Преходният парламент или за пропуснатите възможности

Когато на 4 април 2021 г. гласувахме за ново Народно събрание на иначе редовни избори, едва ли си мислехме, че упражнението ще има само месец живот. Напротив, новоизбраният парламент съсредоточи многобройни и разнообразни очаквания в обществото. В началото тези очаквания (очаквано) се разделиха по линията „ГЕРБ – анти-Герб“. А и парламентът беше доста нов – над 120 нови депутати (повече от половината) не са били преди това нито в законодателната, нито в изпълнителната власт.

Очаквания на първо място имаха „старите партии“. От ГЕРБ очакваха отново да формират правителството и да продължат управлението, започнало през 2009 г. От ДПС очакваха да не бъдат заклеймени (както ГЕРБ) като виновници за „захвата на държавата“ и евентуално да участват в подкрепата за ново правителство. От БСП очакваха да бъдат припознати като най-последователната опозиция на ГЕРБ и евентуално да участват в подкрепата на едно ново правителство, което да ревизира управлението на ГЕРБ.

Новоизбраните партии в парламента също имаха очаквания. „Има такъв народ“ (ИТН) влязоха в парламента с едно основно искане – реформа на изборния кодекс и на финансирането на политическите партии, но също и ревизия на управлението на ГЕРБ. „Демократична България – обединение“ (ДБ) очакваше ревизия на управлението на ГЕРБ и възстановяването на правовата държава. От „Изправи се! Мутри вън“ (ИСМВ) очакваха най-вече ревизия на управлението на ГЕРБ.

Обществото очакваше начало на реформа, която да премахне „захвата на държавата“ от частни интереси и използването на публичната власт за частно обогатяване и натиск върху политическите противници. Това, разбира се, включваше и ревизия на управлението на ГЕРБ, особено на такива скандали като този с „чекмеджето“, „къщата в Барселона“, изтеклите различни записи на необичайни квалификации и най-вече на подозирани, но прикривани заплахи в думите на Бойко Борисов. Обществото очакваше повече справедливост и по-малко неравноправие, повече упорита и смислена работа на институциите и по-малко самохвалство, повече работа и по-малко приказки.

Както обичайно, обаче, в българските условия това стана само донякъде и дори доникъде.

Какво свърши най-късият парламент?

Най-много промени бяха направени в изборните правила:

  • Въведе се 100% машинно гласуване в избирателните секции с над 300 души, като бюлетини ще се използват при възникване на технически проблем.
  • Съставът на Централната избирателна комисия се намали от 20 на 15 членове, като се промени и съставът й, за да се представят новоизбраните в парламента партии.
  • Създаден беше 32-ри многомандатен избирателен район „Чужбина“ (макар времето да не стигна за методика, по която се определят мандатите за този район).
  • Отпадна ограничението за разкриване на до 35 избирателни секции в държави извън Европейския съюз.
  • Всяко населено място с над 100 граждани ще може да избира кмет.

Накратко бяха поправени множество неуредици и дори открити дискриминации в досегашното законодателство. Надеждата беше, че с промените изборният процес ще стане по-открит, по-малко заплашен от манипулации, по-малко в угода на продължаващата политическа хегемония на ГЕРБ. Пропорционалната избирателна система се запази, въпреки основното искане на ИТН и макиавелистката подкрепа за това от страна на ГЕРБ (двете заедно имаха мнозинство). Но според новия текст – само до следващите редовни избори за НС, без да се уточни, с какво точно ще бъде заменена.

Втората група от свършени работи на 45-тия парламент, макар и без съществени последици, заради краткия му живот, бях няколко временни комисии:

  • Временна комисия по проверка за установяване на злоупотреби и нарушения при разходването на средства от Министерски съвет, министерствата, държавните органи, държавни предприятия и дружества с повече от 50 на сто държавно участие през последните 10 години (начело с Мая Манолова от ИСМВ).
  • Временна комисия за изработване на проект на Правилник за организацията и дейността на Народното събрание и промени в Правилника за организацията и дейността на Народното събрание (начело с Христо Дочев от ИТН).

Първата комисия трябваше да направи ревизия на управлението на ГЕРБ, макар и непосилно като задача, имайки предвид 10-годишния период за това. Но тъкмо когато изслушваше свидетел по „скандала с чекмеджето“, работата й беше прекъсната от представители на ГЕРБ с обичайните за този парламент надвиквания и всяване на хаос. Втората комисия нямаше никакво време да изработи нов правилник, който да върне парламентаризма в работата на парламента като предотврати използването на различни процедурни хватки за предотвратяване на неудобни решения или въпроси към премиера и министрите.

Какво не успя да свърши 45-ят парламент?

Въпросът, който трябва да си задаваме е, как депутатите подредиха приоритетните въпроси, които новото Народно събрание трябваше да реши първо, преди всичко останало. Задачите в парламентарната агенда заемаха местата си в зависимост от активността на парламентарните групи (най-вече от „анти-ГЕРБ“ страната), но не непременно в съответствие с обществените очаквания и нужди.

След като всички в този парламент казаха под една или друга форма, че животът му ще е кратък, забравиха да се заемат приоритетно с належащите въпроси. Например за евентуалната ревизия на бюджета заради заложените в него огромни разходи, включително и заради пандемията или за осигуряването на пенсионерските надбавки. Но също и заради осигуряването (техническо например) на изборния процес. Също така управлението на санитарната криза – нужни ли бяха нови законодателни правила или не.

Разбира се, изборните правила бяха приоритет, защото недоверието на обществото към изборите е достигнало опасни размери. Но защо например едно въведение, като избора на кметове в населени места над 100 души, с което броят на избираемите кметове би нараснал с над 1200, беше толкова належащо сега? И няма ли това да натовари следващия период с нови 1200 частични избори (кога влиза в сила тази разпоредба и кога се очаква да се организират тези избори?).

Но една съществена реформа новият парламент не успя да приеме – закриването на Специализирания съд и на Специализираната прокуратура. Причините за тази очаквана от много юристи и правозащитници реформа са на първо място в липсата на действителни основания за такива извънредни съдилища (като например трайни и особено опасни мафиотски и военизирани престъпни и терористични групировки, както мафията в Италия, ЕТА в Испания или ИРА в Северна Ирландия). Но на второ място, този съд се използва в България твърде често за разправа с политически неудобните на правителството. Затова и Румъния закри своя специализиран съд през март 2021 г. Само че време за това не остана и нещата ще останат такива, каквито са. Но пък предложението ще дава повод на крепителите на ГЕРБ и на главния прокурор да обвиняват противниците си, че закривайки Специализирания съд работят в интерес на мафията, защото това ще спре водените срещу организираната престъпност дела. Сякаш редовните съдилища за нищо не стават?

Същото стана и с проекта за закриване на КПКОНПИ – комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество, която се прояви като истински инструмент за натиск върху опоненти на правителството, вместо да бъде граждански инструмент срещу незаконното забогатяване.

Парламентът в крайна сметка не успя да предотврати поредицата удобни на правителството назначения във висшата администрация и концесионни решения в интерес на приближени фирми в последните дни от мандата му. (https://www.svobodnaevropa.bg/a/31227778.html) Наложеният мораториум, атакуван от ГЕРБ пред Конституционния съд, не постигна намеренията си, защото не само не успя да спре такива решения на правителството в оставка, но блокира поредица от по-банални назначения.

Парламентът не успя да осъществи и ревизия на управлението на ГЕРБ, както защото времето беше твърде кратко, така и защото, вероятно, не всички от „партиите на протеста“ наистина го искаха.

Защо стана така?

Въпреки енергията на протестите от 2020 г., които искаха оставките на премиера и на главния прокурор, новоизбраният парламент не успя да материализира огромните обществени очаквания. И причината не е в неговата разнородност и естествено трудното постигане на трайно правителствено мнозинство. Такова мнозинство, например, беше лесно постигнато при избора на председател на парламента, така че проблемът не е в иначе известните идейни различия между партиите.

Проблемът е, че „партиите на протеста“, както обичайно (но дали и актуално) ги наричаме, попаднаха в „дилемата на затворника“ и не можаха да излязат от нея. Надъхали се с недоверие една към друга, те просто отказаха да преговарят помежду си, дори просто отказаха и да общуват. Заявленията на почти всички от „анти-ГЕРБ“ групата, че ще подкрепят правителство, предложено от ИТН останаха без последствие. Недоверието беше (и остава) толкова голямо, че те не преговаряха, дори със същите съображения, с които не искаха да преговарят с ГЕРБ. Мнозина наблюдатели смятаха, че единствено възможният компромис за едно правителствено мнозинство би бил на правителство, договорено от ИТН, ДБ и ИСМВ, подкрепено без участие в него от БСП. Това не се случи, но дали не би могло да се случи? Именно анализът на изпуснатите и нереализирани възможности би бил полезен в една ситуация, изглеждаща без изход.

Парадоксът на отминалата ситуация е и в това, че „сговорчиви“ се оказаха другите две партии – ГЕРБ и ДПС. Разбира се и в двата случая ставаше дума за театрална сговорчивост. ДПС, като публично се освободи от един иначе „вечен“ депутат – Делян Пеевски, сякаш казвайки: „Ние се променихме, дайте да се сговорим!“ ГЕРБ, като предложиха за премиер Даниел Митов, очевидно „умен, красив, с опит, приет на Запад, с добри отношения на Изток“, според думите на Бойко Борисов. И това след поредицата клетви на видните фигури на ГЕРБ, че никой друг не може да бъде кандидат за премиер, освен лидерът на партията. Разбира се, наред с Митов, беше предложен пълен състав на правителството (включително фигури, подали оставка заради обвинения за удобни фамилни назначения). Поканата за „сговаряне“ беше от типа: „Имам предложение, но ти трябва да го приемеш“.

Какви са рисковете на предсрочните избори?

Рисковете са първо в самия изборен процес. Доставката (навреме) на нови около 5000 машини за гласуване, например. Осигуряването на машинно гласуване в чужбина, също така. Много възможности за оспорване на процедурите и прехвърлянето на решенията към Административния съд. Най-сетне, опасността от множество възражения срещу изборните резултати и искания за касирането им.

Рискове има и от гледна точка на очакваните резултати. Едно единствено засега допитване на „Маркет линкс“ от края на април 2021 г. почти изравнява очакваните резултати за ГЕРБ и ИТН, но без особена промяна за другите партии (е, ДБ излиза пред ДПС, но това го имаше и в проучванията преди 4 април 2021, макар да не се реализира). Това допитване дори предполага по-висока избирателна активност (60%).

Избори на 11 юли 2021 г. е много вероятно, напротив, да бъдат белязани от по-ниска избирателна активност (по много причини). Което обичайно подкрепя представителството на „старите“ партии и накърнява гласовете за новите и със слаба инфраструктура партии. Трудно е да преценим ефекта от разочарованието на мнозина граждани от отказа на ИТН да опита да състави работещо правителство. Протестният вот е наличен, но не знаем, накъде ще се ориентира и дали ще е най-вече към „партиите на протеста“. Може, напротив, да вдъхне нова сила на очертаващия се нов „патриотичен фронт“ (евентуално на ВМРО, НФСБ и „Воля“), който да прескочи бариерата и отново да е в парламента.

Но също така, какво ново правителствено мнозинство се очертава в евентуално новия 46-ти парламент? Може ли (отново) да имаме ГЕРБ с „патриотите“ (и вече прикачения СДС)? Или отново ИТН ще решат, че нямат достатъчно мнозинство (дори заедно с ДБ и ИСМВ), без евентуалната подкрепа на БСП? И така да имаме отново избори, но вече през септември или октомври? Заедно с президентските избори? Е, ако искаме да експериментираме с електоралната демокрация, току виж накрая решим, че май е по-добре „да дойде Годо“. И да се удивим, че той ще дойде, но онова което ще направи, няма да се хареса никому.

публикуваме от блога на автора

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Антоний Тодоров

Антоний Тодоров е професор по политически науки в НБУ, автор на "Граждани, избори партии. България 1879-2009" (2010) и на "Елементи на политиката" (2012). Специализирал в областта на електоралната социология.