Продължаващата институционализация на деца с увреждания в България e път без изход

 

 

 

В уебинаря „Път без изход” посветен на децата с увреждания в България участват Ерик Розентал, Изпълнителен директор на Disability Rights International, САЩ. Стивън Алън, Validity Foundation, Унгария, Амалиа Гамио, Зам-председател на Комитета на ООН за КПХУ, Надежда Денева, Социален работник, както и адвокат Анета Генова, дългогодишен наблюдател и автор по проблемите на хората с увреждания на Маргиналия.

Експертите поставят отново във фокуса на общественото внимание фактическите последици на деинституционализацията. През 2014 г. в България процесът стартира под надслов “Шанс за щастливо бъдеще”.

Публикуваме анализите на експертите, които участваха в него.

 

 

 

Стивън Алън, фондация Валидити:

Българският модел на малки групови домове беше погрешен. По-лошото е че той беше финансиран от Европейския съюз.

Заедно можем да сложим край на тази трагедия.

Фондация „Валидити“ работи в тясно сътрудничество с колеги в България повече от 15 години по въпроса с неправилната институционализация на децата с увреждания в България, и мога да кажа, че сме дълбоко загрижени от това, което виждаме.

Вместо да положи истински усилия за да гарантира, че правото на семеен живот и развитие на децата с увреждания е истински защитено, така нареченият „български модел“ на деинституционализация всъщност е довел до създаването на

нова форма на институция, т.нар. наречените „малки групови домове”

(защитени жилища или ЦНСТ).

В тези места няма нищо приличащо на дом. Нито пък съществува гаранция, че правото на децата на семеен живот е защитено. Виждал съм тези места със собствените си очи. Вратите им са заключени. Техните програми са регламентирани. Пълни са с персонал, който трябва да се грижи за децата, но това са служители, не са родители и не са братя и сестри. И в никакъв случай не са временни.

Доказателствата са ясни. След като едно дете бъде настанено в един от тези така наречени „малки групови домове“, е малко вероятно да го напусне някога.

Защо?

Защото не съществува план те въобще да напуснат. Спонсорите на този модел грижи никога не са били честни по този въпрос; те винаги казват, че тези ужасни места са временни. Всъщност те винаги бързат да кажат, че са временни, защото знаят, че всъщност нарушават висшия интерес на всяко дете. Истината е, че те всъщност не са временни.

Изграждането на тези места е както началото, така и края на българския модел на деинституционализация.

Това е модел, основан на изолирането на децата, отделянето им от техните семейства и връстници, осъждането им на сегрегиран, институционализиран, ограничен живот. Няма реални планове за подкрепа на реинтегрирацията на тези деца в семействата им. Няма реален ангажимент за инвестиране в превантивни и индивидуални услуги, необходими на децата да живеят в общността.

Посланието на неуспешния подход на България по този въпрос е кристално ясно: Децата с увреждания никога няма да станат равни с нас. Нашето общество не е готово, нито ще бъде някога. Внушението – а понякога и директното послание – е, че животът на децата с увреждания е с по-ниска стойност.

Днес съм тук, за да ви кажа, че това е грешно.

Тук съм, за да ви кажа, че известният български модел на деинституционализация всъщност е изначално порочен.

Тук съм, за да ви кажа, че един ден в не толкова далечното бъдеще хората ще погледнат назад към този опасен модел на малки групови домове и ще се чудят как е била разрешена такава

вредна държавна политика, която причинява толкова ужасни щети върху някои от най-маргинализираните деца в нашите общества.

Ще попитаме защо толкова много млади животи бяха захвърлени.

Как бихме могли да позволим това да се случи?

Как така позволихме на нашите политици, на вземащите решения и на всички експерти под слънцето да лишат дори едно-единствено дете от основни нужди като любов, грижи и топлината на семеен живот?

Стига вече.

Ако съм научил едно нещо в годините си на работа с деца, то е, че трябва да започнем с истината, колкото и болезнена да е тя.

Сгрешихме. Българският модел на малки групови домове беше погрешен.

Обезателно необходимо е жертвите – нашите деца – да получат всякаква възможна помощ, за да се възстановят от огромните страдания, на които са били подложени на тези места. Те заслужават справедливост; те заслужават живота си обратно.

Победата над тази неправомерна политика е не само важна за децата в България.

Със съжаление споделям, че други страни в цяла Европа и дори отвъд нея подражават на „българския модел“.

Има поне три причини за това:

  • Първо, защото някои хора на високи позиции популяризират този модел, въпреки че трябва да знаят по -добре. За съжаление, някои от тези експерти поддържат дълбоко дискриминационни възгледи за потенциала и стойността на живота на децата с увреждания. Те грешат.
  • На второ място, самият модел на лишаване от свобода е толкова опасен, защото означава, че децата са скрити, откъснати от всички останали и в резултат на това нямат абсолютно никакъв начин за достъп до правосъдие. Те съществуват извън системата; съдилищата си затварят очите и рядко са склонни да гледат дете в очите и наистина да го слушат. Ако въобще им се каже нещо, казват им, че всичко това е в техен интерес. Това е напълно неприемлива злоупотреба с основополагащ принцип в закрилата на детето.
  • Трето, и върху което ще се съсредоточа в останалата част от моето изложение – този модел се финансира от Европейския съюз. Вместо да се съсредоточи върху подпомагането на децата и техните семейства, ЕС отпуска стотици милиони евро в България и много други страни в Европа, за да поддържа и разширява нов архипелаг от лишаване от свобода на деца и възрастни с увреждания по целия континент. И те го правят, знаейки, че България и самият ЕС грубо нарушават международното право. Нека го кажа още по-откровено – ЕС отпуска тези пари със знанието, че правителствата, включително България, ще продължат да настаняват деца в институции. Тези решения не трябва да бъдат оставени без последствия.

Не изпитвам удоволствие да обрисувам толкова силна картина и не искам да се отчайваме или да се чувстваме смазвани. Всъщност ние дължим на децата си да направим всичко, което е по силите ни, за да приключим тази печална глава от нашата колективна история.

Всъщност имаме някои силни инструменти за това и тук, във Валидити, използваме нашите юридически умения, за да постигнем реална промяна и отчетност.

Преди две години Валидити се присъедини към Центъра за независим живот в София и Европейската мрежа за независим живот, за да заведе дело срещу Европейската комисия за предоставяне на милиони за изграждането на тези групови домове. Ще бъда откровен с вас: загубихме първото дело в Европейския съд. Съдебната зала в Люксембург е консервативно място и е далеч от живите реалности на децата в домове като дом “Хризантема” например, които са били подложени на сериозно насилие от страна на персонала. Съдът отхвърли нашия случай на чисто процедурни основания, като каза, че ние като правозащитни организации не можем да заведем делото, тъй като не сме жертвите следствие на това финансиране.

Въпреки че бяхме разочаровани, това решение всъщност ни дава искрица надежда, тъй като съдът намекна, че възрастни или деца, които се окажат настанени в тези финансирани от ЕС институции, могат да водят дело от свое име.

Сега имам удоволствието да ви информирам, че сега работим по точно такива случаи. В действителност, Валидити съществува, за да поема дела, които постигат трансформираща промяна за деца и възрастни с увреждания, заедно с някои от най-добрите адвокати в света. Ще ви разкрия една тайна: адвокатите в „Кера“, нашите колеги в България, са едни от най-яростните и креативни защитници на правата на хората с увреждания в света.

Продължавайки напред, някои от защитниците на малките групови домове продължават да оправдават тези места, като твърдят, че те всъщност не са институции. Те твърдят погрешно, че държавите трябва да имат такива места, за да не позволяват децата да бъдат оставяни на улицата.  Освен това твърдят, че международното право всъщност не забранява настаняването на деца в институции.

Отново тези твърдения не са верни и тези аргументи биват оспорвани на най-високите нива.

Комитетът на ООН по правата на хората с увреждания категорично и авторитетно заяви, че малките групови домове са институции, че те увековечават дискриминацията срещу деца с увреждания и че

тези домове не бива да имат абсолютно никаква роля в какъвто и да е процес по деинституционализация.

Те знаят, че тези места не са временни. Те знаят, че тези места нарушават правото на семеен живот. И те знаят, че държави като България се опитват да избегнат задълженията си по международното право, като печатат лъскави брошури за това колко красиво са изрисувани тези нови институции.

Всъщност миналата година Комитетът на КПИ установи, че съседна държава, Унгария, е извършила тежки и систематични нарушения на правата на деца и възрастни с увреждания, защото те също строят и попълват малки групови домове.

Въпрос на време е тези изявления да започнат да оказват влияние в съдилищата, които имат правомощието да се намесват, когато правителствата и ЕС не успеят да направят това.

По-късно тази година се надявам, че Комитетът по правата на хората с увреждания също ще излезе с подобна гледна точка, особено когато видят истината тук, в България. За нас ще бъде чест да спомогнем с посещението на членове на Комитета в България, когато условията позволяват това.

Накрая, исках да спомена, че Валидити, заедно с нашите партньори от FORUM, в Чешката република, както и Европейския център за права на ромите, постигнаха мощно решение от Европейския комитет за социални права миналата година, категорично осъждайки страната за поддържане на масивна система от „бебешки домове“ в страната.

Бях радостен да разбера, че това подтикна законодателни действия в страната за окончателно премахване на тези ужасни места. Така че България трябва да бъде наясно – ако откаже да промени курса, може да очаква, че ще има правни последици.

В тази връзка искам да приключа моето изложение с едно уведомление към Европейската комисия.

Вече не е приемливо да се продължава това финансиране.

Въпрос на европейско и международното право е вие да предотвратите България да инвестира повече европейски средства в разширяване на сегрегацията на хората с увреждания. Репутацията ви ще бъде накърнена, тъй като излизат нови доклади за нарушенията на правата на човека, които финансирате. Комисията също може да очаква правни последици, ако не предприеме действия.

Заедно можем да сложим край на тази трагедия. Нека го направим по-скоро, отколкото по-късно.

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика