Проф.Евгения Калинова: В Москва делегатите Петко Стайнов и Петко Стоянов заявяват пред по­бе­ди­те­ли­те, че очак­ват да чу­ят тях­на­та „при­съ­да“

 

В Москва изтъкнатият юрист, депутат Петко Стайнов е трябвало да договаря т.нар. Московско примирие със СССР, САЩ и Великобритания. Във филма „Второто освобождениени показват, че преговори всъщност не е имало и българската страна е подписала онова, което Кремъл е подготвил. Имало ли е преговори? „Предал“ ли е Стайнов  националните интереси? Публикуваме трета, последна част от разговора с проф. Евгения Калинова, преподавател по история в СУ“Св.Климент Охридски“. В него тя казва:“Искането на съюзниците за „безусловна капитулация“ означава, че сателитите (Румъния, Финландия, Унгария, България) не могат да избегнат отговорността за съюза си с Германия и „колкото по-дълго са на нейна страна, толкова по-сурови ще бъдат условията, които ще им се предложат“.

 

 

Случилото се в Москва през октомври 1944 г. във връзка с подписването на Съглашението за примирие между победителите и България има предистория, която трябва да се познава, за да се даде адекватна от научна гледна точка оценка.

На първо място е нужно да изясним как бъдещите победители САЩ, СССР и Великобритания постигат единомислие за принципите и механизма, по който ще се прекратяват военните действия с държавите, отпадащи от Тристранния пакт (т.е. дали ще има или няма да има преговори с тях; кой и как ще ги води; кой ще изработва основните документи). За нас въпросът е важен, тъй като България не само е германски съюзник, но и през декември 1941 г. е обявила война на САЩ и Великобритания, а на 5 септември 1944 г. СССР обявява война на България.

В началото на 1943 г. на срещата в Казабланка (Мароко) Чърчил и Рузвелт се обединяват около разбирането, че

войната срещу Германия, Италия и Япония трябва да завърши с тяхната безусловна капитулация.

През лятото на същата година Съветският съюз се присъединява към това разбиране. Въпросът става актуален при обрата в хода на войната през лятото на 1943 г. и е свързан със съдбата на Италия след десанта на западните съюзници в Сицилия. В началото на септември Италия е първата страна от Оста, която капитулира. САЩ и Великобритания възприемат към нея такъв модел на поведение, който отговаря на техните следвоенни намерения и интереси и се основава на военното им присъствие в страната. Стремежът им е да имат решаващата дума при определяне на условията на италианската капитулация, както и в контрола над италианското правителство до подписването на мирния договор, без обаче напълно да елиминират Съветския съюз – за него е отредена ролята на второстепенен наблюдател. Моделът на организиране на съюзническия контрол в Италия ще бъде използван и по отношение на България година по-късно, разбира се, с разменени роли на победителите.

Механизмът за прилагане на принципа за безусловната капитулация е обсъден и договорен на срещата на външните министри на СССР, САЩ и Великобритания в Москва (октомври 1943 г.). Създадена е Европейска консултативна комисия (ЕКК) с представители на трите страни и седалище в Лондон, която да разработва  бъдещите условия за капитулацията на държавите от Оста. На срещата проличава известна готовност у западните представители за смекчаване на позицията за безусловната капитулация. За това допринасят както започналите „мирни сондажи“ от някои германски сателити (вкл. и България), така и осъзнаването, че твърдият тон и заплахите ще въздържат тези сателити от бързо скъсване с Германия. Но съветската страна заема категорична позиция към бъдещите преговори с воюващите с нея германски сателити Румъния, Унгария и Финландия (не и България, с която дори дипломатическите отношения са запазени). Външният министър Вячеслав Молотов настоява с тях да се преговаря не за „половинчати мерки“ и „примирие“, а само за „безусловна капитулация, за предаване[1]. Важно за нашата тема е, че на Московската конференция с цел да се избягнат сепаративни преговори е договорено съюзниците да се информират взаимно, ако някоя от вражеските страни предложи преговори за излизане от войната.

В началото на 1944 г. съюзниците са все по-склонни да не настояват за безусловна капитулация на германските сателити,

за да улеснят скъсването им с Райха. Това е видно от съветския отказ да приложи този принцип първо по отношение на Финландия, а след това и на Румъния. Що се отнася до България, във Вашингтон още от лятото на 1943 г. са разработили план за откъсване на страната от Оста и водят неофициални разговори с български представители. Тежките бомбардировки на западните съюзници карат българските управляващи в началото на февруари 1944 г. да се възползват от контактите с американците и да предложат преговори за излизане от войната. Това е в унисон с желанието на САЩ да имат водеща роля при преговорите за примирие и после в контрола по прилагането му, което ще засили ролята им на Балканите след войната. Затова Рузвелт уведомява първо Чърчил, а след това – в духа на тристранните договорености за взаимно информиране при „мирни сондажи“ – на В. Молотов е съобщено за промяната в българската позиция и за общото англо-американско мнение българските предложения да не се отблъскват „само защото не предлагат безусловна капитулация“, а да се поиска българската страна да изпрати „квалифицирана мисия“ в Кайро или Кипър за преговори с тримата съюзници[2]. От американска страна изрично се настоява СССР да участва в тези преговори, макар той да не е във война с България. Москва отговаря, че е съгласна България да изпрати свои представители за среща в Кайро. Този вариант не е най-изгодният с оглед на нейните стратегически интереси, защото няма да има лостове за влияние – нито пряко чрез свои войски, които са твърде далече, нито чрез включване на комунисти в управлението. Сталин обаче не може да не одобри инициативата на съюзниците си за обезвреждане на един от общите противници.

В началото на март 1944 г. американската страна предприема активни действия за реализация на своя план: на българските власти е съобщено, че съюзниците са готови да приемат в Кайро упълномощени български представители, а Държавният департамент изпраща в ЕКК пространни документи за формулиране на условията за капитулацията на България. Б. Филов и кабинета на Д. Божилов обаче нямат намерение да късат с Германия, страхувайки се от германска окупация. Лондон и Вашингтон преценяват, че България не е готова да капитулира и с предложението си за преговори се опитва само да възпре бомбардировките. Затова и ЕКК не бърза с подготовката на текста на примирието. За забавянето допринасят и разногласията на западните съюзници по въпроса за безусловната капитулация. Всъщност, Форийн офис и Държавният департамент, подтикнати и от действията на СССР за смекчаване на изискването за безусловна капитулация към Финландия и Румъния, преценяват, че ако продължават да се придържат към него, рискуват да отблъснат сателитите. Затова и външните министри на Великобритания и Англия са готови да ревизират ограничаващия принцип, но срещат категоричната съпротива на президента Рузвелт. Единственият компромис, който той прави, е да се съгласи безусловната капитулация да не се споменава в съюзническата пропаганда. Затова одобрява инициативата на Държавния департамент СССР, САЩ и Великобритания да излязат с обща декларация към сателитите, публикувана на 13 май 1944 г. Тя призовава правителствата на тези страни незабавно да скъсват с Оста. Макар терминът „безусловна капитулация“ да е спестен, достатъчно заплашително звучат констатациите, че сателитите не могат да избегнат отговорността за съюза си с Германия и „колкото по-дълго са на нейна страна, толкова по-сурови ще бъдат условията, които ще им се предложат[3].

Тази формулировка би могла да се разглежда като намек за известна благосклонност при незабавно скъсване с Германия, но при мъглявите обещания за евентуална съюзническа толерантност в неопределеното бъдеще декларацията не произвежда в София желаното впечатление, а споровете около капитулацията поглъщат част от времето, което западните съюзници биха могли да посветят на работа по клаузите на примирието с България, които на практика са изготвени едва в края на август 1944 г., когато военнополитическата обстановка на Балканите вече е силно променена.

 

В първата част на нашето интервю имах възможност да обясня съветската позиция по отношение на евентуално примирие между България и западните съюзници, както и причините Вашингтон и Лондон да бавят подписването му и практически да се откажат от него при явното съветско неодобрение. С оглед на акцента в тази част на интервюто, който е свързан с внушението за тежките условия и диктата при подписването на Московското примирие, ми се струва необходимо да обърнем внимание на

западния вариант на текста на примирието и на условията, при които е поставена българската делегация, изпратена в Кайро за евентуалното му подписване.

След което да направим сравнение с примирието, подписано в Москва и с поведението на делегацията там начело с проф. Петко Стайнов.

Съв­мес­т­ни­ят бри­тан­с­ко-аме­ри­кан­с­ки про­ект, представен в ЕКК на 25 ав­густ 1944 г., се със­тои от 13 точ­ки[4]. От Бъл­га­рия се изис­к­ва: да скъ­са от­но­ше­ни­я­та си с Германия и съ­юз­ни­ци­те й; да ра­зо­ръ­жи и ин­тер­ни­ра неп­ри­я­тел­с­ки­те во­ен­ни час­ти и гражда­ни; да поста­ви под кон­т­рол неп­ри­я­тел­с­ка­та соб­с­т­ве­ност. Ней­ни­те войс­ки и админис­т­ра­ция трябва да се из­тег­лят от оку­пи­ра­ни­те те­ри­то­рии на „съ­юз­ни­те“ дър­жа­ви, ко­е­то оз­на­ча­ва, край на на­ци­о­нал­но­то обе­ди­не­ние, пос­тиг­на­то през 1941 г. Пред­ви­де­на е въз­мож­ност за оку­па­ция, ка­то „вър­хов­ни­ят командващ има пра­во­то да прид­виж­ва сво­бод­но съ­юз­ни си­ли през бъл­гар­с­ка­та територия за смет­ка на Бъл­га­рия, ако во­ен­но­то по­ло­же­ние изис­к­ва“, или ако българското пра­ви­тел­с­т­во не из­пъл­ня­ва при­ми­ри­е­то. Бъл­га­рия тряб­ва да изпълнява раз­по­реж­да­ни­я­та на съ­юз­ни­ци­те за пол­з­ва­не и кон­т­рол на ней­ния тран­с­порт, как­то и да оси­гу­ри дос­тав­ки, ус­лу­ги и мес­т­на ва­лу­та, как­ви­то съ­юз­ни­ци­те по­ис­кат, „за изпол­з­ва­не от тех­ни­те си­ли или ми­сии в Бъл­га­рия, или за про­дъл­жа­ва­не­то на вой­на­та“ (учас­тие на страната в нея оба­че не се пред­виж­да, за да не претендира за съвоюваща).

Във вът­реш­ен план от Бъл­га­рия се изис­к­ва да ос­во­бо­ди всич­ки, ко­и­то са за­дър­жа­ни по по­ли­ти­чес­ки при­чи­ни и в ре­зул­тат на дис­к­ри­ми­на­ци­он­но­то законодателст­во, ко­е­то тряб­ва да бъ­де от­ме­не­но, а съ­що да сът­руд­ни­чи за за­дър­жа­не­то и съ­де­не­то на ли­ца, обвине­ни във во­ен­ни прес­тъп­ле­ния. Пред­ви­де­ни са и ико­но­ми­чес­ки сан­к­ции, за­щи­та­ващи ин­те­ре­си­те на по­бе­ди­те­ли­те: бъл­гар­с­ка­та стра­на тряб­ва да възстанови ця­ла­та им собственост, да зап­ла­ти ре­па­ра­ции и да не раз­по­ла­га с аво­а­ри­те си без тях­но съг­ла­сие. Авто­ри­те на про­ек­та са пред­по­че­ли да не раз­ра­бот­ват де­тайл­но клаузи­те на прими­ри­е­то, а да вклю­чат в не­го два твър­де об­щи тек­с­та, поз­во­ля­ва­щи широко и про­из­вол­но тъл­ку­ва­не в ущърб на бъл­гар­с­ки­те ин­те­ре­си. В чл. 11 е пос­та­но­ве­но, че Бъл­га­рия тряб­ва да из­вър­ши „та­къв при­нос в общата работа по оказване на помощ за възстановяване, ка­къв­то мо­же да бъ­де изис­кан от Съюзниците“, а чл. 13 пред­виж­да тя „да из­пъл­ни вся­как­ви по-нататъш­ни ин­с­т­рук­ции на Съюзниците за при­ла­га­не на при­ми­ри­е­то“, да предоставя „всички средства за такива мисии, които могат да бъдат изпратени от Съюзниците“ и „да пос­рещ­не изис­к­ва­нията на Съюзниците за въз­с­та­но­вя­ва­не на ми­ра и си­гур­ност­та“. Освен че клаузите на примирието далеч не са щадящи (а не биха и могли да бъдат, защото България в очите на авторите им е противник, обявил им война и посегнал на съседите си), западните съюзници ги консултират и с гръцкото и югославското правителство в изгнание, които имат претенции, вкл. за територии и участие в дискусиите с българските представители при подписването на примирието (след известно колебание Форийн офис отказва, за да не бави процедурата).

Какъв е начинът, по който е третирана българската делегация, която на 30 август 1944 г. пристига в Кайро за подписване на примирието?

Тя включва двама души – Стойчо Мошанов (изявен англофил, бивш председател на ХХIV Обикновено народно събрание, от средите на легалната опозиция) и полк. Димитър Желязков (бивш военен аташе в Турция). В дневника на делегацията четем: „От летището делегацията с автомобил бива отведена в един не много добре мобилиран партерен апартамент. Тук делегацията се постави под непрекъснатото и непосредствено наблюдение на един английски агент. При това г. майор Уатсон [Ситън-Уотсън, британски офицер, аташиран към делегацията – б.м., Е.К.] предава, че поради липса на необходимите документи, българската делегация не ще може да излиза сама в града за покупки или разходки и че всичко необходимо тя ще може да достави посредством други лица, назначени специално за това. На така поставените условия, почти равни на едни военнопленници, г. Мошанов отговори, че макар и да е мъчно да се слушат подобни условия, то делегацията поради непознаването на града ще бъде добре да се придружава от едно лице.[5]  Едва след протеста на Ст. Мошанов, че „ако е знаел условията, при които българската делегация се поставя да работи, то никога кракът му не щял да стъпи в Кайро“, квартирата е сменена, и „започна да се чувства едно по-дружелюбно и внимателно отнасяне“, но делегацията остава под непрекъснатото наблюдение на двама английски агенти, а към това трябва да се прибави, че преди първата и единствена официална среща със западните дипломати информацията, която Ст. Мошанов получава от майор Ситън-Уотсън е, че условията за примирието ще бъдат „доста тежки“ и по тях „нямало да има никакви разисквания[6] 

В действителност в Кайро преговори по същество за подписване на примирие така и не започват – в споменатата единствена официална среща на 1 септември 1944 г. се дискутират единствено проблемите около пълномощията на българските делегати, а условията на примирието така и не са връчени. Поведението на българските управляващи в тези съдбовни за страната ни дни, както и това на Ст. Мошанов, не са пряко свързани с основната тема на нашия разговор. По-късните опити на Мошанов да обясни провалянето на примирието със западните съюзници с неговата „игра“ с приемането и неприемането на изпращаните му от София пълномощия, са твърде неубедителни и надхвърлящи собствената му значимост. Разбира се, че водещи са намеренията и действията на САЩ и Великобритания. При положение, че съветските войски са вече на Дунав, а Москва е отказала участие в преговорите за примирие, защото не е във война с България (позовавайки се на отказа на САЩ да участват в преговорите с Финландия по същата причина), във Вашингтон и Лондон пре­це­няват плю­со­ве­те и минуси­те от под­пис­ва­не на при­ми­рие с Бъл­га­рия при иг­но­ри­ра­не на интересите на СССР най-вече през призмата на стре­ме­жа да се за­па­зи единството на Ан­ти­хит­ле­рис­т­ка­та коалиция. Над­де­ля­ва раз­би­ра­не­то, че ако стра­на­та бъ­де ос­та­ве­на в съ­вет­с­ка­та сфе­ра на вли­я­ние, това един­с­т­во­ ще се за­па­зи, а Мос­к­ва ще про­я­ви от­с­тъп­чи­вост в стра­те­ги­чес­ки по-важ­ни за САЩ и Ан­г­лия ре­ги­о­ни, нап­р. в Ита­лия и Гър­ция. За­то­ва аме­ри­кан­с­ки­те и бри­тан­с­ки­те дип­ло­ма­ти из­пол­з­ват всич­ки сред­с­т­ва, за да за­ба­вят и осу­е­тят под­пис­ва­не­то на при­ми­ри­е­то в Кай­ро.

Как Съветският съюз се включва в преговорите по примирието с България

След ка­то на 5 сеп­тем­в­ри 1944 г. СССР обя­вя­ва вой­на на България, ста­ту­тът му по от­но­ше­ние на нашата страна се из­рав­ня­ва с аме­ри­кан­с­кия и британ­с­кия. Пра­ви­тел­с­т­во­то на К. Му­ра­ви­ев веднага се обръща към Москва с мол­ба за при­ми­рие, но тя не ре­а­ги­ра, с ко­е­то по­каз­ва отно­ше­ни­е­то си към ка­би­не­та. След преврата на 9 сеп­тем­в­ри 1944 г. но­во­то пра­ви­тел­с­т­во на ОФ изпраща де­ле­га­ция в ща­ба на III Украин­с­ки фронт с ново предложение за примирие[7]. Същия ден съ­вет­с­ка­та стра­на официал­но за­я­вя­ва, че след ка­то на 7 сеп­тем­в­ри бъл­гар­с­ко­то пра­вител­с­т­во е опо­вес­ти­ло, че е скъ­са­ло от­но­ше­ни­я­та с Гер­ма­ния, а на 8 септем­в­ри й е обя­ви­ло вой­на, „се­га съветското пра­ви­тел­с­т­во на­ме­ри за въз­мож­но да раз­г­ле­да молбата на бъл­гар­с­ко­то прави­тел­с­т­во от­нос­но пре­го­во­ри­те за при­ми­рие[8]. Така кабинетът на ОФ по­лу­ча­ва ясен знак за съ­вет­с­ко­то бла­го­раз­по­ло­же­ние, а на 12 септември в Лондон съ­вет­с­ки­ят представител в ЕКК пред­ла­га да се под­но­вят дискусиите по примирието с Бъл­га­рия, тъй ка­то СССР има свои допъл­не­ния към англо-американския проект.

Фак­тът, че в Бъл­га­рия ве­че се на­ми­рат съ­вет­с­ки войс­ки, пре­доп­ре­де­ля но­ви­те момен­ти в съ­вет­с­кия проект за при­ми­рие с България в сравнение с британско-американския от 25 август 1944 г. Всъщност, те са относително нови, тъй като вече присъстват в подписаните от съюзниците Съглашения за примирие с Румъния (12 септември 1944 г.) и Финландия (19 септември 1944 г.). Съ­вет­с­ка­та стра­на нас­то­я­ва прегово­ри­те да се во­дят в Мос­к­ва с аргумента, че там е главно­то ко­ман­д­ва­не на намиращи­те се в Бъл­га­рия войс­ки, а при­ми­ри­е­то да бъ­де подписано от име­то на съюзници­те са­мо от мар­шал Тол­бу­хин. Това искане се основава на  примера с примирието с Италия, подписано само от командващия войските на страната, окупирала съответния германски съюзник. Съществена отлика от западния проект е предвиденото в съветския учас­тие с „не по-малко от десет дивизии“ на българска­та ар­мия във вой­на­та сре­щу Германия „на страната на съюзниците… с цел да възстанови своята независимост и суверенитет[9]. Но­во е и пред­ло­же­ни­е­то да се съз­да­де Съ­юз­на кон­т­рол­на ко­ми­сия (СКК) под ръ­ко­вод­с­т­во­то на съ­вет­с­ко­то вър­хов­но ко­ман­д­ва­не, ко­я­то да сле­ди за спаз­ва­не на прими­ри­е­то. Първата такава е създадена в Италия и е ръководена от западното командване, докато в Румъния е под съветско ръководство. Прибавени са и още шест но­ви кла­у­зи[10]. От­пад­на­ли са твър­де об­щи­те и неб­ла­гоп­ри­ят­ни за Бъл­га­рия чл. 11 и 13.

Ня­кои от съ­вет­с­ки­те пред­ло­же­ния по­раж­дат спо­ро­ве меж­ду съ­юз­ни­ци­те. Първоначал­но ан­г­лийс­ка­та и аме­ри­кан­с­ка­та стра­на се опит­ват да на­ло­жат при­ми­ри­е­то да се под­пи­ше в Кай­ро, къ­де­то ве­че има бъл­гар­с­ка де­ле­га­ция, или по­не в Ан­ка­ра. По-съществе­но е ис­ка­не­то им под до­ку­мен­та ос­вен съ­вет­с­кия пред­с­та­ви­тел да се под­пи­ше и пред­с­та­ви­тел на за­пад­ни­те съ­юз­ни­ци, ко­е­то би за­си­ли­ло по­зи­ци­и­те им при при­ла­га­не на при­ми­ри­е­то. Спо­ро­ве пре­диз­вик­ва и учас­ти­е­то на Бъл­га­рия във вой­на­та сре­щу Гер­ма­ния. В Лондон са против съветското желание да се осигури на страната статут на „съвоюваща“, защото това би се посрещнало с негодувание от гърците и югославяните. Най-сериозни са обаче обструкциите по въп­ро­са за ръ­ко­вод­с­т­во­то на СКК, защото то е от значение за бъдещия контрол и влияние в България. Аме­ри­кан­с­ка­та и бри­тан­с­ка­та по­зи­ция е, че комиси­я­та тряб­ва да бъ­де под об­що­то ръ­ко­вод­с­т­во на съ­вет­с­ко­то глав­но ко­ман­д­ва­не през це­лия пе­ри­од на ней­но­то съ­щес­т­ву­ва­не, но до­ка­то за вре­ме­то до ка­пи­ту­ла­ци­я­та на Германия за­пад­ни­те де­ле­га­ции в ко­ми­си­я­та ще имат под­чи­не­на ро­ля, то след то­ва (до сключ­ва­не­то на мир­ния до­го­вор) се нас­то­я­ва те да по­лу­чат по­ве­че пра­во­мо­щия и СКК да ра­бо­ти съг­лас­но ин­с­т­рук­ци­и­те на три­те пра­ви­тел­с­т­ва. За­пад­ни­те съ­юз­ни­ци нас­то­я­ват да се за­па­зи пред­ло­же­на­та в тех­ния про­ект от ав­густ 1944 г. т.нар. „об­ща кла­у­за“, с която на бъл­гар­с­ко­то пра­ви­тел­с­т­во се налага да из­пъл­ня­ва „вся­как­ви по-на­та­тъш­ни ис­ка­ния за въз­с­та­но­вя­ва­не на ми­ра и си­гур­ност­та“, пос­та­ве­ни от три­те стра­ни-по­бе­ди­тел­ки.

При об­съж­да­не­то на при­ми­ри­е­то Ве­ли­коб­ри­та­ния нас­то­я­ва бъл­гар­с­ки­те войс­ки да се из­тег­лят от гръц­ка и югос­лав­с­ка те­ри­то­рия, ка­то това стане преди подписването на примирието. С то­ва предварително ус­ло­вие

Чърчил за по­ре­ден път де­мон­с­т­ри­ра твър­да­та си под­к­ре­па за Гър­ция и убеж­де­ни­е­то, че Бъл­га­рия тряб­ва да бъ­де стро­го „на­ка­за­на“ за пове­де­ни­е­то ѝ в пред­ход­ни­те го­ди­ни.

СССР не въз­ра­зя­ва, но се опит­ва да об­вър­же то­ва с въп­ро­са за ед­нос­т­ран­но­то под­пис­ва­не на при­ми­ри­е­то от съ­вет­с­ки пред­с­та­ви­тел. Бъл­га­рия е по­бе­де­на дър­жа­ва и Мос­к­ва не би рис­ку­ва­ла един­с­т­во­то на Ан­ти­хит­ле­рис­т­ка­та коалиция, за да от­с­то­я­ва те­ри­то­ри­ал­ни­те й при­до­бив­ки, ма­кар те да са от пол­за и за съветс­ки­те пла­но­ве за из­лаз на топ­ло мо­ре.

В на­ча­ло­то на ок­том­в­ри из­гот­вя­не­то на при­ми­ри­е­то в ЕКК в Лон­дон из­г­леж­да блоки­ра­но по­ра­ди спор­ни­те въп­ро­си. Раз­в­ръз­ка­та ид­ва при по­се­ще­ни­е­то на Чър­чил в Моск­ва от 9 до 17 ок­том­в­ри 1944 г. и е на основата на предложената от него „процентна сделка“, т.е. разделянето на Балканите на сфери на влияние. При договорените 75% съветско влияние в България в последвалите разговори между външните министри В. Молотов и Антъни Идън компромисите стават факт: решено е подписването на примирието да стане в Москва, като това сторят двама представители съответно на съветското и западното върховно командване, а за ръководството на СКК се предвижда първоначално бри­тан­с­кото и аме­ри­кан­с­кото учас­тие да бъде на практика символично, но след края на вой­на­та сре­щу Гер­ма­ния до под­пис­ва­не­то на ми­ра с Бъл­га­рия ръ­ко­вод­на­та ро­ля на Съ­вет­с­кия съ­юз в СКК да бъ­де в из­вес­т­на сте­пен ог­ра­ни­че­на в пол­за на британския и аме­ри­кан­с­кия пред­с­та­ви­тели. Компромисно е и решението от България да се поиска предварително в срок от 15 дни да изтегли войските си от присъединените през 1941 г. земи, но без тези, които под съветско командване ще воюват срещу Германия на югославска територия. С под­к­ре­па­та, ко­я­то СССР да­ва на ан­г­лийс­ко­то ис­ка­не, се сла­га край на илю­зи­и­те за въз­мож­но от­с­то­я­ва­не на бъл­гар­с­ки­те ин­те­ре­си в Бе­ло­мо­ри­е­то. В замя­на Ан­г­лия от­х­вър­ля включ­ва­не­то в при­ми­ри­е­то на гръц­ки­те пре­тен­ции за териториално раз­ши­ря­ва­не на се­вер. Съветско-британските договорености не предизвикват особени възражения във Вашингтон и пътят към подписването на примирието е открит. В ЕКК в Лондон текстът му е окончателно съгласуван на 23 септември 1944 г.

Дотук проследихме как държавите, които са във война с България, се договарят за клаузите на примирието. А как българските управляващи се подготвят за него?

Конкретната работа

започва в Министерството на външните работи по разпореждане на министъра проф. Петко Стайнов,

а подтик дават станалите известни на българските власти клаузи на подписаното на 12 септември 1944 г. примирие с Румъния. Предполагайки с основание, че българските клаузи ще са сходни с румънските, само за четири дни – от 14 до 18 септември 1944 г., специално създадена комисия успява да събере информация и да изготви 30 меморандума[11], повечето от които стъпват на точките от румънското примирие. Целта е да се подготвят аргументи, които при бъдещите преговори да се предоставят на победителите в защита на българските интереси. С някои свои действия правителството на ОФ се опитва изпреварващо да изпълни очаквани искания на съюзниците, за да може впоследствие да твърди, че е предприело съответните стъпки по своя воля, а не по нареждане. Така на 10 октомври, ден преди официално на България да бъде съобщено предварителното условие за примирието, свързано с изтеглянето на българските военни и граждански власти от гръцка и югославска територия, правителството започва евакуацията на военните части от Беломорието и когато на 11 октомври отговаря официално, че приема да изпълни условието на съюзниците, напомня, че това изпълнение вече е в ход. На следващия ден – 12 октомври, регентите с указ упълномощават четиричленна делегация да „преговаря, сключи и подпише[12] примирието. И от тази формула, и от изготвените меморандуми е видно, че българските очаквания са именно за преговори, а не просто за подписване на Съглашението. Подготвителните действия от страна на правителството на ОФ са в контраст с поведението на кабинетите на Ив. Багрянов и К. Муравиев при изпращането на Ст. Мошанов в Кайро – тогава подобна подготовка липсва и нагласите са по-скоро за подписване без преговаряне или дори излагане на български становища.

Показателно е, че в делегацията, която трябва да подпише примирието, са включени четирима министри от кабинета на ОФ, като партийната им принадлежност отразява коалиционния характер на правителството: водач е външният министър проф. П. Стайнов от „Звено“, а членове – министърът на финансите проф. Петко Стоянов („независим“) и двама министри без портфейл – Добри Терпешев (от Комунистическата партия) и Никола Петков (БЗНС)[13]. Делегацията пристига в Москва на 15 октомври (настанена е в сградата на българската легация), но текстът на примирието й е предоставен едва на 26 октомври, заради проточилите се преговори между съюзниците. Още при посрещането на делегацията поведението на П. Стайнов подсказва, че надеждите са свързани със съветската защита на българската кауза. Той е повече от любезен и заявява: „Ние, българите, винаги сме имали, имаме и днес една вяра, от която никой не може да ни отклони вътре в нашето сърце, че Москва – столицата на Великата Русь, древният град на нашите освободители и на нашите учители на устройство на държава и култура, Москва – избраният град на Ленина и седалище на великия Сталин – е носила и очакваме, че ще носи и за в бъдеще щастие на българския народ.“[14]

Очакванията са, че отношението към пра­ви­тел­с­т­вото на ОФ ще бъ­де бла­гоп­ри­ят­но как­то по­ра­ди не­го­вия със­тав, та­ка и по­ра­ди пър­ви­те му вът­реш­но- и вън­ш­но­по­ли­ти­чес­ки ини­ци­а­ти­ви. Действително, от съветска страна е демонстрирано подобно отношение, като на 17 ок­том­в­ри делегацията е поканена на сре­ща­ с В. Мо­ло­тов преди началото на преговорите. П. Стай­нов отново е емо­ци­о­на­лен и бла­го­дари­, че пре­го­во­ри­те са в Мос­к­ва, „тъй ка­то бъл­гар­с­ки­ят на­род е убе­ден и ви­на­ги е бил убе­ден, че Мос­к­ва му но­си щас­тие“. Мо­ло­тов оба­че пре­дуп­реж­да­ва, че „лю­без­ност­та е ед­но, а съ­щи­на­та на ра­бо­та­та, ко­я­то пред­­стои, е дру­го“ и до­ба­вя: „Не бъ­де­те мно­го оп­ти­мис­ти. Бъл­га­рия ще тряб­ва да по­не­се из­вес­т­ни те­жес­ти. Ние не сме са­ми, има­ме съ­юз­ни­ци, ко­и­то нас­то­я­ват Бъл­га­рия да но­си от­го­вор­нос­ти глав­но под влия­ние на ва­ши­те съ­се­ди. Как­во е пра­ви­ла Бъл­га­рия в Сър­бия? Как­во е тър­си­ла тя в Гър­ция? Зад нас сто­ят и на­ши­те съ­юз­ни­ци, но все пак ние се мъ­чим да смек­чим оно­ва, ко­е­то ис­кат от вас…

Българските делегати използват срещата, за да разяснят политическото положение в страната, а в края й чуват от Молотов: „Ние с българския народ се чувстваме като братя“ и „Сега за България, докато се оформи и изпълни примирието, ще има известни трудности; но след това вече се открива добър и светъл път за страната ви и нейното бъдеще[15]. По-важното е, че българската делегация използва разговора като повод да изпрати на следващия ден до Молотов изложение от проф. П. Стоянов за стопанското и финансово положение на страната с молба да се има предвид при работата по примирието. На 26 октомври при връчването на текста на примирието в присъствието на представители на трите държави-победителки, на П. Стайнов е позволено да прочете декларация, в която той акцентира върху антифашистката съпротива, започналия „Народен съд“ и участието във войната срещу Германия като доказателство за новия облик на България. Молотов призовава колегите си да запознаят правителствата на трите държави с тази декларация. Подобни жестове и възможности контрастират с отношението към българските делегати в Кайро.

След връч­ва­не­то на про­ек­та за Съг­ла­ше­ни­е­то бъл­гар­с­ка­та де­ле­га­ция има ед­но дено­но­щие да се за­поз­нае с не­го и в 22 ч. на 27 ок­том­в­ри за­поч­ва об­съж­да­нето му със съюз­ни­ци­те[16]. Пър­во е кон­с­та­ти­ра­но, че пред­ва­ри­тел­но­то ус­ло­вие по из­тег­ля­не­то на българ­­ски­те вой­с­ки и ад­ми­нис­т­ра­ция е из­пъл­не­но, след ко­е­то В. Мо­ло­тов за­я­вя­ва, че съюз­ни­ци­те са го­то­ви да от­го­во­рят на въп­ро­си­те на бъл­гар­с­ка­та стра­на по кла­у­зи­те. Следват уточ­не­ния за да­ти­те на скъс­ва­не на от­но­ше­ни­я­та с Гер­ма­ния и Ун­га­рия и се приемат ка­то ве­че из­пъл­не­ни изис­к­ва­ни­я­та на ре­ди­ца чле­но­ве от съг­ла­ше­ни­е­то[17].

По някои кла­у­зи бъл­гар­с­ка­та де­ле­га­ция из­ла­га до­пъл­ни­тел­ни ар­гу­мен­ти с же­ла­ни­е­то да се пос­тиг­не по­ве­че яс­но­та.

Тя не ос­пор­ва изис­к­ва­не­то на чл. 9 (Бъл­га­рия да вър­не ця­ла­та соб­с­т­ве­ност на обе­ди­не­ни­те на­ро­ди, включител­но гръц­ка­та и югос­лав­с­ка­та и да вне­се репа­ра­ции), как­то и на чл. 11 (да вър­не из­не­се­ни­те от тях­на те­ри­то­рия цен­нос­ти и материа­ли). Но в име­то на спра­вед­ли­вост­та нас­то­я­ва да се по­яс­ни, че то­ва не се от­на­ся до соб­с­т­ве­ност, уни­що­же­на или от­в­ле­че­на от гер­ман­с­ки­те за­во­е­ва­те­ли от те­ри­то­ри­и­те на Обе­ди­не­ни­те на­ции, Гър­ция и Югос­ла­вия, как­то и че Бъл­га­рия ще тряб­ва да пла­ти репарации са­мо за за­гу­би­те и ще­ти­те, „при­чи­не­ни от ор­га­ни­те на Бъл­гар­с­ка­та дър­жа­ва по вре­ме на бъл­гар­с­ко­то уп­рав­ле­ние в мес­та­та, къ­де­то то­ва се е слу­чи­ло“. Ре­ак­ци­я­та на Мо­ло­тов и за­пад­ни­те де­ле­га­ти оба­че е еди­но­душ­на: чл. 9 и 11 не тряб­ва да се про­ме­нят[18].

Самото примирие е подписано на 28 октомври 1944 г. и неговият анализ не е предмет на нашето интервю. Но в отговор на поставения в началото въпрос, бих добавила следното. При безпристрастното вглеждане в документите прави впечатление, че в продължителния разговор с победителите българските делегати получават възможност да коментират отделните клаузи с оглед на известни уточнения и да демонстрират свършеното от новата власт в България, но не става дума за преговори по същината на изискванията към страната. Едва ли членовете на българската делегация, вкл. проф. П. Стайнов, могат да бъдат обвинявани, че не са защитили българските интереси – в положението, в което са поставени, те правят възможното, за да представят българската гледна точка и всички действат заедно, въпреки различната им партийна принадлежност. Оценката за тяхното поведение трябва да бъде съобразена с реалните възможности в конкретната ситуация. Както и при подписването на примирията с другите германски сателити, победителите са тези, които изработват клаузите, а победените ги приемат (така би станало и в Кайро), за да прекратят състоянието на война, какъвто е смисълът на документа. Самите участници в българската делегация са наясно, че не участват като страна в преговори по условията и затова не без ос­но­ва­ние П. Стайнов и П. Стоянов заявяват пред по­бе­ди­те­ли­те, че очак­ват да чу­ят тях­на­та „при­съ­да и ед­ва ли са осо­бе­но успо­ко­е­ни от ду­ми­те на В. Мо­ло­тов, че „с та­ка­ва при­съ­да мо­же да се жи­вее“.

На практика Съглашението за примирие отговаря на първоначалните намерения на съюзниците от Антихитлеристката коалиция за излизане на германските сателити от войната чрез безусловна капитулация (са­ми­те съ­юз­ни­ци чес­то пъ­ти из­пол­з­ват два­та терми­на ка­то си­но­ни­ми). При договорените сфери на влияние всеки от победителите ще се опита да издейства за оставените в неговата сфера победени страни по-щадящи условия (вкл. и като избягва употребата на термини като безусловна капитулация), без обаче да забравя, че на първо място тези победени страни са довчерашни врагове.

[1] Московската конференция на министрите на външните работи на СССР, САЩ и Великобритания 19–30 октомври 1943 г. Сб. документи. С., 1984, с. 207.

[2] Советско-американские отношения во время Великой Отечественной войны, 1941—1945: Документы и материалы. В 2-х т. , М., 1984, Т. 2, с. 37–38.

 

[3] Советско-английские отношения во время Великой отечественной войны. Т. 2, 1944 – 1945, М., 1983, Т. 2, с. 97–98.

[4] Примирието между СССР, Великобритания, САЩ и България (януари–октомври 1944 г.). Документи. Съст. Л. Ревякина, В. Тошкова, Т. Волокитина. С., 2014, 108–109.

[5] Пак там, с. 126.

[6] Пак там, с. 127–129.

[7] В де­ле­га­ци­я­та вли­зат проф. Ди­ми­тър Ми­хал­чев – бивш пъл­но­мо­щен ми­нис­тър в Москва, Ди­ми­тър Ганев, полк. Р. Слав­ков и Ки­рил Стан­чев.

[8] Примирието между СССР, Великобритания, САЩ и България…., с. 150.

[9] Пак там, с. 222–224.

[10] Те пред­виж­дат Бъл­га­рия да пре­да­де на съ­вет­с­ко­то ко­манд­­ва­не цен­нос­ти и ма­те­ри­а­ли, ко­и­то Гер­ма­ния е из­нес­ла от съ­вет­с­ка те­ри­то­рия, ко­ра­би­те на Обе­ди­не­ни­те на­ции, на­ми­ра­щи се в бъл­гар­с­ки­те прис­та­ни­ща, как­то и да оси­гу­ри из­пол­з­ва­не­то на бъл­гар­с­ки ин­дус­т­ри­ал­ни пред­п­ри­я­тия, тран­с­порт, съ­об­щи­тел­ни средства, го­ри­во и дру­ги ма­те­ри­а­ли, не­об­хо­ди­ми на съ­вет­с­ко­то ко­ман­д­ва­не. Бъл­га­рия не тряб­ва да позволява из­на­ся­не­то или ек­с­п­роп­ри­и­ра­не­то на гер­ман­с­ка, ун­гар­с­ка и ру­мън­с­ка соб­с­т­ве­ност без съ­вет­с­ко раз­ре­ше­ние. Та­ко­ва раз­ре­ше­ние тряб­ва да има и при пуб­ли­ку­ва­не­то, вна­ся­не­то и раз­п­рос­т­ра­не­ни­е­то на пиеси и фил­ми, как­то и при ра­бо­та­та на Ра­ди­о­то, по­щи­те и те­ле­фо­ни­те. Бъл­гар­­ски­те влас­ти тряб­ва да разпус­нат и да заб­ра­нят не­за­бав­но „фа­шис­т­ки­те ор­га­ни­за­ции“, как­то и оне­зи, ко­и­то во­дят про­па­ган­да, враж­деб­на на Обе­ди­не­ни­те на­ции. Те­зи шест кла­у­зи вли­зат поч­ти без из­ме­не­ния в окон­ча­тел­ния текст на при­ми­ри­е­то.

[11] Текстовете им са публикувани в: Примирието между СССР, Великобритания, САЩ и България…, с. 161–210.

[12] Пак там, с. 283.

[13] В делегацията като съветници са включени  и проф. Д. Михалчев, ген. Г. Попов, полк. Ив. Андонов, А. Каменова, Кр. Кюлявков, кап. Л. Панов.

[14] Цитатите са от дневника на делегацията. – Примирието между СССР, Великобритания, САЩ и България…., с. 309–310.

[15] Пак там, с. 312–316.

[16] Пак там, с. 319–323.

[17] То­ва са членовете за ос­во­бож­да­ва­не на съ­юз­ни­те во­ен­ноп­лен­ни­ци и ин­тер­ни­ра­ни и на политичес­ки­те зат­вор­ни­ци; за арес­ту­ва­не­то и съ­де­не­то на „ли­ца, об­ви­не­ни във во­ен­ни прес­тъп­ле­ния“; за разту­ря­не­то и заб­ра­на­та на фа­шис­т­ки­те ор­га­ни­за­ции; за ус­та­но­вя­ва­не на съ­вет­с­ки кон­т­рол вър­ху издаването, вна­ся­не­то и раз­п­рос­т­ра­не­ни­е­то на „пе­ри­о­дич­на и не­пе­ри­о­дич­на книж­ни­на“, фил­ми и пи­е­си, както и вър­ху ра­бо­та­та на те­ат­ри­те, ки­на­та, ра­ди­о­то и по­щи­те.

[18] Мо­ло­тов обяс­ня­ва, че в при­ми­ри­е­то не мо­же да се вли­за в под­роб­нос­ти и да се пос­та­но­ви „как да се раз­де­лят прес­тъп­ле­ни­я­та меж­ду гер­ман­ци­те и бъл­га­ри­те“, но мно­гоз­на­чи­тел­но до­ба­вя, че с Гер­ма­ния „смет­ки­те са мно­го го­ле­ми“, а щом ка­то две­те стра­ни са би­ли съ­юз­ни­ци, „яс­но е, че те тряб­ва да но­сят вза­им­на от­го­вор­ност“. Те­зи ду­ми удов­лет­во­ря­ват бри­тан­с­кия пос­ла­ник А. Кларк-Кър, кой­то се об­ръ­ща към В. Мо­ло­тов с ду­ми­те: „От­лич­но се из­ра­зих­те и аз Ви под­дър­жам.“

Първа и втора част на разговора може да видите тук и тук

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика