Постепенната промяна е морален провал

Споделете статията:

 

Части  от статията на Майкъл Дензъл Смит

Знам, че живея в гето и не само защото се намирам в част от Бруклин, където все още има значителен брой чернокожи. Не и защото, година след година, месец преди Четвърти юли, със съседите ми играем на „изстрели или фойерверки?”. Не и заради постоянното полицейско присъствие, въпреки че това със сигурност допринася да го идентифицирам като такова. Бил съм свидетел на това как шестима полицаи отговарят на повикване за грабеж от магазин и то след като обвиняемият вече беше с белезници. Но това все още не е същинският белег за гето.

Той е боклукът. Има го навсякъде, винаги. Почти 8.5 милиона души живеят в Ню Йорк Сити, без да включваме туристите и бездомните, които в по-нормални времена всекидневно идват и си отиват. Разбира се, че има изобилие от боклук. Но, когато сляза от влака, за да отида до терапевта ми в Горен Ийстсайд, квартал, в който няма нищо, което да придава ужасяващ вид на Ню Йорк Сити, забелязвам, че няма боклук по улиците. Тук живеят повече хора, отколкото в моя квартал; предполага се, че те би трябвало да създават повече боклук, но чистите им улици сочат друго.

Майкъл Дензъл Смит е член на нацията от Института с едно видео във видеотеката C-SPAN; първата му поява е речта през 2020 г.

Случаен наблюдател може да предположи, че живеещите в моя квартал – най-вече бедни, чернокожи и имигранти – се гордеят по-малко с мястото, което обитават. Хвърлят опаковките и използваните салфетки, наполовина изпитите си шишета от сода и недовършената си пица, стиропорените си кутии за еднократна употреба и касови бележки на земята, защото не ги е грижа дали пазят тротоарите си в представителен и приличен вид.

И това, наблюдателят може да твърди, е заради липсата на култура. Те не ценят това място, дома си, защото такава почит не им е вдъхната от заобикалящата ги действителност. Подобни наблюдения са били превръщани в академични изследвания, станали основа за това, което сега наричаме „политика на счупените прозорци”, теория, която може да бъде проследена до статия от 1982 г. в това списание. Според нея, ако се позволят такива малки нарушения, те ще послужат като прелюдия към много по-големи и сериозни престъпления.

Малко или никак не се отчита фактът, че в моя квартал има по-малко контейнери за смет, отколкото в Горен Ийстсайд.

На път от гарата до кабинета на терапевта ми, на всеки ъгъл виждам кофа за боклук. Те са по-малко и по-далеч една от друга на десетте преки от моята спирка на метрото до следващата, на винаги претъпканото и оживено Флатбуш Авеню.

Градската управа би могла да сложи повече кофи за боклук тук, ако опазването на този квартал, където живеят най-вече бедни чернокожи и имигранти, чист – толкова чист, колкото кварталите, където живеят, работят и ходят на терапевт най-вече богати и бели нюйоркчани – беше важно. Но тогава градът трябваше също така да плаща на някого да събира боклука от кофите. Общинските представители трябваше да решат, че живущите в подобни квартали си струват такива разходи.

Но това, което гетото заслужава според тях, е полиция. Но не защото е по-евтина. Полицията е скъпа обществена услуга, но най-непосредствено налична и достъпна тук. Има полицаи под прикритие, които правят внезапни арести на наркодилъри. Има униформени полицаи в патрулки, които висят по ъглите на улиците ден и нощ. Понякога стоят до огромни и мощни прожектори и разгонват престъпниците от улицата. Понякога има полицейски акции, когато биват арестувани един или двама души. Полицията винаги изпълнява дълга си. На хората тук не им липсват полицаи, липсват им кофи за боклук.

Случайният наблюдател може да ви каже, че има полиция заради голямата престъпност в този квартал. Че хората тук не спазват закона и прибягват до насилие. И това е вярно – тук има насилие, точно както навсякъде, където хората са лишени от средства да си изградят добър живот. Случайните наблюдатели, които невинаги са толкова случайни – сред тях вече има хора от академичния свят, медийни професионалисти, политици, президенти – оправдават присъствието на полицията тук и в други подобни гета, защото позицията им е, че, за да спреш насилието на гетото, трябва да наложиш насилието на държавата. Полицията, от тази гледна точка, служи, за да защитава хората от тях самите, да налага дисциплината, която липсва в тяхната култура.

В действителност полицията патрулира и тормози. Полицаите с неохота отговарят на някои неловки въпроси. Те прилагат произволно законите за пътищата или, за да подсилят общинските бюджети чрез налагането на космически глоби. Те арестуват хора, които не им се подчиняват, а чак след това измислят какви обвинения да им повдигнат. Не обръщат внимание на жертвите на изнасилване; заемат страната на извършващите домашно насилие. Нахлуват в домовете без заповеди. Дават потенциал за насилие, като отговарят на сигнали за висока музика – или фалшиви 20доларови банкноти. Стрелят и убиват безнаказано. Независимо от другите отговорности, които полицията има, тя постоянно прилага насилие върху най-маргинализираните хора в обществото.

Мотото „Да служи и защитава” – прието от Полицейското управление на Лос Анджелис през 1955 г. и по-късно използвано от други управления в страната – е много ефективно средство от снаряжението на връзките с обществеността. С действието на пропагандата, полицията и правителствата, които я управляват, се откупуват от същите тези хора, които се предполага, че трябва да пазят. Хората от общността чуват изстрели; виждат наркомани да се лутат безнадеждно, а дилърите да планират следващия си ход; страх ги е, че ще стане най-лошото; а учителите, наставниците, телевизията, филмите, както и самите полицаи ги учат, че ченгетата могат да решат проблемите им. Затова те викат полицията.

Нямат никаква алтернатива. Никой няма да плати да имат кофи за боклук. Как може общност, която е лишена от основни придобивки, да очаква да получи нужните средства, за да не зависи повече от полицията? Нарочно на нейните членове не се дава нищо друго. Когато помолят за нещо, им е казвано да чакат; когато се разкрещят, им се отговаря, че не заслужават. Срамуват се от начина по който оцеляват. Обвинявани са, когато не оцеляват.

източник

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar
Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.