Истории за хора в навечерието на Рождество и Ханука, разказани от български и еврейски сладкодумци

 

Всяка събота до края на годината ще публикуваме разкази от Албена Стамболова и Максим Делчев. Това е нашият подарък за вас, читатели на Маргиналия! С писано слово ще отбележим настъпващите празниците Рождество Христово и Ханука.

Обещаваме догодина да включим и мюсюлмански сладкодумец! Защото майсторски разказаните истории одухотворяват всички нас, без разлика дали четем  Тората, Новия Завет и Корана!

Албена е писател, преводач, преподавател, психоаналитик, завършила доктарантура във Франция.

Максим Делчев е ненадминат разказвач както за еврейските свети и кулинарни празници, така и са софийските сюжети около Синагагота.

Ю.М.

 

 

Боженски приказки

ПОРТРЕТ НА БАЙ БЕНО С ОВЦИ

За първи път го видях седнал върху малко дървено столче по средата на поляната. Неокосена ливада, с високи треви. Той седеше, но не виждах върху какво.

Внезапно скочи и хукна с възглас подир нещо. Или някого. Видях подскачаща овца, която се опитваше да се изплъзне от дългата му ръка. Или от думите му.

 

По-късно в същия ден го забелязах в цял ръст, със столчето под мишница, с вестник в ръката. Трите овци послушно хрупаха около него. Това беше характерно за неговите овци, които много му приличаха – с дълги крака, възпитани, но с внезапни отклонения.

 

Много висок, много строен. Говореше, както са говорили граматиците в Северна България. Каноничен изговор. Но в гласа му имаше нещо особено. Дълбок, с някакви непонятни модулации, които го изтъняваха в горния регистър. Но това се случваше само с овците.

 

Към мен се обърна с добър ден и се представи – Бай Бено. Ние сме трима Беновци. Братвовчед му Бено, той Бено и още един Бено, който май че не бил вече тук. Но не разбрах дали на този свят или просто не наоколо.

 

Четеше брой на Демокрация от предишна година. Не исках да знам от коя. Четеше го както се чете, когато изучаваш нрави. Не се интересуваше от новини. Но знаеше всичко.

 

 

Каза ми да си приберем боклука. И вече да не изхвърляме строителен боклук пред къщата. Побързах да го уверя, че с това веднъж завинаги е свършено. Малко сърдито, по-скоро нетърпеливо, обясни защо боклук не се изхвърля на това място. И на никое друго място. Места за боклук няма. Или се оползотворява, или изчезва. Как? Не го интересуваше. Сигурно защото знаеше.

 

Имаше вид на човек, който е над подробностите. Гледаше принципно. Някаква странна смесица между господар и служител. В селото се чувстваше като в дома си. Нещата могат да влязат в ред. Никак не се свенеше да го каже, дори го казваше не съвсем на мен, казваше го изобщо.

Тази особена деликатност съответстваше на външния му вид. Можеше да бъде описан или като планинец, или като Кърк Дъглас. Силата и редът се излъчваха от него, но нещо ги омекотяваше – потръпващата му като на жребец нервност.

 

Нямаше време за дълги приказки. Казваше и отминаваше. Това ми се случи много пъти. Докато свикнах да го виждам как седи. И как скача от столчето и погва овците, когато разбере, че съм го видяла. Овците винаги бяха в грешка. Или му услужваха, за да се отдалечи.

 

Всичко можех да си представя за бай Бено, но не и да разказва. Можеше да препуска с дългите си крака, да измърмори нещо, да каже ясно и отчетливо друго, и бързо да изчезне от хоризонта. Като стрък жилава трева, в която си се взрял, а после изгубваш сред другите. Не разказваше, не пипаше много-много думите, сякаш употребата им щеше да бъде проява на невъзпитание.

 

 

Селото ставаше все по-смесено. Като смесен магазин. Стари плевни и поразени от бръшлян люшнали се огради, лъскави образцови къщи с швейцарски салкъмови мушката, ненакърнимият римски път и калните коловози при Парлапановата къща.

 

Появи се и аватар на Боженците – турстическият комплекс Божена почти на входа на селото. Водата намаля и започна да спира. В селото се заговори за хидрофори. Но продължаваха да правят страхотни пърленки.

 

Старата църква, под която живееше бай Бено с баба Мария, нямаше свещеник, а само клисар от Трапесковци. Идваше, биеше камбаната, за да съобщи, че е там, тръгваше си, биеше камбаната, че си тръгва. Между 8 и 16 часа – работно време. В двора на църквата тревата ту се косеше, ту – не. Като от птичи поглед бай Бено хвърляше бърз поглед и всичко му ставаше ясно. Глупости. Навсякъде се вършеха глупости.

 

Идваха туристи, обикаляха, побибиткваха при маневрите из тесните калдъръми, купуваха бурканче боженски мед и изчезваха. Боженски мед бай Бено не би близнал. Такъв мед няма. Както няма боклуци в двора му.

А дворът му беше един от малкото, които не са заградени. Поне не от всички страни. Къщата им беше малко продълговата, като ферма, в която се работи. Бие се масло, например. Прави се сирене. Овче. Агънцето се внася в къщата, когато е студено. При тях миришеше на дърва и мляко. На сладък пушек от орехова шума. После разбрахме, че агънцето е умряло и това беше нещастие на нашата улица. Онази, лудата му черноглава овца, взела, че го родила на стари години. Сега ще вземе и тя да умре. И тя наистина умря.

 

 

Баба Мария почти не излиза от къщата. Достатъчно е мъжът да кръстосва нагоре-надолу. А той кръстосва като землемер с дългите си крака. Неуморно изчезваше и се появяваше, удостоверяваше как територията, която обхожда се променя. Скъсява се на дължина, на ширина, на височина. В нея нахлуват нови миризми, нови шумове, нови пейзажи с басейни в двора и хамаци под чардаците.

 

Не помня да съм го виждала да слиза в селото. Емваше се по баирите, към края на селото, вечно подгонен между къпините и гробището. Изчезваше на столчето или със столчето сред треви и зад дървета, все по-малко говореше, само добър ден.  Не ми беше приятно, когато минаваше ден без да съм го зърнала. Предпочитах да е отдалече. Чувствах как всички ние го ядосваме, но той се сърди, че го ядосваме и бяга надалече. Там, където все още може да диша. Макар и с две овци само.

 

Нямаше нужда да вижда, за да знае какво става. Както нямаше нужда и да чете днешен брой на вестника. Дори гърбът му усещаше как селото става все по-гъсто, все по-задушно, все по-безводно, все по-претъпкано за кратко и все по-пусто задълго.

 

Баба Мария не можеше да опази яйцата си. Изкупуваха й ги на добра цена за едни глезени котки. Тя не можеше да откаже и оставаха без яйца. Е, нищо.

 

Веднъж видях бай Бено само с една овца. Валеше. Ситен, тих дъжд. Попитах го за другите овци. Разказа ми коя как е умряла. Умееше да стои под дъжда неподвижно. Като че ли да покаже колко е различен от света, който пълзеше и обсаждаше къщата му. Никога не говореше за това. Но беше различен, нито птица, нито бор, нито човек. Всичко това. Странна птица.

 

Не можех да си го представя как се храни, как спи. Само как ходи из хълмовете с овцете. Беше останала само една. И той изглеждаше на ръба на объркването. Светът още се беше стеснил. Картината на човека с овцата внушаваше и налагаше безмълвие. Далеч от другите. Какво щеше да стане ако вече нямаше овци, които да го извеждат от омагьосаното село?

Това, което стана. След последната овца си отиде и бай Бено.

Една сутрин някой мина и каза. Бай Бено е починал. От удар в болницата в Габрово.

Удар. Да. Бай Бено,  който знаеше всички родословия в селото и техните истории. Удар за човек силен и пъргав като кос.

Зад него остана баба Мария, която вече никак не знаеше на кой свят е.

 

(Откъсът е от подготвената за печат книга „Боженски приказки“).

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
a.stambolova@gmail.com'

Албена Стамболова

Албена Стамболова е българска писателка, преводач, преподавател и психоаналитик. Завършва докторантура при Юлия Кръстева във Франция. Член е на Международната Фройдистка асоциация.