Послепис за Антония и нейните герои

Споделете статията:

 

Това е послепис на нашите литературни разговори, които започнаха с първата рецензия на Златко за “Потъване в мъртво море” и продължиха с рецензия на Антония за “Хотелът на спомените”, поместена в нейните “Литературни разговори”, среща в едно кафене в Хаарлем, Холандия и чрез Интернет. Много неща се промениха през изминалите девет месеца благодарение на нашето интензивно общуване, най-вече в мисленето и литературните ни оценки.

 

 

Златко: Омръзна ми да чета книги от бабаити за бабаити, т. е., за мъже с комплекси. Чакам с нетърпение поредната нова книга, написана от жена – умно, дръзко, оригинално, меко, без сексуални сцени съчинени само заради оргазма на мъжа, състрадателно, с мъдрост от преживени страдания и със съчувствие към мъжкото несъвършенство. И, признавам вината си, когато попаднах на такава интелигентна колекция с разкази преди половин година, не дооцених нейните качества. Става дума за “Потъване в мъртво море” от Антония Апостолова.

Разчетох я като мъж, незадоволен от скритите в нея криволичения на души, загубени в соленото море на своите несъвършенства. Вярно, обичам яснотата. Но коя поезия е ясна, директна? Кои чувства между двама души се изчерпват с раздялата?

“Потъване в мъртво море” е необичайно лична книга. Но личното е постигнато по обратния на себерефлексията метод: като тревога от тривиалното, безкатарзисното, потъващо в незначителност битие на героите. Антония не афишира женската чувствителност, а я употребява, за да защити несъвършените мъже, с които животът я е събирал и разделял. Защото във всеки разказ ТЯ е женският характер. И вечното, универсалното е как тя, жената, се справя със съдбата си.

Мекотата й е понякога жестока, понякога опрощаваща, но никога унизителна, второразрядна. Тя не е нито презрителна, нито снизходителна към мъжката слабост. Разказите са написани, освен това, с перфектно чувство за икономия и детайл – с метафоричността, на която е способен само един роден поет.

Самият факт, че се връщам към осолените в битието си герои на Антония свидетелства за сложност и дълбочини, които не са достъпни на първо четене. Книгата на Антония трябва да се чете на глътки, бавно. И да се съпреживява.

И така! Антония, заслужаваш много повече от баналните въпроси на литературното интервю, а и аз отдавна престанах да работя като журналист. Нашето познанство започна от книгата ти, но въпреки различията ни, стигна и отвъд литературата. Не можахме да напишем заедно роман, колкото и да ни се искаше. Съжаляваш ли за това?

Антония: Нека първо обясним… Или пък всъщност, ако го направим, някой може да открадне идеята ни, а тя е за литературен проект между двама автори, който още не е правен у нас досега. Добре, няма да го разкривам, но ще призная: да, малко съжалявам, че няма да напишем тази книга заедно. Може би подценихме егото си, творческите си илюзии, сметнахме, че никой няма да поиска да редактира другия, да го насочва натам, накъдето го тласка неговия собствен опит, слабости, белези, уроци. Но урокът от това поне за мен е, че трябва да разчитам сама на гласовете в себе си, на раздвоението в личността си, на призраците от собственото си минало. Нас ни сближи литературата, но не е ли това парадокс? Толкова различни сме всъщност, дори често [не] харесваме различни автори. Ти, в своето писане, си по-класически, по-неизбежно мъжки и най-вече много по-директен, натуралистичен, реалистичен. Моята директност, ако я има, е на ниво точна метафора, която би закарфичила пеперудения, треперлив, измъкващ се смисъл. Обичам полутоновете, полусенките, полусмислите. Обичам релативизма – емоционален, естетически, нравствен дори, който теб те ужасява. За теб истината е една, за мен истините са временни вечности.  

Златко: Първата ти прозаична книга „Потъване в мъртво море“ предизвика възторжени отзиви от една, вероятно, предимно женска аудитория. Въпреки това като че ли тя си пробива трудно път на пазара. Имаш ли обяснение или не съм прав?

Антония: Издателите ми твърдят друго – че първият тираж бързо се разпродаде и веднага последва допечатка. Сборникът ми е номиниран и за литературни награди тази година. Смея обаче да си мисля, че той по принцип няма заявката на книга, която би постигнала чисто комерсиален успех. Познавам читателите си, слагам думата „познавам“ в кавички, но искам да кажа, че мога много добре да си представя какви са, какво са чели, какво в един текст и човек ги вълнува, каква музика слушат. Макар че съм била изненадвана от реакциите и на хора, които изобщо не бих могла да свържа с естетиката на светогледа си, но това е само признание за моята недостатъчна отвореност към всевъзможното. Не знам какво е „възторжен отзив“ (действително тези, на които аз съм попадала, са в мнозинството си положителни или дори силно такива), но още по-малко знам какво е „женска аудитория“. Аудитория от жени? Или аудитория от читатели/ки с женско светоусещане? Или такива, които предпочитат пейоративното сякаш „женска“ литература? Не бих казала, че е така. Дори напротив. Самата аз усещам пола си флуиден, макар и в рамките на една инстинктивна женственост. А проф. Иван Станков, в една своя наистина трогателна за мен рецензия за книгата, нарече писането ми андрогинно, принадлежащо и на двата пола, още повече, че много по-често, по-естествено и, признавам си, по-лесно дори пиша от гледната точка на мъж. Дали тя е достоверна? Хм, а достоверна ли е тази на мъж, който пише от името на жена? Еднакво не и еднакво да. Защото някъде на този свят има същества точно такива, каквито ги описваме, и точно с този глас, който излиза от нас.

Златко: Искам тук още да отбележа, че темата мъжко-женско писане е важна, за мен поне, само доколкото в историята на литературата и женските, и мъжките герои са били описвани/представяни от писатели мъже. Мъжкият поглед е съществуващият шаблон. От две-три десетилетия насам по света пишат и, по-важно, публикуват и писателки жени. Техният поглед, през който се представят женските и мъжките герои, се оказа твърде различен от този шаблон. Разчупи се традиционният модел. И ти си една от представителките на новия модел, в който и женските, и мъжките герои са описани през очите и чувствителността на писателка жена. Този модел дори изисква, в езиците, които имат род за прилагателните, да се появят неупотребявани досега форми.

Например, ти ми каза, че, за разлика от мен, който избира успешни характери и пише директно, предпочиташ да пишеш за незначителните хора, за да придадеш на преживяванията и чувствата им неподозирана или пренебрегвана досега значителност. Мислиш ли, че изборът на герои и стилът се определят от характера на писателя, който е различен у мъжа и жената, посветили се на нашия занаят?

Антония:  О, незначителният човек! Там е най-голямата необикновеност. Мисля за дядо си – неустоимо, пронизващо, забележително обикновен. Мисля, че майсторството е именно там, защото само остросюжетна или незряла проза може да разчита на ефектни житейски случки, на необичайни характери. Нали знаеш правилото: или пишеш за необикновени хора, на които им се случват обикновени неща, или за обикновени хора, на които им се случват необикновени неща. Е, съжалявам, но аз искам да пиша за обикновени хора, на които им се случват обикновени неща – но ако може, по необичаен начин. А какво по-обикновено от белезите на времето, от остаряването на плътта, от раздялата, от ежедневно смазваната любов (смазвана и в смисъл на наливане на масло в скърцаща панта), и най-после от смъртта. Смъртта! Можеш да разкажеш всичко това, с което мнозина, може би всеки от читателите, биха се идентифицирали, но с неочаквани думи, от друг ъгъл. И да, съгласна съм, че изборът на герои зависи от автора. Аз съм навсякъде, и зад мъжете, и зад жените; аз и онези, които познавам, които са преминали през мен. Това не е слабост, някой трябва да напише за тях. Новият ми роман, този, по чиято редакция в момента работим, е автобиографичен, даже двойно, защото героите са двама. Но е и също толкова измислен – и в детайлите, и в голямото. Като пъзел, в който не съм длъжна да ориентирам читателя, с цялата ми надежда и упование в него.

Златко: В този предстоящ за издаване роман, който не съм чел в ръкопис, имаше ли проблеми със създаването на мъжките герои?

Антония: Все за това питаш, явно това е темата. Не, точно тук никак. Просто защото мъжкият герой има реален прототип, моята любов на 15-16 години. Опирах се изцяло на онова, което беше той: безкрайно чувствителен, но „смотан“, раним, но и мазохистичен, привиден непукист, но абсолютно сантиментален, самоироничен до болка, но способен да пише любовни писма и стихове, груб, но срамежлив. Може би е прототип по принцип и на много други мои герои, знам ли – в крайна сметка толкова е насъщен за мен, за разбирането ми за съвършено споделената и чиста любов. Останалите мъжки герои са маргинални и нямат нужда от плът, но аз се опитах да създам паметта на този пораснал вече мъж (в живота той нямаше шанс да порасне), да я направя от моите думи, които е попил заради любовта си към мен, и от неговата неповторима чувствителност. Опитах се да го съхраня.

Златко: Моят първи отзив за “Потъване в мъртво море” ти възприе като по-скоро отрицателна оценка (аз твърдя, че не е.) Защо?

Антония: Може би бях разглезена от всички положителни (смее се). Истината е, че чета твърде емоционално. На второ четене осъзнах, че оценката ти е просто по-сериозна и вглъбена и именно този регистър съм взела за „критичен“. Знаеш – отзивите във Фейсбук често са на много по-лично, интимно ниво, страдат от т. нар. affective fallacy (емоционална заблуда), която подвежда повечето читатели, а именно да съдят за творбата по ефекта, който предизвиква у тях, а не отстранено, с инструментите на критиката. Те са обаче и по-сърдечните, по-скъпите за автора – а не бива изобщо да е така.

Златко: Въпреки това ти пък написа рецензия за “Хотелът на спомените”, което според мен му дава благоприятна оценка. Кое те накара да го направиш?

Антония: Нека уточним, че написването се случи преди да се запознаем. Както и че дори да беше след това, оценката ми щеше да е също толкова умерена и искрена. А тя беше нюансирана, най-вече заради това, че разчетох романа ти по-скоро от една внезапно възбудила се у мен (откъде ли пък точно у мен?!) феминистична гледна точка, която се изприщваше от алфа-мъжкарството на твоя герой, от патриархалната атмосфера на миналото му, от гледката към жената ту откъм гинекологичния стол, ту откъм площадката пред гръцката статуя в музея. А същевременно, виж ти, аз съм жестока с моите жени, повече отколкото към мъжете си (говоря за героите, разбира се). Мъжете сякаш разбирам, жаля, държа в ръцете си, докато жените са самодръжците, контролиращи със своите неустоими слабости, кастриращи авторки на мъжката чувствителност. Не знам. Истината е, че винаги съм имала проблем да общувам с жени, с тях ми е неловко до нелепост, до физическо неудобство, докато най-силните ми приятелства винаги са били с мъже. Вероятно това се отразява в писането ми.

Златко: Един особено неприятен мъжки характер е радиожурналистът от разказа ти „Witzelsucht“. От друга страна за мен той е квинтесенция на твоята чувствителност към езика: злободневния, клиширания, незначителния език на всекидневието. Защо жената от разказа е привлечена от този тип мъж?

Антония: Хм. Защо неприятен? Той даже постъпва съвсем „правилно“, морално дори (смее се). Може би ти напомня на твоите мъже, на „мъжете“ по принцип, на природната слабост на онзи, които остарява, който в крайна сметка си отива, към неустоимото у една чуплива, едва закрепена и малко тъжна млада жена? Но за нещо грешиш: точно, ама точно в този разказ езикът съвсем не е мой, не е типичен за мен. Беше експеримент именно с този битово-нехаен уж, малко цапнат в устата тон. Сега, като си говорим, ми хрумва, че по нещо ми напомня на Любов Кронева (дано не ми се разсърди, че си правя комплимент на неин гръб). И при двете, надявам се, можеш да усетиш как злободневната лексика се пронизва от поетичното и още повече боли, още по-страшно е. А защо младото момиче е привлечено от много по-възрастния, неугледен, занемарен, обрасъл, подпухнал мъж, от нелепо прикритото му зад безвкусни шеги влечение, от тежестта на миналото в разказите му, от старата музика, която й носи, от тромавата му грижа за нея, но и от мъжкия му егоизъм, който в крайна сметка сам убива? Ти ми кажи…

Златко: Хахаха, как да кажа, когато ти вече ме заклейми, че съм мъжки автор, т. е., отне ми правото да говоря от името на женските герои (ето пак абсурдна употреба на мъжкия род на прилагателното, дори и когато явно се отнася за женски образ). Освен това, щом съм сгрешил в оценката си за езика, вероятно ще сгреша и за героинята ти. Истината не е ли обаче, че грешка не може да има в контекста на твоя релативизъм? Всичко върви. Единственото обяснение, което ми се струва правдоподобно, е, че гръцкият имигрант, който страда от синдрома Witzelsucht, е зает със себе си и вижда момичето само отвън, не се интересува какви са й преживяванията. На мен тя не ми стана интересна. И това е била твоята цел – да пишеш от името на мъжа. Връщам ти въпроса: разказът, който най-много ми хареса – не мога да кажа “любимият ми разказ” – е “Моля те, умри ти!”. Защо, според теб?

Антония: Защото разказва жена! (смее се) Този разказ е разказ за преодоляването на безпътицата към дома, когато може би вече е много късно за това (поне в ума ни), за този неистов момент на ужас дали ще стигнем, за избора, който страхът – в крайна сметка страх от смъртта – ни кара да правим. А той е най-непосредственият, най-чист, най-жестоко искрен избор, нали? Описах собствения си апартамент там, това ми помогна, изгледа от моята стая, предметите в нея, отпечатъците от пръсти по тях. Там ранимата в крайна сметка се оказва тази, която е ранила (колко банално и колко вярно, уви). И накрая разбираме, че пред смъртта са младенци, инфантилни, сгушени един в друг в утробна поза, в която спят неродените им, невъзможни деца. Невъзможното бъдеще.

Златко: А кое те накара да напишеш разказа “Голотата нощем” и да го включиш – според мен като централен – в сборника си?

Антония: Не знам защо си почувствал именно този разказ, третия, като централен за сборника. Всъщност отвъд очевидното – че такъв основен, задаващ тона разказ е едноименният първи “Потъване в Мъртво море” – всеки един от тях може да е съсредоточие на книгата, защото всеки е вариация на темата двойка-загуба. В “Голотата нощем” имаме семейство, уж преживяло – или оцеляло от – изневярата на съпруга. И макар фокусът да е привидно начинът, по който съпругата “понася” слепената любов и по който близостта се “практикува” от двамата, то истинският и съзнателно търсен фокус е малкият им син. Детето, в което егоистично, самоспасително, дори хищно подобни семейни травми се омекотяват. В  случая те буквално използват крехкото му телце, което полагат в леглото между тях и между възобновените си интимни ласки, като основание и въплъщение на опомнилата се любов. В скръбта си майката е била неразумна, искала е да присвои невинността на детето си, което със своето незнание за семейната драма сякаш допълнително я е усилвало в нея, предизвиквало е ревността й към това блажено несъзнаване на болката наоколо. Тя едновременно жали детето си (което може да остане без баща), но и иска да го присвои, да го направи неин съюзник в скръбта си, да му “причини” поразяващата яснота на истината за постъпката на баща му. Защото може би обича бащата повече от детето си. Но само може би. Исках да напиша история, лишена от майчина сантименталност, разголена от илюзията, че първо сме майки, а после егоистични човешки същества. Той е и човеколюбив, но и болезнено искрен. Защо всъщност ме попита за това?

Златко: Защото отбягвах да те питам за разказа, дал името на книгата, и съзнателно изместих фокуса (той ме остави объркан, защото не го разбрах, и трябваше да продължа, за да стигна до “Голотата нощем”, където почти влязох в твоя ритъм). Но от теб човек не може да се скрие, затова моля те, разкажи ми как написа “Потъване в мъртво море”?

Антония: „Потъване в мъртво море“ – повтарям си го като някаква мрачна мантра. Двойно потъване, няма повече накъде, дори там, където това е невъзможно (всъщност е и никак не е красиво). Сякаш е прекалено, нали? Този разказ за малко да превърне сборника ми в колекция разкази, чието действие се развива в Израел, откъдето е съпругът ми, чийто език детето ми говори, редом с българския. В крайна сметка тези истории останаха само три. Исках да отдам почит на тази връзка, на онези места, на града на мъжа си. Отварям скоба, че мечтая за бъдещ роман, половината действие от който ще бъде също там, но засега нищо повече не мога да кажа. Мъртво море беше първото място, на което ме заведе той, веднага след кацането ми за първи път в Израел. Пътувахме точно така, както в разказа. Пейзажът беше точно такъв, като онзи, който създава особената, лунна атмосфера в текста и се настанява за дълго в теб. Всичко друго разбира се е измислено. Разказ за една двойка, която не е усетила житейската ентропия, но когато това се случва – по един нелеп на пръв поглед, а всъщност вероятно възможен начин – тя вместо да ги отчужди, ги кара да приемат със смирение безвъзвратното. Любовта е да приемеш смъртността й – и да продължиш да обичаш.

Златко: Изумителен отговор… Как успя да постигнеш словесната икономия, която сродява прозата ти със световни образци? И необходима – възможна – ли е такава икономия при писането на роман?

Антония: Приемам комплимента, макар и да ми се струва прекален. Словесна икономия? Може би се дължи на неистовото редактиране. Започвам така – пиша скелет, а после полагам тъкани, мускули и кожа от думи: плътта. Но после почвам да отнемам от нея, със същата безпощадна обсесия. Радвам се, че ти звучи изчистено, на мен често ми звучи претрупано, но някак не мога да устоя на прелитащите покрай мен метафори (смее се). Силвия Недкова (дано и тя не ми се разсърди, че разкривам нещо, което ми писа в лично съобщение) каза: абе, как така не срещнах нито едно клише? Не, вероятно има, дано има, те са неизбежни котви, но истината е, че се боя от тривиалните думи, че търся в синонимния речник техни по-редки заместители, че мисля за всяко словосъчетание. И ако не изглежда така – ами още по-хубаво. Разказът е много различен, много по-ювелирен от роман, съзнавам го, но все пак реших да опитам. Дори ще разкрия, че ръкописът на романа е много по-стар от разказите, и в този смисъл може би се явява истинският ми дебют в прозата. Първата копка беше направена още когато бях на двайсет и нещо. Това е най-дълго сдържания текст. Дано си е струвало чакането.

Златко: С тези “сдържани текстове” в себе си ти се изнесе в Холандия. Няма как да не ти задам този последен въпрос: очакваш ли, страхуваш ли се, че прозата ти, която изразява твоя характер и светоглед, ще се промени като живееш извън България?

Антония: Не. Смея да мисля, че тя по начало е напуснала границите на строго българското, да не говорим за патриотичното, или както му казвам „етнографското“. Дори и без да се стремя, текстовете ми са някак наднационални, възможни за всяко време, защото говорят за общочовешки проблеми. Можеш да смениш имената на героите и на местата – и ще е същото. В Холандия усещам още по-силно връзката си с езика. Не спирам да чета и пиша за книги, не спирам и да пиша. Започвам нещо ново и то, надявам се, ще ме отведе съвсем другаде.

*Вж. Златко Ангелов: Очакваното или непредвиденото – кое предпочитате?

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Златко Ангелов

Златко Ангелов е лекар, журналист, социолог и български писател. Напуснал е България през 1992. Живее в Испания от 2016. Автор на 6 книги, последната от които е романът “Хотелът на спомените” (ИК “Знаци”, Бургас 2020).