Престъплението от 1984:”Простихме, но не забравихме”

 

“Наказанието им е да знаят, че сме част от нашата родина и не могат да ни противопоставят на българите“. Някои от личните истории на хората, изстрадали престъплението срещу българските турци, разказва  Вилдан Байрямова пред Дойче Веле.

Последната седмица на всяка година е повод да се помене паметта на жертвите от събитията в края на 1984-та. Събитията, които БКП цинично нарече „Възродителен процес“. На 26 декември при протест в село Могиляне е простреляно 18-месечното момиченце Тюркян, майката е ранена, други двама са убити. На тази дата край чешмата, издигната в памет на детето, по традиция се събират хиляди хора. Селиме Али, която през 1984 била само на 20 години, се връща назад в спомените си: „В онези дни бях зам.-началник на трикотажен цех в село Перперек. Шефът предупреди, че ще идват да ни сменят имената, поиска да има ред и дисциплина“, разказа жената. Но когато нахлули „червени барети“ и танкове обградили цеха, настанала паника. Само час по-късно Селиме била извикана в милицията в Кърджали и обвинена, че е провокирала хаоса. После в продължение на 48 часа я подложили на психически тормоз – „Каква си, знаеш ли си корените?“ – я питали стотици пъти. Само бременността я спасила от заточение в Белене.

Място за омраза няма

Можеш ли да забравиш станалото?“- я питам. „Не, не мога. Жалко е, че споменът не отминава“, отвръща ми Селиме. Тя е не е простила за това, че освен на живите, режимът е посегнал дори на мъртвите – гробищни плочи били изтръгвани, заличавани били рождените имена на покойниците, за да се заменят с новите, които държавната власт налагала: „Беше много жестоко, оскверниха гробовете на баба и дядо, това трудно се прощава и не се забравя, но не искам отмъщение – нека извършителите на това престъпление да се срамуват от себе си. Най-голямото наказание за тези хора е да знаят, че ние сме част от нашата родина и няма сила, която да ни противопостави на българите“, уверява ме Селиме.

Боли я от това, че виновниците са известни, но не са наказани: „Ако имат съвест и морал, магистратите са длъжни да отворят архивите и да възобновят делото за т.нар. Възродителен процес. Ние всички сме наясно, че приятелите и съседите ни българи не носят никаква вина, те самите бяха объркани и тревожни. Когато дъщерите ми ме разпитват за онова време, съзнателно не им разказвам детайли – не искам да посея в тях омразата, но и да заличиш паметта – също не може“, казва жената.

 

vildan4

Когато дойде страхът

Преди поредния възпоменателен митинг в Момчилград разговарям с Вели Шакир. Той е директор на строящия се в Кърджали високотехнологичен завод за елементи и системи за производство, потребление и съхранение на електроенергия. През 1984 Вели работел в Трявна и дни преди празниците се върнал у дома в джебелското село Устрен. Там заварил пълен мрак, електричеството спряно, улиците – необичайно безлюдни. Разказва как внезапно се чули множество гласове на хора, тръгнали на протест към кметството в Джебел: „Маските бяха паднали, беше развенчана версията, че ще се сменят само имената на съпрузи от смесени бракове. Протестните демонстрации започнаха да стават все по-масови, брат ми беше смлян от бой в участъка, милиционерският произвол и насилието станаха денонощни“, спомня си той.

 

vildan-2

Съжаление, срам, боязън и неудобство прочел в очите на свой приятел от казармата, пристигнал в завода в Трявна с „възродителна“ мисия и с автомат. Когато погледите им се срещнали и Вели го попитал накъде е поел с оръжие в ръка, едрият мъж в униформа на милиционер му казал: „Шакирче, не ми е удобно, но такава е заповедта“. Убеден съм, че се срамуваше, казва Вели и си спомня, че по нареждане на партията и профсъюза всички работници били събирани в големите зали на заводите, за да скандират: „Турците в Турция, България – на българите!“.

Признава, че на 21 години не е осъзнавал напълно колко зловещо е станалото. „Но страхът надвисна, когато започнахме да погребваме близките си не по познатия ни религиозен ритуал, а приятелите българи взеха да ни се подиграват заради „избора“ на име. И когато се оказа, че държавата те задължава да си избереш ново име, но българите не искат да те приемат като един от тях и предпочитат да те няма в България”, разказва той.

Не “око за око”, а върховенство на закона

Агоп Узунбохосян, Георги Чешмеджиев и Мохамед Узункъш пият кафе в центъра на Кърджали. Първите двама сега се запознават с историята на „Дългата зима“ – първата правозащитна организация на турците в България, която се противопоставя на преименуването им. Името на тази организация на турски е „Узун къш“. (б.ред.) Лидерът ѝ Мохамед не може да прости за престъплението, извършено преди 33 години. Той има присъди за шпионаж, тероризъм, организирана антидържавна дейност и антикомунистическа пропаганда. Музикантът, който се препитавал с китарата си по бургаските ресторанти, бил арестуван по обвинение за палеж на горичка до село Бенковски, Кърджалийско.

Агоп Узунбохосян, Георги Чешмеджиев и Мохамед Узункъш

Обявен бил за лидер на подпалвачите, които изобщо не познавал. Следвали 5 месеца изтезания и разпити в Главно следствено управление в София, бил зад решетките на Софийския централен затвор, а после и в Старозагорския и Пазарджишкия. И въпреки всички нещастия, които е преживял, днес той смята, че не трябва да се говори за отмъщение. Убеден е обаче, че за всяко престъпление следва да има наказание. „Възмездие, но не „око за око“, а върховенство на закона“, казва Мохамед.

Агоп също не забравя онези смутни дни. „Бяхме объркани, парализирани, не знаехме какво става, нито как да постъпим. Десетилетия си наричал хората с едно име, ритал си топка с тях, как да се обръщаш вече към тях? Преследването и глобите бяха жестоки“, казва той и си помня колко смразяващо му подействал надпис на автогарата във Варна, който в началото на 1985 г. предупреждавал, че на български граждани с „нетрадиционни имена“ билети не се издават. Когато 4 г. по-късно избухват т.нар. Майски събития, към Турция потеглят кервани с бежанци, които отнасят и много от неговите приятели и колеги: „Нахлуваха по къщите и заповядваха за 24 часа да ги няма. Инженери, лекари, учители, всички бяха изметени. Непростимо е да отнемеш на човек името му – онова, с което идваш на света и после изведнъж да осъмнеш като непознат и гонен“, коментира той.

“Престъплението никога няма да бъде забравено”

Могиляне, декември 2017

И ние, българите, не можем да забравим онази гавра с хората, подчертава Георги Чешмеджиев. Навремето той едва успял да отведе един смлян от бой свой приятел, продавач на вестници, който бил пребит от милиционери пред очите на хората по пазара, само защото проговорил на турски. „По онова време мои приятели настояваха, че турците трябва да станат българи. Да знаете – казвах им тогава – че престъплението никога няма да бъде забравено и ако падне властта, ще е само заради това – и така и стана. И още им го припомням“, казва Георги. Той и Агоп са участници в протестите в Кърджали, на които е било искано да се върнат имената на „покръстените“. Били малка група, а до тях цял площад ревял: „Турците в Турция – България за българите!“.

На 29 декември 1989 г. пленум на ЦК на БКП възстанови имената на българските мюсюлмани. Сега площадите са тихи, а хората отново са заедно.

Публикуваме статията от Дойче Веле

Снимка: Могиляне, декември, 2017

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Байрямова Вилдан

Вилдан Байрамова е журналист,живее в Кърджали. Кореспондент е на Бгнес