Призив към българското правителство: Груповите домове в България са път без изход

 

Маргиналия публикува ексклузивно документа на Интернационала за правата на хората с увреждания, който бе огласен на пресконференцията днес, дадена от Eric Rosenthal, Executive Director of Disability Rights International,Dragana Milovanovic, Director, Europe Regional Office, Steven Allen, international lawyer and CEO of Validity, адвокат Анета Генова, Капка Панайотова, председател на Център за независим живот.

Пълният текст на доклада следете в следващите броеве.

 

Заключения и препоръки към българското правителство

Въз основа на наблюденията ни в груповите домове, екипът на Интернационала за правата на хората с увреждания (ИПХУ) смята, че настаняването в групов дом изправя децата пред емоционални и физически рискове, и може да доведе до задълбочаване и утежняване на уврежданията им.   Животът в груповия дом води до деградация и социална изолация, не допринася за хабилитацията на хората и за овладяване на онези умения, които биха им помогнали да се включат в обществото. Медицинските грижи – или липсата на такива – води до задълбочаване на уврежданията, рискове за здравето, а понякога и до заплаха за живота на децата.

 

Експертите на ИПХУ не бяха допуснати до местата, наричани „домове за бебета“, а официалното им наименование е домове за медико-социални грижи (ДМСГД) – институции, в които се настаняват деца от 0 до 7 години, и които са подчинени на министерството на здравеопазването. Децата в тези институции са най-уязвими, изложени на сериозни опасности, ако бъдат отглеждани в групови пространства извън семейството. Информирани бяхме, че тези услуги ще бъдат заменени в най-скоро време с нови групови домове. Основавайки се на наблюденията ни върху по-големите деца – както и върху знанията ни за необходимостта на всяко дете да расте в семейство – ИПХУ призовава правителството на България да преустанови изграждането на нови групови домове и да премине към активна работа за връщане на тези деца в семействата им.

 

В по-широк план, ИПХУ препоръчва фундаментална промяна в политиките и програмите на държавата – отказ от настаняване на каквито и да било деца в групови домове и преход към настаняване на всяко дете – с увреждания или без – в семейство. Новите политики на българската държава следва да се основават върху безусловното правило, че всички деца имат право и потребност да живеят и растат в семейство. Такава промяна в политиките би била съобразена с констатациите в редица проучвания на детското благосъстояние, както и с дългогодишния опит в сферата на уврежданията – тя е необходима и заради ангажиментите на държавата, възложени й от Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания.

 

Подобна промяна би била основателна и от гледна точка на българския национален опит до момента. Вероятно няма друга държава в света, която да е получила толкова мащабна подкрепа за реформите си, включително обучения и техническа помощ за системата от групови домове. Сериозно и задълбочено изследване, проведено през 2015 година от Лумос, независима неправителствена организация, която подкрепя реформите в България, установява наличие на много от същите проблеми, системно и структурно заложени в груповите домове, каквито вижда и екипът на ИПХУ в това проучване от 2019 година.[1] Докладът с констатациите на Лумос показва, че едва 28% от децата и младежите демонстрират „някакво ниво на самостоятелност“ (спрямо 14% в традиционните институции). Проучването сочи, че децата и младежите са поставени „в нестимулираща среда, където човешкото общуване отсъства или е сведено до минимум.”[2] Анализаторите установяват, че някои деца никога не излизат от леглата си. При сравнение със старите традиционни домове за сираци „формите и мащаба на предизвикателно поведение са незначително намалели в МГД [„малките групови домове“], което налага необходимостта от обучение и нови модели за справяне с този проблем.”[3]

 

Анализът на Лумос от 2015 година обяснява много от недъзите на груповите домове с „липсата на персонал“ и слабото обучение на работещите в тях. Вместо да постави под въпрос моделът на груповите домове, докладът извежда като основна препоръка необходимостта от насочване на повече ресурси към тях.[4] Екипът на ИПХУ беше откровено впечатлен от желанието и опитите на много обучители да се ангажират с персонала на груповите домове. Четири години по-късно, в които е отделено сериозно внимание и ресурси за подкрепа на персонала в груповите домове, нашите експерти установиха, че условията в тези услуги са все така рискови за децата. Тези констатации съвпадат с изводите на международни експерти и изследователи, които изучават този проблем и заключават, че груповите домове не могат да бъдат подобрени като среда до степен, че да отговорят на емоционалните потребности на децата..

 

Настаняването в семейство е основната и спешна интервенция за тези деца, която доказано е довела до положителни резултати за тяхното развитие, включително и чрез изграждане на сигурна  човешки връзки. Нещо повече, изведени от институцията и почувствали топла връзка с приемните си родители, тези деца е по-малко вероятно да попаднат в състояние на психопатология или проблемни взаимоотношения с връстниците си.[5]

 

Именно затова екипът на ИПХУ препоръчва да не се влагат повече ресурси за наемане на нови хора или подобряване на грижата в груповите домове, освен в случаите, когато става въпрос за спешна закрила и извеждане на едно дете от животозастрашаваща среда. Подобен подход би бил съобразен и с Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, тълкувана от Комитета на ООН по същата Конвенция така:

 

Държавите-членки не трябва да изграждат нови институции, както не трябва и да обновяват старите, извън необходимостта от предприемане на спешни мерки за осигуряване на непосредствена закрила при физическа заплаха за живота на настанените там граждани.[6]

 

Тази разпоредба се отнася по един и същи начин за груповите домове и за големите институции.  Както беше споменато по-горе, КПХУ признава и утвърждава правото на всички деца да живеят и растат в семейства, определяйки груповите домове като поредната форма на институционална грижа. По-нататък ще стане ясно, че международното право признава динамичното развитие на детския капацитет, който им позволява да вземат житейски решения. Предвид познатите рискове и опасности за децата, отглеждани в групови домове, както и задължението на възрастните да предпазват подрастващи от увреди, прави настаняването в такава форма на грижа да не изглежда като разумна опция в най-добрия интерес на детето. Теоретично погледнато, по-големите деца, на които са предложени смислени варианти за избор (безопасно и подходящо семейство), пълна информация и подкрепа за вземане на решение, може и да изберат за себе си настаняване в групов дом като най-добър вариант. На практика обаче, анализаторите на ИПХУ не видяха подобна възможност за повечето деца – със сигурност не и за децата с увреждания.

ИПХУ препоръчва на българското правителство:

 

  1. Незабавно да отмени плановете за изграждане на нови групови домове – особено за бебета, малки деца и за децата, настанени в институции за медико-социална грижа към министерството на здравеопазването. Тези деца трябва  да бъдат поставени на първите места за настаняване в приемна грижа (с допълнителна подкрепа за приемните семейства на деца с увреждания) или връщане в биологичното семейство, когато това е възможно.

 

  1. Да се ангажира с мерки, които ще гарантират правото на всяко дете да расте в семейство – с подкрепа от страна на Европейския съюз  международни донори – да гарантира, че всяко дете ще има възможност да расте в семейство, а не в специализирана институция или групов дом. Опасните стереотипи по отношение на децата с увреждания (включително и така наречените деца с „тежки увреждания“ или „поведенчески проблеми“) като деца, които не могат да растат в семейна среда, трябва да бъдат атакувани с образователни и обучителни средства, като въпрос на законосъобразност и политическа воля. Необходимо е да се пристъпи незабавно към обучение на политици, съдии и доставчици на услуги, акцентирайки върху правата и целия потенциал за семейна интеграция на всички деца с увреждания;

 

  1. Разширяване на подкрепената грижа от страна на биологичното семейство, на близки и роднини на детето или от приемно семейство – родителите с увреждания трябва да могат да запазят децата си в семейството, като за целта ще имат нужда от допълнителна финансова помощ и подкрепа.  Програмите за приемна грижа трябва да бъдат напълно отворени, достъпни и адаптирани за деца с увреждания и поведенчески проблеми. В редица държави съществуват доказано ефективни модели на приемна грижа за деца с интелектуални затруднения, както и модели на терапевтична приемна грижа за деца с поведенчески проблеми. Абсолютно неприемливо е властите да приемат за даденост, че „няма“ семейства или семействата „не желаят“ да вземат дете с увреждане, ако държавата осигури на родителите или на потенциалните приемни семейства пълен обем от подкрепящи и терапевтични услуги;

 

Размерът и видът на финансовата помощ и подкрепящите услуги трябва да се основава върху индивидуализирана оценка на потребностите на всяко дете и неговото семейство. Голяма част от семейната подкрепа може да налага намесата на професионалисти и да не бъде прекомерна скъпа. Програмите за подкрепа на грижите, полагани от приемни родители за деца със сериозни увреждания, може да изисква просто 25 до 40 часа обучение. Семействата, децата и хората с увреждания трябва да имат възможност да избират вида подкрепа, от която се нуждаят. Необходимо е да се осигури финансиране за широк спектър семейна подкрепа, включително за образование, обучение и временна грижа.

 

  1. Подкрепа за превенция на семейния разпад и ново настаняване – семейната подкрепа трябва да стане основен приоритет на България, така че да се избегне разпада на семейната среда преди той да се е случил. Финансовите и други форми на подкрепа за семейството следва да бъдат в мащабите, които определят нивото на подкрепа за приемните семейства, отчитайки предизвикателствата на ситуацията, като същевременно се избягват стимули за по-нататъшен разпад на семействата. Програмите следва да се насочат към онези семейства, които са в най-сериозен риск – включително семействата на деца с увреждания, самотните майки, децата в бедност. Особено усилия може да изискват ромските и други малцинства, за да се гарантира, че услугите и подкрепата за тях ще предотврати ненужното разпадане на семейства.

 

Ефективната подкрепа за семейства трябва да включва още:

 

  • Ранна интервенция – за майките и семействата в риск трябва да има подкрепа от момента на раждане;

 

  • Прекратяване на всички програми, които водят до сегрегация – предоставяне на професионална подкрепа в дома или в училището, като никога не се налага отделяне на детето от родителя, за да бъде предоставена дадена услуга;

 

  • Приобщаващо образование – специализираните училища или дневните центрове за деца с увреждания са поредната форма на сегрегация и трябва да бъдат разглеждани като дискриминационни. Образованието трябва да бъде напълно достъпно в цялата страна. Образователните програми следва да бъдат подходящи и адаптирани за деца с интелектуални затруднения и психосоциални проблеми.

 

  • Подкрепа и овластяване на семейното застъпничество – родителите на деца в риск са най-добре запознати и позиционирани да консултират правителството и доставчиците на услуги за нуждите на семействата, чието посрещане може да избегне разпада на семейството и да защити правата на децата. Необходимо е да се осигури финансиране за граждански групи и неправителствени организации на родители, които работят за реално социално включване. Родителите трябва да бъдат въвлечени чрез свои представителни организации в политическия процес и проектирането на мерки, които засягат тях сами те и децата им (важно е да се гарантира, че част от финансирането ще бъде насочено към независими организации, които не предоставят услуги като част от основната си дейност, за да представляват интересите на родителите и децата без финансова изгода или конфликт на интереси).

 

  • Изграждане на мрежи за колегиална подкрепа от млади хора и семейства, в които има човек с уреждане. Предоставянето на образователни курсове и обучение за колегиална подкрепа и мрежи от подготвени за целта семейства, деца и хора с увреждания, както и други представители на общността, е един от начините да се предложи семейна подкрепа на сравнително ниска цена. Родителите, младежите и порасналите хора с увреждания могат да бъдат обучени за обучители и да споделят своите знания и опит със своите връстници.

 

  • Пълно включване на децата и възрастните с увреждания през целия им живот – политиките за деца трябва да бъдат в пълно съответствие с програмите за социално включване през целия живот. Дори най-щедрата и добре замислена подкрепа за семейството може да бъде компрометирана, ако възрастните в семейството се изправят пред опасността от настаняване в институция или станат жертви на постоянна дискриминация в обществото на по-късен етап от живота си. За целта е изключително важно да се осигури подкрепа за застъпничество и пълноценно консултиране с групи за защита правата на хората с увреждания, което ще гарантира ефективността на всяка програма и реформа, насочена към закрила на детето.

 

  1. Подкрепа за осигуряване на избор, самоопределение и застъпничество – както Конвенцията на ООН за правата на детето, така и тази за правата на хората с увреждания утвърждават важността на правото на избор и застъпничество, упражнявано от децата и възрастните с увреждания. Това предполага участие във вземането на решения ползваните услуги, мястото и начина на живеене и прочее. Всеки ефективен и смислен избор обаче, зависи от наличието на различни алтернативи. Докато няма добри, безопасни и стабилни семейства за всички деца, няма да има и възможност за ефективен избор. Децата и възрастните с уреждания трябва да получат такава подкрепа, която да направи смислено наличието на информация и алтернативи по начин, който да ги направи разбираеми за тях.

 

Предвид динамичното развитие на детския капацитет, трудно е да се каже точно на каква възраст едно дете може да има пълно разбиране за решението си дали да предпочете институционална грижа пред настаняване в семейство. Отчитайки опасностите, документирани и в този доклад, както и в множество други проучвания, подобно решение може да се очаква само от младежи, поставени в оптимални условия – с пълна подкрепа и широк спектър от възможности. Политиките за създаване на възможности и вземане на решения трябва да съответстват на декларацията, приета от Коалиция на международни организации по уврежданията относно правото на живот в семейна среда:

 

Конвенцията на ООН за правата на детето утвърждава  правото на всички деца да бъдат изслушвани при вземане на решения, които ги засягат, както и да бъде отчитано тяхното мнение съобразно възрастта и зрелостта им. Това означава, че мнението на децата за това къде и с кого искат да живеят трябва да бъде вземано предвид, при което деца с капацитет да вземат такива решения може да предпочетат подкрепено живеене в общността извън семейство. Този тип избор трябва да бъде информиран и доброволен, и при условие, че детето е получило подкрепа за вземане на информирано решение след възможност за наблюдение, реален живот и практически опит от прекарване на време в безопасна и стабилна семейна среда с предоставяне на услуги, подходящи за неговата възраст, пол и увреждане. [7]

 

  1. Прекратяване на насилието и тормоза в груповите домове и общностните програми – усилията за прекратяване на насилието и порочните практики в груповите домове не могат да бъдат оправдание за тяхното продължаващо поддържане. Тук е мястото да се напомни, че Комитетът на ООН по правата на хората с увреждания категорично препоръчва да се насочват средства за подкрепа на социално включване в общността, а не за ремонт и „облагородяване“ на институциите. Незначително изключение от това правило съставляват случите, когато се налага незабавна намеса при животозастрашаващи обстоятелства или насилие. Както изисква чл. 16 на Конвенцията, всички програми за хора с увреждания трябва да бъдат обект на постоянно наблюдение, за да с избегне насилие, експлоатация и други порочни практики.

 

Всички услуги за институционална грижа, в това число груповите домове, общностните програми и приемната грижа, трябва да бъдат подлагани на независимо наблюдение. Механизмите за контрол и санкциониране при нарушения следва да бъдат съобразени с възрастта и пола на ползвателите, но да гарантират и участие на хората с увреждания. Защитата на правата, както и наблюдението на всички програми може да бъде далеч по-ефективно, ако ползва форми на колегиална подкрепа от деца, израснали в институции, в това число и деца с увреждания. Препоръчително е да се отвори достъп за независими застъпнически групи, които да посещават институциите и програмите за резидентна грижа.

Ерик Розентал, Изпълнителен директор, Интернационал за правата на хората с увреждания (ИПХУ)

Драгана Цирич Милованович, Директор на европейската програма (ИПХУ)

Лори Аарен, Президент на ИПХУ

Съавтори: Рейчъл Арнолд, Директор „Програми и комуникация“, ИПХУ

Дона Буклиер, Заместник директор, ИПХУ

Рути Мари Бекуит, Изпълнителен директор, TASH*

Мариса Браун, Център за детско и човешко развитие към Университета Джорджтаун, пенсионер*

Робърт М. Леви, Правен факултет към Колумбийския университет, съдия в щатския съд на щата Ню Йорк*

Мелани Рийвс Милър, сертифициран експерт по уврежданията*

Матю Мейсън, доктор на науките, старши научен съветник към ИПХУ*

*Изследователски екип

 

 

 

 

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.