През 2016 г. обществото ни губи борбата срещу речта на омразата

Тази публикация е създадена в рамките на проекта "Смях срещу омразата".
Тази публикация е създадена в рамките на проекта “Смях срещу омразата”.

На 12 юли на голяма конференция с международно участие „Ролята на гражданските организации за противодействие на речта на омразата: реалности и поуки“ Институт „Отворено общество“ (ИОО) – София представи резултатите от третото си поред изследване (другите бяха през 2013 и 2014 г.) на тема „Обществените нагласи спрямо речта на омразата в България през 2016 г.“ По-долу ще се опитам да представя най-важните резултати от това проучване. Веднага трябва да подчертая, че изследването отговаря на най-строги критерии за представителност и резултатите, като се отчита, разбира се, неизбежната в такива случаи малка грешка, са валидни за цялото население на България. Освен това, и трите изследвания са правени с помощта на една и също методика, което гарантира, че данните са напълно съпоставими и позволяват да се правят коректни сравнения.

Да се глаголства колко лошо нещо е речта на омразата или враждебната реч няма смисъл. Всичките т.н. „отговорни фактори“ са убедени в това и следват официалното осъждащо говорене и бодро „докладване“ – както направи на 12 юли зам.-министърът на правосъдието Филипова – за „взетите мерки“ в съгласие с препоръките на ЕС и на Съвета на Европа. Но въпреки официалната бодрост  основният факт от това изследване е крайно негативен – в сравнение с двете предишни изследвания делът на хората, които са срещали, които са се „сблъсквали“ с езика на омразата през 2016 г. се е увеличил с около 13% спрямо дела на хората, станали свидетели на този вид реч през 2013, когато за първи път е правено това изследване. Ето, съдете сами:

Дял в проценти на анкетираните, които са се срещали с езика на омразата през съответната година

Година201320142016
Да, срещал съм45,646,858,2
Не, не съм срещал44,244,034,5
Не мога да преценя10,09,27,3

Впрочем, авторите на доклада[1] заявяват недвусмислено това: „Речта на омразата е широко разпространено явление в България. То е трайно установено като елемент от общественото говорене, а през последните две години значението му нараства. В периода 2013 – 2014 г. около половината от респондентите (46%) съобщават, че през последните 12 месеца са чували изказвания, които изразяват неодобрение, омраза или агресия спрямо представители на етнически, религиозни или сексуални малцинства. През 2016 г. честотата на съобщаване за срещането на такива изказвания нараства с около 11% спрямо 2014 г. и делът на респондентите, които съобщават, че са чували реч на омразата, се покачва до 58%“[2].

Ако честотата на досег с езика на омразата се е увеличила чувствително за три години, от това може да се направи само един извод: борбата срещу това пагубно за демокрацията и дори за гражданския мир явление у нас, ако въобще се води, е извънредно неефективна. За три години това е една, за съжаление, загубена битка.

Впрочем едва ли трябва да се учудваме на това, щом като не от къде да е, а от трибуната на Народното събрание в лицето на изказвания на здравния министър Москов и на шефа на групата на Патриотичния фронт Валери Симеонов можеха да се чуят изказвания по адрес на ромите например, които могат да „украсят“ някой наръчник по хейтърство, ако някому би хрумнала идиотската идея да издаде такъв. Например през декември 2014 г. здравният министър Москов от трибуната на НС първо обяви манипулирани данни, от които следваше, че лъвският дял нападения върху линейки у нас се пада на извършители роми, а след това заяви: „Който е избрал да се държи като скот, ще бъде третиран като такъв!“. За расистките изхвърляния на депутати от коалиционния партньор на управляващата партия ГЕРБ ГЕРБ или на тези от „Атака“  не си струва и да се говори. Ето един „брилянтен“ пример от обичайната реч на известната народна представителка Магдалена Ташева: „Бежанците са канибали, които всъщност не са никакви бежанци, а са радикални ислямисти, пратеници на Вашингтон и Брюксел, в следствие на което, за да стигнем до столичния Женски пазар ще трябва да си вадим визи“, заяви на 15 септември 2015 г. пред националния ефир на Нова телевизия Ташева.

Обектите на речта на омразата са банално известни – роми, турци, ЛГБТИ хората и, колкото и странно да изглежда на пръв поглед, чужденците. Мразенето на ромите си остава стабилно извънредно високо и за трите години около 90% от запитаните отговарят, че най-често са чували език на омразата срещу ромите (91,1% през 2013, 88,3% през 2014 и 91,5% през 2016 г.). Но рязко нараства досега на респондентите с омразна реч по отношение на мюсюлманите изобщо (през 2013 г. не е питано за враждебна реч към мюсюлманите, през 2014 г. тези, които са чували такава, са 10,6%, а през 2016 – те стават почти четири пъти повече – 37,9%)! Знаменателно е, че за тригодишния период също така четири пъти, т.е. направо взривно, се увеличава броят на хората, които са влизали в досег с враждебна реч спрямо „чужденците“, спрямо тях като такива. Числата казват, че през 2013 г. омраза към чужденците са чували едва 5,1% от запитаните. Но през 2016 г. те скачат на цели 20,8%! Единственото обяснение е, че за огромното мнозинство хейтъри „мюсюлмани“ (които „нахлуват“ в  Европа, „заливат“ я  и са автори на атентати) се оказват тъждествени на „чужденци“. Така ксенофобията пуска все по-здрави корени в обществото ни. Впрочем най-близкият, хем вътрешен, хем външен едновременно, „враг“, и поради това обект на враждебна реч, са турците. През 2013 г. 58,4% от запитаните заявяват, че срещу тях „най-често“ са чували реч на омразата. Слабо утешение е, че през 2014 г. и 2016 г. усещането за най-чест досег с враждебна реч срещу тях намалява, през 2016 г. „най-често“ според запитаните турците са били обект на език на омразата в 36,2% от случаите. Но това се компенсира от рязкото увеличаване на честота на враждебната реч срещу „мюсюлманите“: през 2014 само 10,6% ги отбелязват като главен обект на словесни нападки, а през 2016 г. – те са такива вече за 37,9% от запитаните.

Важен е въпросът: кой разпространява най-вече речта на омразата? По този въпрос, в съгласие, вярвам1 с най-разпространеното впечатление на повечето от хората, авторите на изследването са категорични: „Телевизията продължава да бъде най-влиятелната медия, с която хората свързват разпространяването на реч на омразата – три четвърти от респондентите, които в последната една година са чували реч на омразата, са я чували по телевизията. Нараства ролята на интернет в сравнение с изследванията през 2013 и 2014 г. – на практика интернет вече е второ по значение място като среда за разпространение на реч на омразата.“[3]

Ето едно съвсем симптоматично обяснение, давано от интервюиран. Той е мъж от ромски произход от София: „Сега не е, каквото беше. В по-младата нация (т.е. младежите) кипи омраза. Те са съгласни да ни изолират от държавата. Те да си останат само. Да няма турци. Да няма цигани. Тая омраза се получава от медиите. Всеки ден се говори срещу циганите. Ако циганин е направил нещо, му дават лицето. Трите имена. Когато някой българин го прави – само първите две инициали. Завива се [покрива си главата] и той не се вижда. Една кокошка откраднал – пресата гърми! Обаче когато се откраднат милиони – никой нищо не казва. И не са осъдени. Оттам става омразата към циганите. Циганинът го дават, че краде, че лъже, че мами.“

За съжаление, нямам какво да добавя от позицията си на социолог и журналист към това простичко житейско наблюдение. От телевизиите просто струи реч на омраза. Самите телевизионни журналисти (тук изключвам работещите в двете партийни телевизии – СКАТ и „Алфа“) относително рядко си позволяват враждебни слова. Но такива ги ръсят на поразия немалка част от гостите в предаванията им, а това често са депутати, министри, изявени публицисти и публични интелектуалци като проф. Михаил Константинов, който нарече по една телевизия мигрантите „друг биологичен вид“. С една дума – все авторитетни хора, или най-малко – претендиращи да бъдат авторитетни публични говорители. Като чуват това „телевизора“ не е ли естествена реакция на мнозина да си казват, че „щом по телевизията го говорят, значи е истина“?

Всъщност това, че телевизията е главният източник на хейтърство, е най-яркото свидетелство, че саморегулацията при повечето телевизионни канали просто не съществува. Ако я имаше, телевизиите щяха да са много по-прецизни в подбора на събеседници и нямаше да допуснат потоците от враждебна реч да леят така свободно от екрана. Но обичайният модел на „дискусия“ по големите телевизии у нас е да се сблъскат мненията на някой виден хейтър с мнението на нормално говорещ човек. Защо? Ами защото хейтърството осигурява гледаемост. А тя пък осигурява рекламни приходи… Какво тук значи някаква си „политическа коректност“, забраняваща употребата на „враждебна реч“?

Представяното изследване е много богато, в един по необходимост кратък текст много данни и тълкувания съм принуден пропусна. Но данните за одобрението на речта на омразата са много тревожни и не бива да се изпускат.

Първо, през 2016 г. се е увеличил два и половина пъти броят на тези, които „напълно одобряват“ враждебната реч. Те са 2,0% през 2013 г. и 5,6% три години по-късно.

Второ, тези, които „по-скоро одобряват“ речта на омразата са се увеличили три пъти за три години: през 2013 г. са били 4,0%, през 2016 г. са станали вече 12,4%. С други думи почти всеки пети човек у нас (сборът на тези, които „напълно одобряват“ и тези, които „по-скоро одобряват“ е 18%) одобрява речта на омразата, сиреч не намира нищо осъдително в нея. Този толкова висок дял си е направо страшен.

Трето, през 2013 г. тези, които „напълно не одобряват“  враждебната реч, са 51,0%. Но техния дял чувствително намалява три години по-късно и става едва 30,6% от интервюираните.

С други думи, речта на омразата става все по-обществено приемлива, все по-легитимна. Друг коментар, освен че това е много тревожно, аз не мога да направя.

Темата за враждебната реч е много обширна. Изследването фиксира, както вече беше казано, фиаското на противодействието срещу тази хранителна среда за всякакви крайни антидемократични тенденции.

Борим ли се срещу речта на омразата? Това е оставено на инициативата и на ресурсите на неправителствения сектор, държавата стои и се прави на щраус, който не вижда действителността. А тя има мощни средства в ръцете си за противодействие срещу хейтърството. Защото то е престъпление по силата на чл. 162 и 164 от Наказателния кодекс (НК), както и по силата на Закона срещу дискриминацията. Но за да бъде престъплението наказано, трябва съдебната машина да се задейства, нали? Е, преди няколко дни стана известно, че един апелативен прокурор е върнал на по-долустоящ с предписание за преразглеждане заключението на колегата си, който не намира – след четири години търсене! – основания за повдигане на обвинение по чл. 162 от НК срещу един от най-известните и плодовите хейтъри – журналиста Кеворк Кеворкян. И това връщане беше възприето като сензация – толкова редки са подобни обвинения у нас! А от обвинението до присъдата пътят също е много дълъг, ако изобщо се стигне до такава, разбира се.

Училището също пасува и не дава информация на децата за вредата от враждебната реч. И т.н. И тази тема – за бездействието на държавата – също е безкрайна.

Но ми се ще да завърша с призив по-често и по-активно да се ползваме един много рядко употребяван ресурс за борба с речта на омразата. Става дума за сатирата, за това да правим хейтърите смешни в очите на публиката. Това е нещо много мощно, с големи традиции вън от България. Да осмееш мразещия е нещо, което постига двоен ефект – „отваря“ очите на публиката (тя се състои все пак в голямата си част от хора, които не са завършени хейтъри и които, ако мразещите бъдат осмяни, изведнъж ще осъзнаят колко лошо нещо е враждебната реч) и намалява охотата на хейтърите да продължават заниманията си. За съжаление, у нас осмиването на омразата, сатиричното й изобличаване се ползва много малко. А не бива да е така. Това мощно оръжие не трябва да стои „спящо“. Сдружение „Маргиналия“ с проекта си „Смях срещу омразата. София като топос без реч на омразата“ се опитва да го „разбуди“. Но сатирата срещу омразата трябва да се превърне в масово явление и само тогава ще можем да говорим за значими позитивни резултати в борбата срещу враждебната реч.

 

[1] Доклад от изследване на тема „Обществени нагласи спрямо речта на омразата в България през 2016 г.“ Издание на ИОО, 2016 г. Авторски колектив: Доц. д-р Алексей Пампоров, ръководител на теренното проучване, д-р Петя Брайкова и д-р Драгомира Белчева, статистическа обработка, Иванка Иванова, правен директор на ИОО, автор на текста, Георги Стойчев, директор на ИОО, редактор.

[2] Цит. доклад, стр. 7

[3] Цит. доклад, стр. 15

Проектът „Смях срещу омразата. София като топос без реч на омразата“ се изпълнява с финансовата подкрепата на Столична община. Програма Европа, 2016 г. Сдружение "Маргиналия"
Проектът „Смях срещу омразата. София като топос без реч на омразата“ се изпълнява с финансовата подкрепата на Столична община.
Програма Европа, 2016 г.
Сдружение “Маргиналия”
Avatar

Емил Коен

Емил Коен е социолог, журналист и правозащитник. Повече от 20 години след 1993 г. работи в различни неправителствени правозащитни организации, работил е във в. „Континент” и в Института за изследване на младежта. Има множество публикации на правозащитни теми. От 2008 до 2010 г. издава електронния бюлетин „Правата на човека във фокус”.