Прочетено за вас: Величието на скромността, или за посланията на Иван Теофилов

от -
347
Пиша, за да намеря упование в разнебитеното и обезверено човечество, каза поетът Иван Теофилов снимка: Площад Славейков

 

Писателят Златко Ангелов води рубриката „Прочетено за вас

Един престарял поет е написал книга без стихове. Един преживял човек е разказал случки от живота си. Един майстор на думите е нарекъл книгата си “Гласът на тишината”.

Иван Теофилов шепне от миналото. Минало, което някои не помнят, а други искат да забравят. Но той, незабравимият, не е минало. И от всичко, което е преживявал мълчаливо през годините на цензурираната си младост, неговата скромна личност филтрира човешките измерения на хората и местата, на които истински и по призвание е принадлежал.

”С възрастта човек натрупва все повече минало, на което впрочем всички сме подвластни,” казва в епилога на книгата си Теофилов. “А моето минало беше твърде екстремно, в което хората на изкуството (свестните хора) бяха мислещата, чувстващата жертва на политическия терор. И тези късове тук са от това битие, свързани с личности, събития, факти, провокирали ме да ги напиша.”

Жоро Слона и Катя Паскалева – в тяхното неглиже и сутрешен махмурлук; Атанас Згалевски – в неговото емигрантско отчаяние; неизвестната никому духовна аристократка г-жа Недкович; недосегаемо извисените Леда Тасева и Олга Кирчева; Иван Пейчев – в неговото самочувствие на крал на бонвиваните и прочутите му “апокалиптични разпивки”; стиховете на Александър Геров (“чудо, сияния, сфинкс, нежност, страст, космос …”); Николай Кънчев – сродната душа; работохоликът преводач Стоян Бакърджиев; “безмилостно съсипаният” интелигент-преводач и поет Георги Мицков; щедрият патриот Петър Увалиев в Париж; Христо Фотев – бардът на Бургас; и най-сетне Иван Методиев – странникът приятел, запомнен като че ли с най-голямо съчувствие и уважение.

През и заедно с всички тях – Пловдив, родният град, градът на бохемата и на бъдещето.

В голяма част от спомените е Бургас, градът на театъра дисидент, на свободните духове Иван Пейчев и Христо Фотев, на необходимия чирашки период към сериозната драматургия при Вили Цанков и Юлия Огнянова. “Бургас. Театърът и морето. Двете стихии на естетическата ни вироглавост.”

Но никъде нито дума за Иван Теофилов – участникът-наблюдател, който се е възхищавал, учил, опиянявал, страхувал, отчайвал, спасявал без да намери време да величае себе си.

Моята кратка оценка: този мемоар, роден от тишината на миналото, трябва да се прочете. От литературните историци, защото без него ще останат завинаги празни полета в историческия им наратив. От поколението на Теофилов, за да изпитат прераждащата сила на носталгията. И от младите поети, за да усетят, че поезията е призвание, за което си струва да се страда.

Ако сте стигнали дотук, запитайте се колко от имената в книгата, които изброих по-горе, са ви известни. Те са част от културната история на България. Каквато част е и самият Иван Теофилов. В каквато част ще се превърне и неговата скромна, непретенциозна като самия него книга със спомени и житейски изводи, до които е стигнал.

Тези дни прочетох напосоки литературно-критически текстове за поезията на Иван Теофилов. Предлагам едно сравнение. През 1963 някой си Манолов критикува дебютната стихосбирка на Теофилов, която се появява след петгодишно чакане и изгубване в няколко редакции, когато поетът е на 32 години: “И все пак като цяло стихосбирката не удовлетворява. Повечето стихотворения потъват в неопределеността на настроението, в резигнациите, в пасивното и нетворческо отношение към света, към големите проблеми на времето ни. […] стихосбирката му стои някак далеч от пулсацията на гражданските вълнения […] неизбежно поетът се плъзга по кръговрата на годишните времена, палитрата му обеднява, дребната тема понижава градуса на поетическото горене.“ През 1998 Антоанета Алипиева пък казва: “Интуицията, видяна от Теофилов като унаследено минало, заквасва (?) сегашното и бъдещето в статуарна (?), надвременна форма, в която всяко движение в пространството е тържествена ритуалност на завършените, конкретно-осезаеми образи-тела.” (плащам в брой, ако се намери някой да ми разтълкува това изречение). И през 2009 Владимир Янев се самонавива че “Цивилизацията за Иван Теофилов е начин да се достигне до завоеванията на духа, човешки съдържателна способност да се осезава вечното и истинското. Тя не е непробиваема броня, зад която се е укрила страхливата същност на отчуждения, а „метален ангел“, откриващ божественото тук, на земята. Тя е и памет, в която причудливо се сгласят (?) история и настояще, реалност и въображение, житейски и културни представи.”

Най-сетне, ето думите на самия Иван Теофилов за поезията си: “В младостта възприемаме присъствието си в литературата малко като шоу. Като всеки млад човек и мен ме владееха шумните общувания […], владееха ме в изобилие измамните неща: показът, похвалите, самонадеяността, тоест дяволското в нас. Но когато всичко това отиде по вятъра и се събрах в себе си, вече знаех, че писането на поезия е историята на живота като лично преживяване.” (подчертано от мен)

Истинското срещу фалшивото. Естественото срещу насиленото. Скромността срещу пъченето с думи. За мен това сравнение е метафора на състоянието на едно литературно битие, в което бисерите не се виждат от калта, която ги зарива с претенцията си да бъде автентична култура.

Иван Ланджев представи книгата на Иван Теофилов на четене в Аполония 2018. Говори подробно за преводаческата работа на Теофилов и специално за преводите му на Иван Бунин, някои от които са публикувани в края на “Гласът на тишината”. Но онова, което остана в душата ми, е глухият глас на Иван, който прочете някои от своите спомени и мисли от книгата. Прочете ги като нещо всекидневно, не по-важно от вечерта или хората, които го слушаха в залата – между тях актьорът Доню Донев, неговият стар приятел. Прочете ги без апломб и без его, като нещо, което се подразбира. И още тогава си помислих, че в тази книга няма да има и полъх на упрек към онези, които са го недооценявали или тероризирали със своята идеология. И наистина няма!

Иван прочете откъсите от книгата си с онова величие на големия поет, което се ражда от скромността.