Преосмисляне на „Под игото“

Но да не забравяме откъде тръгнахме. Опитвахме се да разберем защо първите български критици на Вазовия роман, за разлика от западноевропейските си колеги, го посрещат с остра негация. Приехме, че възраженията  срещу текста са обусловени не толкова от жанровите и стилово-техническите му характеристики, от качеството на художеството в него, колкото от несъвпадането му с конвенционализирания, общо-договорения дискурс-идеологема, изричащ Април 1876 г. по правилата на причините (ясни, истинни, тематизиращи „тежкото положение на народа“) и следствията. Още по-„неправилен“ от гледна точка на масовото национално знание става романът, когато по волята на повествователя той се мисли като цялост-свързаност с повестта „Чичовци“, когато хронологията на фикционалното битие, наложена върху хронологията на историографската схема, всъщност твърди, че светът на чичовците е причиняващ, раждащ света на бунта. По ред причини това е извън мярата за правдоподобност на нормативизирания текст за събитията от 1876 г. (защо не можем да се утешаваме, че Бойчо Огнянов е не само идеологическото, но и сюжетното друго на чичовщината, достатъчно могъщо, за да претвори битовото в бунтовно върху страниците на книгата, вече стана дума). Като че ли стигаме до необходимостта да изречем твърдението, че текстът, от който – поради посредничеството-натиск на неумолима институция, каквато е училището –  нацията черпи основните си представи за 1875-1876 г. (почти както Хаджи Смион познава българската история чрез песента „Поискал гордий Никифор“), не знае или не иска да каже, или не може да каже за Причините на бунта, или не вярва в тях, или знае, но не знае, че знае, за едни други Причини, които може би изглеждат недостатъчно оправдаващи станалото след Април 1876 г….

Дори ние не бихме си позволили да вярваме, че бунтът е доминиран от изцяло ирационални, изцяло непрозрачни причини, че е херметически затворена в себе си необяснимост, че е битие в други измерения, които не са преводими на какъвто и да било език.

Понеже държим да подчертаем лоялността си към логоцентрирането на станалото чрез подреждането му в обозрими причини и следствия, трупахме представи за причиняващи неща: чуждите книги, читателската неопитност, пристрастяването към самодейния театър, специфичната афективност на свръхобидчивия, на болезнено честолюбивия, химеричното съзнание на „грамотен, четящ, без образование“, съществуващо на границата между ученост и неукост, другите съотнесености в ежедневието на естетическо и прагматическо.

И още – ако се опитваме да формулираме отговори на въпроса: „Защо се случва 1876 г.?“, един от тях ще звучи и така: „Защото абсолютно нищо не се случва след старозагорската работа през 1875 г.“. Тогава смъртни присъди получават само седем души, като те са изпълнени, трябва да се подчертае, едва след „Панагюрското въстание“, както го нарича К. Величков.

Пак той си спомня:

Едно общо движение беше обхванало България. Без никакво предварително споразумение, под натиска на събитията, по увлечение от духа на времето беше възникнала почти обща идея да се отправят мемоари до султана с еднакви приблизителни искания, които се заключаваха главно в следующите три точки: признаване на българския език за официален, участие на българи в администрацията и съдилищата, унищожаване на бедели-аскерие и взимането на българи във войската.

За същото настояват вестници като „Напредък“, „Век“, „Източно време“, „па даже и безцветният „Ден“ – все издания, печатащи се в столицата на султановата държава. „Източно време“ не само съветва „с много надменен тон“ да се печатат правителствените заповеди и на двата езика, но обяснява и защо – „турският език е мъртъв, без никаква литература и полза“. Тогава „мнозина погледваха заглавието на Цариградския „Напредък“ с подозрение да не би да четат букурещката „Независимост“ 37. Та би могло да се твърди, че бунтът избухва не поради нетърпимото положение на българското население, а поради рязко нарасналата доза свобода, поради забележимо отслабналия натиск върху него (тук и ленинизмът – с определени свои думи, и Тойнби с теорията му за историческата продуктивност на умерения натиск, и Фукуяма, вярващ на Токвил, не биха били несъгласни  с тезата ни38). Въстание се случва на места, където българинът живее доста добре, доста доволно. То се ражда като че ли от срещата на прилично поминуващия с текстове, текстове, каращи го да желае възможност да изяви нормативния характер на литературния екстраординерен в страданието и героизма човек (чуждите книги), или с текстове, които го убеждават, че някъде другаде някакви сънародници екстраординерно страдат (и в Цариградските вестници, и в тези отвъд Дунава се изсипват дописки от малки български селца, „съществуването на които едва ли беше известно“, както двусмислено се изразява Захари – ако изобщо са съществували – все за турски зулуми, дописки, нерядко писани от апостолите на въстанието).

Та политическият (да не говорим за икономическия) натиск отслабва; не без самодоволство пишещият българин все ще отбележи, че нашите са по-богати, по-умни, по-сръчни, по-хубави от господарите.

За данъците – събрах достатъчно данни,… че българите успешно са лъгали йошурджиите при определяне на десятъка, независимо от това, че той като натурален данък е най-поносимият вид на облагане.

Смешно е да се говори за системен произвол от страна на турската администрация. Какъв произвол е имало в един Калофер например, където всеки пратен мюдюрин е треперел да не засегне нещо старците, защото достатъчно било те да пишат два реда на дядо Тъпчилеща в Цариград, за да изстине мястото му в Калофер и той да си замине между два дни? Какъв произвол е имало в Копривщица, Панагюрище, Тетевен, където турчин не е имал право да минава яхнал на кон, където кадъна не е могла да роди? Какъв произвол е имало в Котел или Казанлък, управлявани фактически от българи – мемлекет-чорбаджии? Какъв произвол е имало в Сливен и Ямбол, където за най-голяма турска  храброст се е смятало минаването нощем през Клуцохор или Каргона (българските части на тези градове), и където, когато турчин искал да се похвали, че е храбър, казвал: „Наемам се да мина нощем през Каргона“? Какъв произвол е имало в Габрово, дето дядо Илия Видинлията, личен приятел на султана, е обуздавал дори изпратените там турски офицери?… Що се отнася до крадене на моми за турските хареми и потурчването им, за такива случаи, станали десетки години преди въстанието, никъде не можах да узная39.

 

Но… след гръцкото въстание на нас цели шест години ни е забранено да носим оръжие, с трагически глас отбелязва Захари. Реставрирайки облика на българския дом и бит пак по негови разкази, няма да излъжем, ако кажем, че повече от оръжие – старо, но поддържано и функциониращо – няма в българската къща от 1875-1876 г. Тогава модата диктува то да се превърне в част от украсата на дома, да виси по стените заедно с иконите и щампите, където може да го види всеки. В „Под игото“ в задължителното поменаване на „тежкото народно положение“ Вазов не пропуска да отбележи, че тогава „на българина беше запретен зеленият цвят и беше заповядано да слазя от коня при срещане на турчин“ (Безпортевото пияно бунтарство огледално връща обидата, стоварвайки я върху Другия, изявата на етническо достойнство у роба знаково дублира тази на господаря – сега нека турчинът слезе от коня си пред мене, българина). И понеже зеленият цвят е забранено нещо, той е собственост на потисниците, на силните, по време на въстанието немалка част от знамената на поборниците са именно зелени (точно със зелена чалма се издокарва Соколов, когато се опитва да избяга от Бяла Черква, преоблечен като турчин). И понеже българите не ги взимат в армията, те запалено играят на войници – децата, чичовците, бунтовниците. За въстанието се шият униформи, правят се топове, събират се коне, по-главните разполагат с телескоп, компас (с него те не могат да си служат, както става ясно от спомнянето на Захари Стоянов), карта на Балканския полуостров. Само на пръв поглед изглежда изненадващо, че в противостоенето си потиснатите, вместо да се разграничат рязко от мъчителите си, посягат именно към техния знаков репертоар, накичват се с всичко онова, което легитимира господаря именно като господар – коня, оръжието, зеления цвят, войнишкото. Въставайки, робите се опитват да повторят, да приличат на поробителите си; в някакъв смисъл всеки бунтуващ се се идентифицира с този, срещу когото се бори, всеки е своят собствен враг, доколкото желае да има, да присвои, да изземе точно това, което е същностно „свое“ за другия (затова врагът може и трябва да се обича, убиеш ли него в известна степен си убил и себе си).

Странната обвързаност-близост между господаря и роба, разбира се, не приключва само в порива на раята да повтори семиотически облика на мюсюлманина-властник. Срещу това неудържимо желание върви волята да обявиш публично и гръмко своята различност. Комбинацията от оприличаването и оразличаването между въставащия безправен и потисника ражда сложния текст, наречен Април 1876 г.

В дрехата на въстанието например непременно присъстват белите навуща  и черните върви, тесните беневреци, пискюллиите чанти, черните калпаци и цървулите. „Ех, тия улии (т.е. вулии), бели навуща и черни върви на колко невинни сиромаси са изяли главите“ – напомня Захари, когато разказва овчарските години. За да се сдобият с тези символизации на бабаитлъка, турците, които не могат да си ги направят сами с „тяхната кьопавщина“, убиват българи-40, които пък знаят какво може да им се случи, но продължават да се кипрят с въпросните красивости. Акцентите в облеклото, за които става дума, „били на почит и между нашите хайдути, а после и между хъшовете“, но преди това те са нещо доста обикновено в рухото на добруджанския овчар, на обикновения селянин. Че бунтът ги избира за своя емблема не се дължи само на „естествени“, подразбиращи се причини – този тип облекло вече не е единственият за българина навремето; точно местата, които запомняме като центрове на бунта, все по-очевидно предпочитат друг тип гардероб. Константин Величков всичко си стъкмява за въстанието – „от цървулите до калпака с левчето“, револверът, който не струвал повече от 30-40 лева, му излиза „шест лири турски“. Та става дума за човек, който от поколения не познава материалната притесненост; докато го влачат по затвори след провала на въстанието, на два пъти сред водещите разпитите турски администратори от новата генерация се оказват хора, които са му съученици от лицея в Цариград, те го наричат с името, с което е известен там; единият от тях го заговорва на френски – общия език на образования господар и образования роб. Индивидуално-биографически цървулите и калпака нямат нищо общо с Константин Величков. В 70-те години те вече са части от видимостта на социален, а не толкова и не само на етнически текст. Заможният, ученият, „прогресивният“ гражданин не носи цървули и калпак. Но, както казва Захари, с кундури на краката и с фес на главата въстание не се прави. Бунтът стилизира етнографически своята одежда, той насилва реалната градска практика на обличане, малко или повече връщайки времената в и чрез дрехата назад. Със събличането на френските панталони и сетрета, свалянето на феса и аксиологизацията на простото и селското в цървулите и калпака натрапчиво се подчертава българскостта на въстанието. И друго – турците проявяват сравнителна кротост спрямо облечения „по френски“ гяур. Но точно комбинацията от навущата, вулията, беневреците и пр. ги вбесява. Тя е твърде близка до собствената им представа за красивост, за бабаитски изглед, за сербезлък; тя събира в едно нещата, които са харесали у роба, пожелали са за себе си, заради тях бият. И именно за да ги пре-потвърди като единствено свои, български, за да „не ги даде“ на господаря, въставащият облича онова, което искат да му вземат, което и Другият смята за хубаво.

Усложненият с много перипетии сюжет на дрехата е изключително благодатен обект на изследване като специфичен текст в текста например в „Записките“.  Цялата усукана биография на Захари типологически се равнява на пребиваване в няколко вида дрехи. Дори кентавърните им сраствания, съчетаващи например семиотизирано-стилизираното българско и барон-Хиршовското, могат да объркат турците, но не и добрия читател-българин:

Млад един българин, който стоеше наред с турците и мълчешката гледаше повечето на белите ни навуща, отколкото на сините ни шапки, направи ни знак с очите си да излезем навън… [Трябваше] да ни снабди с някои потребности, а най-повече с обуща, защото в Нова Загора бе невъзможно да стъпим с белите навуща.

 

Да припомня колко често към изгубената, разменената, подарената дреха като сюжетостроителен модул се връща и Вазов в „Под игото“. Може би говорим за свят, в който връзката между човек и дреха е много по-интимна, много по-семантизирана, много по-еднозначно четяща се, много по-гръмогласно говореща и „истинна“. Сигурно затова преобличането, което ни се струва твърде бутафорен и измислен детайл от спомена за тогавашния революционер, всъщност е – навремето – ефикасна технология за самоопазване на конспиратора.

Та нещата от външността ни, които Те искат да присвоят, да вземат за себе си, заради които убиват, се отчитат като екстремни репрезентатори на етническата същност, те се превръщат в задължителен момент от изгледа на въстанието. И мустаците. За мустаци в „Записки по българските въстания“ се говори толкова често, колкото и за дрехи, а за двете заедно – със сигурност повече, отколото за битки. От една страна пишещият е силно ироничен към любителите на „ястъклиите мустаци и косматите гърди“, те са според него в знаковия репертоар на старите войводи (заедно с всичките си останали идеологически задачи „Записките“ си поставят за цел да утвърдят като заслужила младата генерация революционери, „голобрадите момчета“ за сметка на предхождащото ги поколение с по-хайдушки маниери, което, твърди летописецът, освен с големи думи и бабаитски жестикулации не се намесва в движенията от 1875-1876 г.). За големи мустаци се говори и когато се портретува – снизходително и насмешливо – турчинът и представите му за импозантен вид. Но очевидно същите представи, приети за валидни и от роба, го карат да дава мило и драго за момент, в който ще може да носи мустаци точно като на господарите.

… между [овчарите] не е обичай да си подсуче някой мустаците и да си криви калпака на една страна. Може би за установлението на този обичай да са повлияли най-много турските кабадаита, които им е смърт да видят някой българин с подсукани мустаци и накривен калпак. Още повече биха пламнали те, ако видеха, че някой овчар си е запасал улията на кръста41.

Това обаче е преди въстанието; когато то избухва, всички мустаци се подсукват, а калпаците се носят най-вече накриво. След краха Захари с горест отбелязва, че българинът бил виновен и поради това, че имал хубави мустаци. Величков е убеден в същото:

Здрав, хубавец, на около двайсет и пет години, с малки черни мустаки, напето засукани нагоре, той беше възбудил може би още повече с тия си външни качества озлоблението на войниците42.

Би могло да се твърди, че бунтът се случва, защото повечето българи живеят по-добре от всякога в Империята, живеят толкова добре, че гневливостта им – поради липса на реален екзистенциално прагов обект – се съсредоточва около прагматически „празни“ знаци, утилитарно безсмислени инкарнации на робския статус – мустаци (такива, а не онакива), дрехи, тип вървеж, поглед43. Но ако си позволим да мислим Април 1876 г. като станал заради желанието да изглеждаш по-различен от досегашния начин, да можеш да се облечеш и в зелено, ако искаш, да си кривиш калпака, мустаците ти да са засукани, да ходиш ей така, да яздиш с повече чалъм, да гледаш пт така, би потекла верижна реакция от взаимообуславящи се промени във всички звена на утвърдения дискурс-обяснение защо, как, с каква цел, с каква стойност е бунтът. Навуща, книжки като „Отечество и любов“, страст по прощалните писма и стихоплетството – това са несериозни неща; на фона на „нетърпимо положение“, „абсолютно беззаконие“, „избити“, „обезчестени“, „отвлечени“, „изгорени къщи“, „разорени села“, „гладна смърт“, „сираци“ те изглеждат нищожни. Ако към Причините зачислим тези незначителности (заедно с мустаците), цялото идеологическо построение, доказващо въстанието като желязна мотивираност и оправданост-неизбежност, се разлюлява. Ако вместо ужасните жестокости на иноверците в предварителността на бунта положим объркванията на самодейните актьори, грешките на неопитните читатели и влюбеността в красивата дреха, как и кое ще оправдае Баташката салхана, опечения жив Петлешков, избитите жени и деца, изтезаваните по затворите, умрелите от бой, избесените. Ако целият този ад се случва заради дребни (казвайки „дребни“, признаваме единствено неспособността си да разберем сънародника-възрожденец) неща, без които прекрасно може да се преживява (струва ни се – сега), кой ще каже думи на милост за онези, които са разпалили безумието, които са лъгали, че Русия, Сърбия, Влашко ще се притекат; кой ще отрече вината, греха, престъплението им, кой ще им прости. Ако си позволим да мислим така, как ще наричаме Април 1876 г. събитие „велико“, „героическо“, „прекрасно“, „доказващо изключителния ръст на националния дух“.

Няколко дена преди да избухне въстанието, една нощ, като в едно внезапно изтрезняване от опиянението, в което живеехме всички, бях видял с жестока ясност с какви несъстоятелни средства разполагаме за борба… и тръпки от ужас бяха ме побили при мисълта, че въстанието наместо ония светли резултати, които чакахме от него, ще се разреши може би с едно величайше бедствие. Всичките приготовления… ми се показаха детинска игра. Не разчитахме всъщност на нищо друго, освен на своето въодушевление… Сега стоеше пред очите ми тая катастрофа… И горко, и болезнено избликваше в душата ми чувството на народното унижение. Блян бляскав, чуден беше прелетял над целия народ… и едва борбата, към която го беше повикал, беше избухнала, преди още да бяха заглъхнали въодушевените викове от радост и възторг, с които се срещна, той  се беше разбил и беше оставил след себе си разорения, кърви, сълзи, позор и униние! Грозната ни съдба като че  беше нарочно изткала тоя примамлив и оболстителен мираж и беше го изправила пред очите ни, за да ни нанесе нов удар, да ни смаже още по-страшно, като се подиграе с най-хубавите  ни чувства и ламтения. Катастрофата беше страшна по жертвите, които беше направила, по ужасите, които беше предизвикала, но тя беше неизмеримо по-страшна по това, че беше разкрила и пред враговете ни, и пред нас самите нашата немощ и безсилие. Кървавият й спомен, който хвърляше още една грозна дата в историята ни, щеше да легна на бъдещето и над народната съвест като неумолимо свидетелство за безпомощната ни слабост. Как мрачно се очертаваше сега пред мене това бъдеще със своите неволи и страдания, с подлото съзнание, заседнало в душата на целия народ, че нищо не може да стори за подобрение на своята тежка съдба! Кой ще възкреси в гърдите му вяра и надежда за по-честит живот  и ще го убеди, че не са глупи и пагубни химери… Всички тия нерадостни мисли се сливаха неумолимо в едно заключение, което ми представяше въстанието като един грях и страшната катастрофа – плод на тоя грях – [тегнеше] и върху мене… Ако въстанието не беше от ония движения, които в известни исторически моменти фатално се налагат на народите, които не се създават, нито пък могат да бъдат възпрени произволно, имаше ли нещо по-страшно от отговорността, която бяха приели ония, които бяха играли по-видна и ръководеща роля в него… При печалното осветление, под което ми се представляваше сега деятелността на комитетите, как изглеждаше осъдително всичко, на което бях гледал изпреди като на подвиг… [Виждах с] безпощадна ясност, с която престъпникът си наумява подробностите  на злодеянието си, и изреждаха се в ума ми… обстоятелства, които правеха едно от друго по-тежък и непростителен греха ни,… излизаха прави страхливците, малодушните и малцината ония, които не бяха приели участие в движението. Те имаха право сега да  ликуват, да ни сочат като народни престъпници и да призовават върху имената ни народното проклятие.

 

[Каблешков] не си правил никакви илюзии за изхода на въстанието. За него е било ясно от първия ден, че се отива към една катастрофа, но тя беше неминуема. Тя беше в решенията на съдбата. Той беше видял като ясновидец, че ако на България е писано да намери изкупление, то ще дойде не от геройски подвизи, а от кръв и разорение, от жертви и бедствия. В ужасите и страхотиите, които ще предизвика, той виждаше целта и оправданието на въстанието. И когато катастрофата дойде и той е видял да отстъпят уплашени, разтреперени ония, които е мислил, че е приготвил да се зарият безропотно в нея, в съвестта му, пред страшното отрезвление, въпросът дали е имал право да я изсипе на главите им, изправил се е суров и неумолим, като едно угризение.

 

Предългият цитат е от „В темница“, един от текстовете, интерпретиращи 1876 г. от гледната точка на участника в тогавашните събития. Това качество на малката книга – на достоверно свидетелско показание – като че ли автоматически би трябвало да й присъди ценност, да осигури перманентен висок интерес към нея. Реалното битие на тези страници обаче не е такова. Не че те са укривани, забранявани, непечатани. Но при „социализирането“ на текста не са проработили онези механизми,  които да го направят равностоен – за средния българин, който не е професионален четец – на „Записките“ или на „Под игото“. Твърдението, че това се случва, защото „В темница“ не притежава струящото от тях „художествено майсторство“, е лицемерие. Възпроизведените тук страници са изтласкани в периферията на познатите книги, извадени са от активно културно обръщение, защото са малко или повече дисонансни спрямо национално-идеологическите построения около Април 1876 г., задаващи неговия потребен нам образ и смисъл, защото са ненужни, течащи в обратна посока спрямо полезното за колектива разказване на билтто. От цитирания отрязък може да се (ре)конструира „обратната“, Другата версия за бунта – обратна и друга за тренираните до автоматизъм представи, отглеждани  от всички въплъщения на директно и индиректно обработващите груповото съзнание институти на българската държавност, независимо от политическите й конкретизации. Интерпретационен антипод на Нашата Истинска История (т.е. на предназначената за преподаване във всяко българско училище – поне доскоро), Величковият текст борави с думи за бунта, антонимни на масово употребяваните и днес негови наричания. „Подготовка на въстанието“, „работа на комитетите“, „революционна мрежа“, „всенародна готовност“, „купуване на оръжие“, „връх в развитието на националната революция“, „манифестация на способността на българите да коват сами съдбините си“, „подвиг“ в този мемоарен разказ са подменени с „несъстоятелни средства за борба“, „детинска игра“, „голо въодушевление“, „катастрофа“, „доказателство за немощ и безсилие, за неспособност да направим нещо за подобрение на собствената си съдба“, „грях“, „престъпление“. Онова, което в ортодоксията на етническата идеология е санкционирано като заслужаващо благослов, у Величков изглежда като нещо, заслужаващо „народното проклятие“; „най-достойните синове на България“, „Героите“ тук звучат като безмилостни палачи, повели на заколение жени, старци, деца, за да купят с кръвта им „стресването“ на Европа.

Опитвайки се да разбираме вчерашния ден в живеенето и говоренето на тази страна, понякога не помним, че виждаме в нещата само онова, което е аксиоматично, „по природа“ ясно, но за днес, а то е изделие, породено от войната на гтвори, един от които е успял да се наложи, тиранически потискайки, засенчвайки, забравяйки другите. Невинаги издържаме да знаем, че съществуват значителен брой Априлски въстания, доколкото всяко от тях е правено в разказ, различаващ се от другите (нима става дума за едно и също Априлско въстание у Захари Стоянов и у Величков, ако в първото Петлешков е предаден от майка си, а във второто той сам отива да го пекат; нима е едно и също Априлското въстание, ако то се организира в четири революционни окръга – според Захари, и ако се случва в пет революционни окръга – според Заимов и Н. Обретенов). Не помним, че заедно с многото бунтове, превърнати в текстове, има дискурс-възстановка на билтто, според която няма Априлско въстание, не е станало събитие, което да може да се нарече така. Невинаги издържаме да не забравим, че миналото в не по-малка степен от бъдещето е огромен набор от възможности (това, че на 20 април 1876 г. в Копривщица гръмва пушка и че този факт е самият себе си във всички евентуални версии на спомняне, не променя нещата). Ненужното многогласие на взаимоотричащите се истории на бунта заглъхва, за да се замести от ясния единствен  звук на разказа, който е необходим на националната идеология, на онзи свързан обяснителен текст, в който са се договорили да вярват безпрекословно група от хора, организирали всичко в живеенето-си-чрез-словото така, че във всяко следващо поколение у максимален брой индивиди непокътната да се възпроизвежда убедеността в истинността на същата дискурсивна структура (съгласявайки се изцяло с Хана Арент, тълкуваме „истинно“ като пълен синоним на „потребно“44).

Една надличностна нужда превръща неуспяло въстание (според някои не неуспяло да победи, а неуспяло дори да се случи, да започне; според други – политико-исторически безсмислено, смехотворно поради изключително деформираните, неадекватните представи за действителността, които въплъщава) в сърце на българската национално-идеологическа машина, в арматура на модерната етно-религиозна митология. (Ако някому е необходима утеха, ще споменем, че всяка колективност винаги намира дискурсите-манипулатори, артикулиращи образ на света, в който тя би се проектирала с най-висока доза комфорт и себехаресване. Именно тези формирования от думи и вери „буферно“ осигуряват груповата поносимост към онова, което хората наричат „историческа съдба“.)

В контекста на току-що казаното „Под игото“ е, ако вярваме на Пол-Рикьоровата „История и истина“, не толкова философия на историята, колкото история на философията (в специфичен национален смисъл на думата). Романът е „текст на ръба“ между двете генерални версии за събитията от 1876 г., сбъднали се в българското комуникативно пространство; в него съжителстват страници, които силно приличат на цитираните откъси от Величковото говорене, и страници, които са „ортодоксално“ верни на представите за Април като промислен-нужен подвиг; той знае и не знае какво и как става тогава, вярва и не вярва в „игото“ и в „революцията“. Книгата се стреми да изпълни в строежа на света си рецептурата „причини и следствия“, в един момент силното желание да обяснява я кара даже да зареже сюжет и герои и да потърси еднозначността на откровения дидаксис. В „Пиянството на един народ“ пишещият изоставя дори и без това лесното „иносказание“ на фикционалната случковост, отказва се от романовостта, взима думата, за да изрече ясно и директно какво и защо се е случило. И точно когато целта „обяснение“ е максимално оголена, настъпва странен и безспорен крах на обяснителността – обясняването уж е набрало скорост, а текстът изненадващо се предава, отказва се още веднъж и от този си език, за да „включи“ на трети: прозвучават стиховете „и в няколко деня, тайно и полека,/ народът порасте на няколко века!“. Оправданият за лирическото говорене алогизъм (той е на дъното на всяка хиперболичност) се оказва „кулминация“, „последна инстанция“ в обяснението; излиза, че точно той трябва да преведе ирационалното в Бунта на рационалистическия език, според който Историята се управлява от каузалността. Доколко е постижим и валиден подобен превод – на непознаваемото в познаваемо, на необяснимото в обяснимо, на отвъд-разумното в разумност, на неназовимото в назоваване, на Поетическото в Историческо всъщност решава за себе си всеки следващ читател на романа (ако читателят-българин на „Под игото“ може да решава каквото и да било, свързано с разбирането на този текст)45. От неговите страници успяват да излязат два абсолютно противоположни гласа – на обяснението и на отказа от обяснение, на възхвалата и на упрека, на обмислящия миналото и на проектиращия бъдещето, на избиращия Тази истина и на избиращия Онази истина. Заедността на трудно съвместими твърдения (всъщност на всички възможни да се родят в националното пространство тези за Бунта) превръща Вазовото разказване във вместилище на всяка истина и на всяка лъжа, в тотален текст, способен да обслужва воюващи образи на българското. Историята на книгата е история за изгубването на повечето от гласовете й, история на едно забравяне, история за това как целенасочено групата може да изтрие част от паметта си46. Начинът, по който живее „Под игото“, доказва, че съществуват граници на поносимост, отвъд които етническият колектив отказва да знае. Забравени са и хората, и книгите, твърдящи, че 1876 г. не е това, което е (днес), забравени са и онези техники на четене, сполетели Вазовия роман, в чието дълбинно и премълчано, в чиято остра негация-страх спрямо изреченото и неизреченото от разказа стои спомена за онези хора и книги, твърдящи, че 1876 г. не е точно и само това, което искаме да бъде.

Инна Пелева е професор, доктор на филологическите науки. Първата й дисертация е на тема „Трансформация на възрожденски идейно-поетически стереотипи в лириката на Христо Ботев“; доктор на филологическите науки става с труда „Текстът „Алеко Константинов“ в българската култура“. Изследванията й се занимават с проблеми на родната културна и литературна история от Паисий до Радичков и Пасков.

Заглавието е на редакцията

целият текст може да прочете тук.

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Инна Пелева

Инна Иванова Пелева (26.12.1964), професор, доктор на филологическите науки, води бакалавърски и магистърски курсове с филологически профил в ПУ "Паисий Хилендарски". Завършила е "Българска филология" в СУ "Св. Климент Охридски", където е специализирала "Култура и литература на Българското възраждане". Първата й дисертация е на тема "Трансформация на възрожденски идейно-поетически стереотипи в лириката на Христо Ботев"; доктор на филологическите науки става с труда "Текстът "Алеко Константинов" в българската култура". Изследванията й се занимават с проблеми на родната културна и литературна история от Паисий до Радичков и Пасков