Проф. Антоний Тодоров: В САЩ все повече не искат да живеят в общество на убийствено неравенство, на явна дискриминация, на невежество и насилие

Споделете статията:

 

Всеки един от сценариите за Зона Кепитъл Хил в Сиатъл може да се осъществи – съвременният свят някои го наричат свят „без посока”

Неприемливо е държавата да бъде насилническа по отношение на гражданите, дори когато насилието е легитимно.

Общество без престъпници е възможно при условие на социална хомогенност, базово равенство на индивидите, при която не съществува завист и желание за придобиване но повече от необходимото

Има нарастващо желание в нашите общества, обсебени от пазарната треска, да се отстоява и дори увеличава публичната сфера, общото достояние.

 

Проф. Тодоров, след гнева срещу паметниците, свързани с робството, протестите в САЩ придобиха още едно измерение. В Сиатъл протестиращите създадоха “зона, свободна от полиция”, или Зона Кепитъл Хил“ (съкратено – CHAZ). Обявиха я за пространство – собственост на местните хора. Припомних си, че в Сиатъл подобни комуни вече са създавани два пъти – през 1972 и 2013 г. Прави ли са повечето западни медии, които провидяха случващото се за началото на разпада на западната цивилизация?

Антоний Тодоров: „Повечето западни медии“ оценяват по различен начин ставащото и разбират различно „разпада“ на западната цивилизация. Но какво значи „западна цивилизация“? Ако имаме предвид европейската цивилизация основана на античната и юдео-християнската традиции, развила се върху Ренесанса и Просвещението, то едва ли тя се разпада. Нашата цивилизация е включвала едновременно и културата на самоуправляващите се комуни (тази дума във френския език означава община), и събарянето на паметници на развенчани герои, и либералните демокрации, и парламентаризма, и „правото на народите на съпротива срещу тиранията“, и диктатурите и тоталитарните режими. Рожби на нашата цивилизация са едновременно Аристотел и Мусолини, Ленин и Гладстон, Хитлер и Де Гол… Така и случващото се е част от същата тази наша западна цивилизация, от която и Русия е част, макар днешните й лидери да твърдят друго.

Какво обаче е в криза и според някои цивилизацията се разпада? Застъпниците на нелибералната демокрация казват, че това е самата либерална демокрация и предлагат ултраконсервативни отговори  за нея: засилване на репресивната сила на държавата, завръщане към традиционните патриархални ценности, към традиционните социални роли, към един социален ред, основан на наследените йерархии. Други смятат, че това е началото на края на „мъжкото господство“, което е и в основата на идеите за расовото превъзходство, за цивилизаторската мисия на „белите държави“, за хегемонията на Европа и Северна Америка. Трети вярват, че това е началото на един друг край, края на модерния капитализъм с всичките му противоречия и беди, включително икономическата експлоатация и неравноправието в световен план между отделните народи и континенти.

Но особеността в настоящата ситуация е, че всеки един от тези сценарии, всяко едно от тези очаквания, може да се осъществи. Нито едно от тях не е гарантирано и ще зависи от съотношението на силите между участниците в събитията.

Едно обаче изглежда ясно – кризата отваря старите рани на американското и изобщо на западното общество. Защото днешното хегемонно положение на Запада, включително в социално, икономическо и технологическо отношение, днешната привлекателност на Западния свят – всичко това е било изградено върху морета от страдания и гибел в Америка, Африка, Азия и Океания. Именно това излиза сега по-ясно от всякога и си заслужава да се води честен разговор за това. Натрупани са различни и дори противоположни недоволства, отчаяния, фрустрации, които днес виждаме да се сливат в едно общо движение без определена посока и без цялостна обща програма. Но това е съвременният свят, свят „без посока“ според израза на Заки Лайди. Което отваря всъщност повече нови възможности, но и повече рискове.

Лидерът на “окупаторите” Никита Оливър, която е местна активистка на движението Black Lives Matter, призовава да се присъединят към глобалната борба“ срещу „расовия капитализъм“, който е „изграден върху патриархат и бяло надмощие“. Смятам тези лозунги за леви, анти-етатистки, но не и либерални. Какво смятате вие от политологическа гледна точка?

Антоний Тодоров: Никита Оливър казва също: „Не са само чернокожите, коренното население и цветнокожите, които изпитват потисничеството на системата. Мисля, че имаме бели хора от средната и бедната класи, които осъзнават, че никога не са били добре при капитализма.“ (виж тук )Тя е активистка отдавна, кандидатка за кметското място в Сиатъл през 2017 г.

Никита Оливър, Black Lives Matter/ снимка:.vanityfair

Но за какво става дума? Борба с „расовия капитализъм“, с обществото на патриархата и бялото надмощие? Това са изрази на една дълга история на американското общество, което е изживяло дълъг път на борби за гражданско равноправие. Мартин Лутър Кинг е убит през 1968 г., това е все още в рамките на моя живот, не е толкова отдавна. Тази борба за равноправие не е специфично лява, тя е също така и либерална. В днешните Съединени щати, които имат за президент Доналд Тръмп, би било крайно непродуктивно да се противопоставят левите и либералите. Срещу мъжкарския и егоистичен консерватизъм на Тръмп и хората, които го подкрепят, може да се противопостави единствено едно широко обединение на хората (били те леви или либерали), които не искат да живеят в едно общество на убийствено неравенство, на явна дискриминация, на невежество и насилие.

Колкото до анти-етатизма, това понятие има различни измерения. Модерната държава, като централизирана публична власт, която си е присвоила монопола върху легитимното насилие (Макс Вебер), съществува поради различни причини. Първата е, за да умиротвори човешката общност, като премахне всяка форма на частно насилие, при което винаги се налага по-силният. Всъщност никое днешна държава не е успяла докрай да направи това, но смисълът на нейното съществуване е точно това.

Държавата е критикувана за нейната бюрокрация, която потиска и задушава индивидуалната инициатива и самоуправлението. Но критиката е от две противоположни насоки: анархистка и либертарианска. Но докато либертарианците нямат нищо против държавното насилие за защита на собствеността, анархистите отхвърлят изобщо държавното  насилие. Едната полиция е ултралиберална, другата е ултралява. Тук не виждам противопоставяне между левите и либералите. Защото държавата е също така и част от публичната сфера (заедно с гражданското общество), тя засега е важен инструмент за защита на публичната сфера от нейното приватизиране, т.е. отнемане от статута й на общо достояние.

Държавата под контрола на гражданите може да бъде небюрократична и истински публична, но ако не бъде използвана на частни цели. Затова и е неприемливо да бъде насилническа по отношение на гражданите, дори когато насилието е легитимно. Без ясни граници на това насилие то се превръща в обикновен произвол.

Сърцевината на протестиращите се състои от фенове на субкултурата „Стрейт Едж“, които отказват месо, алкохол и тютюн. От своя страна, много „стрейтъри“ едновременно наричат себе си и „Антифа“. Кой според Вас, е политическият герой на процесите в Сиатъл?

Едва ли може да се говори за един единствен политически герой, движението изглежда много разнородно, каквито са почти всички днешни граждански движения, включително и участниците в градските бунтове. Такива бяха протестите в България или „евромайдана“ в Киев през 2013 г., както и градските бунтове в Лондон през 2011 г. Винаги става дума за множество натрупани недоволства, които могат да бъдат запалени и от случаен инцидент.

Обичайно такива движения изтласкват напред и нагоре най-яростните противници на мейнстрийма, на статуквото. Те могат да бъдат както крайни националисти, така и ултралеви бунтари, но също и фенове на ХХХ. Последните имат вече дълга история и от движение, основано на самоконтрола и самодисциплината, понякога се изявява като движение за насилствено налагане на определен стил на живот (например алкохолно въздържание или вегетарианство). Същото е вярно и за „Антифа“: и днес по цял свят има немалко истински фашисти, които можем лесно да идентифицираме с метода на Умберто Еко („14 белега на вечния фашизъм“). Това вдъхва смисъл и днес на антифашистите като „Антифа“ в САЩ. Но и това движение (защото не е единна организация) е много разнородно, изповядва различни антикапиталистически или анарахистки идеи, но е единно срещу расизма.

Тепърва ще видим, коя от всичките фракции в движението ще се наложи, но обичайно това няма да продължи много дълго, защото ангажираните граждани имат и други задължения и занимания, някои работят, други си търсят работа, някои имат семейства, за които да се грижат, деца или възрастни родители, други учат. Възможно е движението да мобилизира нови избиратели за президентските избори в САЩ през ноември, както това се случи при първото избиране на Барак Обама, отново в полза на демократите. Но пък последиците от онова, което консервативните медии охотно квалифицират като „разюздана анархия“, може да консолидира консервативните и наплашени от безредиците граждани, които отново да подкрепят Доналд Тръмп. А може да няма и нищо от това.

В„Капитолийската народна република“ бизнес сгради са изпъстрени с надписи „Обществена собственост „. Бихте ли сравнили революционната администрация на CHAZ  с Парижката комуна? Или по-скоро с работническите съвети по време на Руската революция от 1917?

Антоний Тодоров: Стремежите на човеците към гражданско самоуправление без репресивния апарат на държавата имат дълга история. Примерите за такива „републики на свободата“ са не само многобройни, но и много различни. Всички изглеждат сега утопични, т.е. априори невъзможни, но постоянното им повторение показва, че хората не сме се отказали да мислим в категориите на невъзможното, да си представяме несъществуващи, но желани светове.

Нека припомня, че примерите с Парижката комуна от 1871 и Руските съвети от 1905 и 1917 са вдъхновени от мисълта на френския философ Пиер-Жозеф Прудон. През 1849 г. той заявява: „Истинският революционер е същностно либерален“. Според него противопоставянето на свободата на индивида (либерална гледна точка) и на социализацията на индивида (социалистическа гледна точка) е неправилно. „Не става дума да се премахне индивидуалната свобода, а тя да бъде социализирана“, според него. Последователите му във Франция, т.нар. „федерати“ са мнозинството в Парижката комуна, те са и създателите на първите Съвети в Русия през 1905, възродени през 1917 г. Но и в двата случая намерението е едно общество без насилие, общество, което се противопоставя на държавното насилие, което се самоуправлява на основата на „свободната асоциация“ (или федерация). За съжаление добрите намерения покриват пътя към ада, защото и при двата опита се стига до гражданска война, в която насилието извежда на преден план крайностите и в двата лагера. А крайностите имат способността да променят самата същност на намерението.

Но това не пречи да се върнем към разбиранията на Прудон, за да си представяме един друг, по-справедлив и по-малко насилнически свят. От него четем, че „собствеността е кражба“, че тя по принцип е невъзможна, защото тя винаги по същество е социализирана, а не частна. Затова Прудон развива своя проект на обществено устройство, основано на взаимността (в производството и размяната, в собствеността, във властта). Той си представя един свят, организиран като федерация на множество самоуправляващи се общности, обединени от сътрудничество и солидарност и решаващи споровете си без насилие. Нещо като израстваща отдолу-нагоре демокрация, включително на общоевропейско равнище. Днес това ни изглежда абсолютно утопично, но то е, защото вече почти безнадеждно сме свикнали с един социален ред, който продължаваме да наричаме „западна цивилизация“. Прудон е също част от тази цивилизация, както и утопиите, толкова на мода в началото на модерното време.

Много репортажи представят CHAZ като местна и много ограничена географски реализация на такава утопия. Както я описва самата Никита Оливър като очевидка: „Хората сега започнаха активно да строят автономна безопасна зона, в която има изкуство, има музика, храна, грижи за общността и всичко това започна по време на карантината, когато медиците доставяха лекарства, а членовете на общността отпадаха от държавната помощ, когато хората даряваха пари и създаваха кредитни фондове, когато адвокатите доброволно предоставяха услугите си, когато хората започнаха да разработват тактики като и носене на чадъри и на маски, просто усещане за взаимопомощ и грижа един за друг“. Защото в тази свободна от полицията зона вандалщините спряха, престъпността сякаш изчезна, както и полицейското насилие. Утопия? Вероятно, предстои да видим, но ето един съвременни опит за конструиране на общество, което да функционира на основата на солидарността и емпатията, а не на конкуренцията и омразата между индивидите.

Освен призивите за демилитаризация на полицията и пренасочване на финансиране от SPD към алтернативи, базирани в общността, преди дни CHAZ обсъди възможността за съкращаване на бюджета на полицейското управление и ограничаване на употребата на химически оръжия. Това не са ли меко казано, нереалистични цели?

Антоний Тодоров: В демократичните общества по принцип полицията е демилитаризирана, в смисъл, че не е подчинена на някакъв тип военни устави и военна организация. Дори вече в България имаме главни комисари, а не генерали в МВР. Но вероятно става дума с разоръжаване на полицията, най-вече от огнестрелни оръжия. Както и за забрана да се употребява сълзотворен газ за разгонване на улични демонстрации.

Тук се поставят два принципни въпроса. Първият е за това, може ли съвременното общество да премахне полицията изобщо. Вторият е, трябва ли полицията, ако я има, да може за използва огнестрелно оръжие и сълзотворен газ и при какви обстоятелства, ако е допустимо.

 

Първият въпрос е стар, той е част от  идеологическата програма на анархистите, но се поставя и от социалистите в историята. Марксизмът си представя общество, едновременно без частна собственост върху производството и без политическа държава,  една „доброволна асоциация на производителите“. Възможно ли е това сега? Изглежда не, но защото повечето хора ще попитат: кой ще ни пази от престъпниците? Тогава въпросът може би е, възможно ли е човешко общество без престъпници? Тук отговорите зависят от заетата философска позиция за това, как виждаме човешката природа: егоцентрична и агресивна, или алтруистична и миролюбива. Вероятно общество без престъпници е възможно при условие на социална хомогенност, базово равенство на индивидите, при която не съществува завист и желание за придобиване но повече от необходимото (по Жан-Жак Русо).

Но ако все пак се съгласим, че в днешното обществото не можем да минем без полиция, защото при толкова многостранни неравенства никога не можем да постигнем социална хомогенност, тогава въпросът е: в какви граници е приемлива полицията. Републиканската гледна точка си представя полицията като „нощната стража“, въоръжени граждани, които пазят реда, както това е в знаменитата картина на Рембранд ван Рейн (1642) или в поредицата романи от „Света на Диска“ на Тери Пратчет. Такава стража е добронамерена, добре обучена, гражданска. Но според друга гледна точка, полицията, като силов инструмент на държавата, може да бъде използвана и срещу самите граждани, когато разпръсква със сила демонстрация, излязла от контрол, или се използва за репресия срещу неудобни за управляващите граждани.

Каква и в какви граници е допустимо полицията да използва сила? Общественият дебат по този въпрос никога не стихва, но той е всъщност много важен. Ако няма ясен и точен протокол за употреба на легитимно насилие, ако полицаите не са добре подготвени да укротяват силата, ако се оказва лесно и защитимо да убиеш предполагаем престъпник, насилието няма да има граници. И тогава не е учудващо, защо на някои ще им хрумни да създават „зона, свободна от полиция“. Мой приятел, юрист, веднъж ми сподели следната хумористична математическа формула: „Ако намалим двойно полицията, престъпността ще намалее тройно“. Звучи смешно, но ни кара да се замисляме. В днешна България, например, заетите в частната охранителна дейност са повече на брой от армията и полицията взети заедно? Това добре ли е и за какво общество говори?

След въвеждането на „Зоната“ кварталните бизнеси изпаднаха в безизходица. Икономически градът е съсипан и от Covid-19. Какво ще произтече от тези факти?

Антоний Тодоров: Това с безизходицата не е много ясно, не е ясно, кои и какви бизнеси са изпаднали в невъзможност да функционират. Както и с това, как описваме социално-икономическите  последици от карантината, свързана с Covid-19. Когато кажем „бизнес“, едни разбират препитание, други – трупане на печалби. За едни бизнесът е въпрос на физическо оцеляване, каквото е и за работещите на постоянен или временен трудов договор, каквото е и за самонаетите. За други бизнес е „правене на пари“. Не става дума за едно и също, както още Аристотел го е отбелязал, когато разграничава естественото от неестественото богатство.

Около кризата навсякъде се заговори за подкрепа за бизнеса, но най-вече подкрепа за запазването на работните места, на препитанието на хората. По-социалните държави се ориентираха към бизнеса-препитание, другаде правителствената помощ отиде най-вече към бизнеса-печалба. В CHAZ вероятно също има различия, защото изглежда някои бизнеси процъфтяват – концерти, представления, но също медицински грижи, хранителни стоки… Според мене е рано да съдим наистина за последиците от този социален експеримент, който със сигурност ще остане като ярък пример в историята на обществото.

В този нов експеримент виждам и нещо обнадеждаващо – това, че по бизнес сградите са се появили надписи „обществена собственост“. Има нарастващо желание в нашите общества, обсебени от пазарната треска, да се отстоява и дори увеличава публичната сфера, общото достояние. Виждаме го в съпротивата в България срещу презастрояването по Черноморието, в жилищните квартали на градовете, срещу строителството в обществените паркове и градини, в приватизирането на планините и природата като цяло. Това може и да се квалифицира като анти-капитализъм, но със сигурност е про-социално.

Въпросите зададе Юлиана Методиева

 

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.