява тази на „токсичното“ статукво и следователно няма опасност да се превърне в „патерица“ на бившите управляващи. Най-агресивните в риториката на омраза и дезинформация дори бяха щедро възнаградени от гласоподавателя със силен дебют в рамките на 45-тия парламент, което показа и „верния път“ за по-малките играчи в политиката.

БСП загуби от това, тъй като допреди около година тя ползваше подобни методи като своя запазена марка. Днес вече други боравят по-умело със собственото й оръжие: т.нар. „протестни партии“ пласираха далеч по-успешно популистките идеи на БСП с помощта на социалните мрежи. Видеата на неразделните съ-партийци Иванов-Мирчев, жестикулиращи на плажа, пред ведомствени сгради или строителни обекти, новият психо-чалга жанр на визуалните изкуства, въведен от медийния динозавър Трифонов, и представленията на трупата Манолова-Хаджигенов-Бабикян, сякаш докоснаха сърцата на инертната маса аполитични избиратели по-силно от червените макове и карамфили на Бузлуджа. Трябваше им нещо, което да съчетае риалити формата с разказването на легенди и екзотичните танци, и те го намериха: за радост на сеирджиите и зла участ за българския парламентаризъм. За столетницата, неспособна да признае поражение, остана отново да заложи на впрегатния си кон Радев, който пак да я изкара от блатото. Така тя получи лостове за контрол в министерства, държавни агенции и областни администрации, и най-важното: върна си благосклонния поглед на Москва, която често кара доведените си деца у нас да се ревнуват едно друго.

Може би все пак най-видимият успех за столетницата при управлението на Нинова е съчетаването на „социалната и националната идея“ (цитатът е от проф. Иво Христов  – бел. а.), подобно на една известна работническа партия основана в Германия преди около век.

За радост на всички малки фракции и отломки от вътрешнопартийните борби в столетницата, в лявата част на политическата сцена у нас винаги има място за още едно недоразумение. И появата му не закъсня – този път в лицето на печалния бивш премиер Жан Виденов, при когото държавата фалира последно. Той даде продължителна пресконференция, под формата на монолог, в който разясни световния заговор срещу страната ни. Похвали диктатора Лукашенко, че им показал „как се прави“.  Заяви експертиза в много области, най-вече „рушене, пазене и пренастройване държави по цял свят“, за което бил готвен в московските школи. Впоследствие рязко вдигна летвата с изказването си, че „убийството на един милион понякога не е престъпление в името на великата комунистическа идея“.

При така шумно афиширания „широк ляв фронт“, логично е човек да се запита: колко широк и колко ляв? Ясно е, че патологичната ретроградност на хора като Виденов, Радев и Сидеров рязко вдига и двата показателя, отваряйки пространство за целия спектър формации: от ортодоксални комунисти и национал-социалисти, до социалдемократи и по-умерени фашизоидни или анархо-синдикални движения. Всички те търсят подходяща ниша, в която да се вклинят, отново залагайки на идеята „да се скъса със стария свят“. Фанатичната им фиксация в това да бъдат оригинални и запомнящи се за съжаление обаче ги прави еднотипни и безлични. При повечето от тях акцентите се въртят около независимостта от международните структури, прогресивния данък, повишаването на минималната ставка, а при някои и въвеждане на универсален базов доход или освобождаване курса на лева от този на еврото, за да може „държавата свободно да печата пари и да има за всички“, но най-вече утопични обещания в социалната сфера с много „грижа са бедните“.

Същите онези бедни, които по правило плащат сметката всеки път щом подобни предизборни обещания се приложат на практика. В това море от популизъм се открояват обаче и няколкото „по-едри риби“, които изглежда залагат на това да повторят успешната тактика от изборите през април.

Медийният гуру Трифонов е все така енигматичен в бягството си от публичност. Царственото мълчание в стил „като му дойде времето“  телевизионната мега-звезда нарушава рядко с публикации в социалните мрежи. Така той затвърждава убеждението у последователите си, че е „избраният“ да донесе промяната в тази несъществуваща според него държава. Подкрепеният в миналото от ВИС, СИК и Мултигруп доайен на поп-фолка, известен с ласкавите си изказвания за д-р Доган и топли отношения с няколко боса в силовите групировки от 90-те, изигра решаваща роля за електоралната тежест в анти-Борисовата коалиция. За самия Трифонов моментът бе добър да трансформира медийния си рейтинг в политически, преди цената му да е паднала. В редиците на току-що излюпилата се партия има остър дефицит на експерти и хора с политически опит (като изключим двамата от ДС).  Такъв проект би могъл да бъде успешен само в симбиоза с някоя от системните партии, която има да предложи кадрови ресурс в замяна на електорален капитал.

Подобен профил и политически стил сякаш пасва най-вече на ДПС и това подхранва известни съмнения за връзка между лабораторията за политическо инженерство на „Сокола“ и мощно подкрепения от Андрей Райчев шоумен Слави. А и приликите между ИТН и някогашната лятна буря в политиката НДСВ се набиват на очи. Както по месианския си характер, така и чисто функционало: първата бе създадена за нуждите на анти-костовизма, докато втората обслужва анти-бойковизма. Ще бъде ли обаче удобен бъдещ партньор ИТН, подобно на НДСВ и АТАКА, предстои да разберем, но в работата на 45-ия парламент пролича, че те умеят да следват неотлъчно сценария. Осигуряват по-добри условия за гласуване в Турция. Върнаха топката на избрания също с помощта на ДПС Радев, макар и да имаха подкрепата на 2/3 от парламента за съставяне на евентуално правителство. Хората навярно все пак се нуждаеха от малко време да свикнат с мисълта, че „лошото ДПС“ не е чак толкова лошо и всичко се прави „за благото на народа“. В това лесно могат да бъдат убедени избирателите на формации (като ИТН и ДБ) от сектантски тип, каквато е и самата ДПС. Най-дълго управлявалата от 1989-та насам партия в България притежава изумителната адаптивност и умение да трупа дивиденти от всяка ситуация. Развила е и способността да генерира хаос, в който самата тя да бъде възприемана като остров на стабилността и здравия разум. Тази стратегия работи безотказно както в пленарна зала, така и при активни мероприятия на терен, свързани с конфликт – на етническа, религиозна, или дори класова основа, както при „десанта“ на Росенец.

Друга важна отличителна черта на партията е умението мигновено и незабелязано да се преобразява. Тя с лекота възприема груповата идентичност на българските мюсюлмани, насажда страхове със спомени за Възродителния процес, когато това е изгодно за нея, но може да се отъждестви и с либералната идея – както се видя и на последния конгрес, скоро след който Илхан Кючюк оглави АЛДЕ. Понякога декларира подкрепа за евро-атлантизма, например при сделката за F-16, друг път застава на твърди про-руски позиции, както личи от емблематичната реч за „морфичния резонанс“, след която Местан се скри в турското посолство.

Движението не се позиционира и по оста „ляво-дясно“ – приоритет могат да бъдат както социалната справедливост, равенството и грижата за бедните, така също и инвестиционната среда, бизнес климата и ниските данъци, имат си дори различни говорители за отделните направления и всичко се определя от дивидентите, които ситуацията предлага. Подобна аморфна позиция ползва и ДБ по някои въпроси, Борисов също много пъти е разчитал на нея за да „излезе сух от водата“, но никой не го прави така умело като тях. Тази гъвкавост придава на ДПС адаптивна поливалентност в най-разнородни управленски коалиции: с леви, десни, глобалисти и националисти. Ако Възродителният процес и вандалските нападения в столични джамии са актуални предизборни теми за мобилизация на електората, в разговорите за властта те престават да съществуват. Затова можем да очакваме, че при фрагментиран парламент ДПС ще бъде отново в управлението под някаква форма.

При цялата си гъвкавост обаче, от партията не си позволиха да политизират темата за сексуалните малцинства, нито пък да лансират идеята за сексуално образование. Консервативният морал на Исляма, присъщ на твърдото им електорално ядро, не би го приел, но такава разломна линия в обществото може да генерира много енергия – грехота е да остане неоползотворена.

„Задкулисието“ се нуждаеше от нов проект с характерния профил на модерното и прогресивното, така неустоимо за градския тип материално задоволен млад човек, търсещ своята кауза в живота. Тук реанимираният с подкрепата на Прокопиев и „Америка за България“ политически труп на Реформаторския блок блесна като чисто нов луксозен електромобил с разточително скъпата си, но и някак долнопробна кампания, изпълнена с внушения, недомлъвки, фалшиви новини и крайно неуместна политическа сатира. Те обаче успяха да „яхнат“ LGBT вълната, климатичния алармизъм, борбата за легализиране на марихуаната, въжделенията на дигиталната утопия и „прогресивното“ образование – ключови теми в новата концепция за „либерализъм“, представяща репресиите на Държавата срещу Човека като оръжие в битката на Човека срещу Държавата. Разбира се, всяко действие среща реакция: така се създадоха условия за ответен дясното-консервативен проект –  нещо, което в България не се беше случвало поне от четвърт век. В това отношение партията на Петър Москов наподобява MAGA течението в САЩ, но и тя използва шанса да отбележи лесни точки, обвинявайки ГЕРБ, че предава дясната идея и християнските ценности. Така България си внесе един исторически нетипичен за нея конфликт, по подражание на западните общества. В дългосрочен план този конфликт има шанс да се развие като основен фактор в политиката. Това удобно отклонява дебата от истински важните теми, макар и с цената на тежки социални щети: когато обществото е поляризирано, дясното се разслоява и лявото се радикализира.

Дотук ползите за ГЕРБ са, че при тези разнопосочни атаки получава даром мъченическия ореол (още една отличителна черта на тръмпизма), който обаче не може да компенсира загубите от очернящата кампания – желаещите да хвърлят съчки в кладата са по правило повече от храбрите закрилници. Разбира се, Борисов никога не бива да бъде отписван преди края на мача, но е в доста затруднено положение не само заради войната на два фронта у нас. Той загуби подкрепата както на Кремъл (най-малкото поради интерконектора с Гърция, сделката за F-16 и шпионските скандали), така и на Вашингтон. Показа пристрастие към изпадналия в немилост Тръмп, като коментира в ефир корупцията при Обама (принципно вярно, но и крайно недипломатично изказване). Връщането на първата изглежда загубена кауза, въпреки цялото старание в строежа на Турски поток и приказките за платноходки в Черно море.

За втората обаче е дадена сериозна заявка с лансирането на Даниел Митов и безусловната капитулация пред Зелената сделка. С подкрепата на либерална Европа, за която Борисов продължава да е все така удобен и предвидим партньор и с подходяща интерпретация на наложените по закона „Магнитски“ санкции, той вероятно разчита да получи по-голям дял от Костов, Доган и олигарсите в съставянето на бъдещия програмен кабинет, който ще бъде и въпрос на преговори с поне две посолства. Въпреки голямата електорална подкрепа, бившият премиер навярно си дава ясна сметка, че за да остане в управлението, трябва да надхвърли и себе си по гъвкавост, тъй като вече не може да разчита на коалиция.

След смяната на караула в Белия дом, всяка форма на партниране с „патриотите“ става не само нежелана, но и невъзможна – поради връщането на ВМРО към своите традиционни русофилски корени, което личи и от новите попълнения от квотата на ДС. Разбивайки предишната формация в навечерието на изборите, те поставиха ГЕРБ в пълна изолация, след като вече ги бяха насадили „на пачи яйца“ с политизирането на македонския въпрос. А тази тема навярно ще се окаже ключова в бъдещите президентски (и евентуално парламентарни) избори. Натискът от Брюксел и Вашингтон среща, поне в предизборните заявки, равномерен отпор от целия политически спектър, но след вота идва време за тежки компромиси, а и влиянието на Москва в региона трябва също да бъде отчетено. Кремъл може да даде най-хубавата предизборна награда за послушание.

Маргиналия представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция 

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Данаил Брезов

Данаил Брезов е роден през 1981 г. в Стара Загора, където завършва езикова гимназия. Към момента е университетски преподавател, доктор по математика, практикуващ журналистиката като хоби - предишен опит: в сп. "Обектив" и в социалните мрежи, където се изживява като провокатор на разгорещени дебати.