Проф. Евгения Калинова: Знаем ли важните факти за съветската окупация в контекста на вътрешните и външните събития?

 

 

Професор Калинова, документалният филм „Второто освобождение*разказва за драматичния за България период между 1944 и 1947 г. Авторите заявяват, че са открили нови архивни кадри, показващи как съветските военни части от Трети украински фронт са окупирали страната ни и си тръгват, едва „след като политическата опозиция на комунистическата партия е унищожена“[1]. Нека първо да изясним коректен ли е терминът „съветска окупация“, както и „съветизация“? Бихте ли изяснили в какво се състои същността на различните обозначения на този период, които вие, историците, правите? Защо  съществува дебатът „окупатори, или освободители“?

 

Проф. Евгения Калинова: Започвам отговора си с уточнението, че не съм гледала филма – доколкото ми е известно, той е имал само премиерна прожекция.

Преди да коментирам посочените от Вас термини, ми се струва логично първо да се опитам да обясня термините, с които в българската научна литература се описва периодът 1944–1947 г. Най-често използван е „народна демокрация“. Кавичките подсказват, че става дума за термин от онази епоха. В програмата на кабинета на Отечествения фронт (ОФ), дошъл на власт с преврата на 8 срещу 9 септември 1944 г., в документите на съставящите го партии (Българска работническа партия (комунисти), БЗНС, Народен съюз „Звено“, БРСДП), в публични изявления на техните лидери, в печатните им органи, та дори и в приетата на 4 декември 1947 г. Конституция на Народна република България, периодът се определя само като „епоха“, „ера“, „време“ на „народна демокрация“, а не „социализъм“, още по-малко „комунизъм“.

Причините дори в документите на БРП (к) да се подчертава, че „народната демокрация“ е „път към социализма“, а не е тъждествена с него (във вида, в който е познат от СССР), са както вътрешни, така и (най-вече) външни. Първите произтичат от идеята за „народните фронтове“ по време на Втората световна война, които обединяват разнородни политически среди в Европа в борбата срещу хитлеризма. След неговия разгром тези обединения поемат властта като многопартийни коалиции с участието на комунистическите партии, които са най-активните в изграждането на „народните фронтове“. Изграденото през войната единодействие на комунистите с демократични антифашистки среди и сложните следвоенни задачи, които не са по силите на една партия, са сред причините, които карат и българските комунисти да се задоволят само с четири министерски кресла в общо 16-членното правителство на ОФ, а ключови постове (напр. на министър-председателя, военния и външния министър) да са в ръцете на коалиционните им партньори. В страната не само има многопартийна система, но и от есента на 1945 г. вече има и легални опозиционни партии (БЗНС начело с Никола Петков, БРСДП на Коста Лулчев, Демократическата и част от Радикалната партия). Монархията се запазва (до есента на 1946 г.), в сила е Търновската конситуция. Преобладава частната собственост, а в културната сфера са налице различни творчески методи и стилове. Тези характеристики на „народната демокрация“ (към тях трябва да се прибави и насилието, което в първите месеци след 9 септември 1944 г. е под лозунга за ликвидиране на фашизма и е насочено най-вече срещу бившите управляващи, а след оформянето на опозиционните партии се насочва и към тях, като ескалира от лятото на 1946 г., за да достигне до ликвидирането им в края на 1947 г.) се различават от съветския модел (една партия, една идеология, държавна собственост).

Коректен ли е терминът „съветска окупация“, както и „съветизация“?

Независимо от важността на вътрешните фактори, за възникването на „народната демокрация“ решаваща е ролята на външния фактор, тъй като България е победена, намира се във война със САЩ, Великобритания и СССР, а договореностите между победителките са я оставили в съветската сфера. Трудно може да се допусне, че правителството и политиката, която то води в страна в такова положение, няма да бъде в унисон с намеренията и плановете на държавата, в чиято сфера на влияние се намира. След влизането на съветските войски в България Сталин може да наложи незабавно съветски режим, но това не се вписва в стратегията на Москва, изработена в началото на 1944 г. Основният приоритет е да се постигне ефективна система за сигурност и възстановяване на съветската страна, което е възможно само при запазване на добрите отношения със САЩ и Великобритания. Те са постижими, ако СССР се откаже от установяване на социалистически режими в края на войната и затова социалистическата перспектива не е изоставена, но е отдалечена във времето. Съветските планове предвиждат „държавният строй“ в окупираните и сателитните страни след войната да се основава  на „принципите на широката демокрация в духа на идеите на Народния фронт“, а СССР да гарантира своята сигурност, като сключи с тях договори за взаимопомощ за продължителен срок. Така с оглед на собствените си стратегически интереси Сталин разрешава „народната демокрация“ като преходен период, като „път към социализма“, по който страните от съветската сфера да вървят постепенно, съобразявайки се със своите национални особености, но път, който в крайна сметка ще ги доведе до единствения познат модел на социализма – съветския.

Сега е редно да отговоря на въпроса защо „народната демокрация“ не продължава според съветските планове, а още от 1948 г. е заменена с налагането на съветския модел в цяла Източна Европа, т.е. как се стига до „съветизацията“. Съветската стратегия е разчетена на продължаване на военновременното сътрудничество и взаимните компромиси. Оказва се, че СССР, САЩ и Великобритания са склонни на взаимни отстъпки до края на 1945 г., докато се разрешат основните въпроси, свързани с разгрома на Германия и Япония. От 1946 г. все по-отчетливо се долавят контурите на Студената война, породена от възраждането на идеологическото противопоставяне между западните съюзници и Москва, останало на заден план през „горещата“ война. Фултънската реч на Чърчил от март 1946 г., доктрината на „сдържането“ на комунизма, доктрината „Труман“ и планът „Маршал“ са стъпките към формирането на Западния блок, доминиран от САЩ. Той трябва да противодейства на „експанзията на комунизма“, а това обезсмисля съветската стратегия на отстъпки и съобразяване със Запада. В края на септември 1947 г. в Шкларска Поремба (Полша) на съвещанието на девет европейски комунистически партии е анонсирана новата съветска стратегия. Тя посочва за враг Съединените щати и създаващия се около тях Западен блок, а като противодействие изисква от източноевропейските страни да изоставят националните пътища към комунизма, да последват изцяло съветския модел и да се поставят под прекия контрол на Москва.

Това означава край на „народната демокрация“ и начало на налагането на съветския модел, т.е. съветизацията на държавата и обществото.

Този процес обхваща периода от 1948 до втората половина на 50-те години, свързан е с най-острата фаза на блоковото противопоставяне и е белязан от най-високата степен на насилие. Така че терминът „съветизация“ се свързва с времето от 1948 г. нататък, макар възприемането на елементи от съветския модел в някои сфери (например в армията) да започва и по-рано.

Ще се върна на Вашия въпрос за коректността на използването на „съветска окупация“/„освобождение“. Струва ми се, че в публичното говорене и привържениците, и отрицателите на термина „окупация“ влагат в него прекалена емоция, най-често породена от различни политически пристрастия. В научната литература обаче отношението към неговата употреба е свързано в много по-голяма степен с международноправното му значение и е без крайни емоционални внушения, като целта е да се обяснят причините, довели до окупирането на България от Червената армия и последиците от него. Нямам впечатление, че професионалните историци имат някакви задръжки да употребяват този термин и че има дебати сред тях по този въпрос. Що се отнася до „освобождение“, след 1989 г. в научната литература този термин не се употребява за събитията в България от есента на 1944 г., тъй като през войната България не е окупирана държава, а като присъединила се към Тристранния пакт формално запазва своя суверенитет. А „освобождение“ най-общо се употребява в случаите, когато дадена държава е завладяна от чужди войски и е ликвидирано самостоятелното й управление, а в резултат най-често на военни действия на други държави и/или на въстания „отвътре“ окупираната държава е освободена, т.е. възвръща своя суверенитет и самостоятелното си съществуване.

Ако използваме ценностно неутрално термините „окупация“/„освобождение“ и се придържаме към историческите факти, не би трябвало да има дилема и противопоставяне що се отнася до това кой да употребяваме конкретно за събитията в България от есента на 1944 г. Ако искаме да поставим случващото се у нас в по-широк исторически контекст, т.е. да оценим разгрома на хитлеристка Германия и нейните сателити, постигнат от Антихитлеристката коалиция, то тогава от гледна точка на европейската история можем да говорим за освобождение на Европа от нацизма и да оценим безспорния принос на съветските войски за това освобождение.

Като пример за това, че професионалните историци нямат проблем с двата термина и са наясно кой от тях отговаря на историческите факти, ще припомня как (противно на някои твърдения в медиите) „окупация“ от години има своето място в учебниците по история, в които, както е известно, се представят утвърдени в науката тези и понятия. Тук ще посоча цитати само от онези учебници, в които съм участвала като автор и в които по повод на събитията от есента на 1944 г. е употребен този термин: „По общото съгласие на „голямата тройка“ осемте страни от Източна Европа престават да съществуват като напълно самостоятелни държавни субекти. Тази констатация се отнася не само до тези, които формално са окупирани поради принадлежността си към Тристранния пак, какъвто е случаят с България, Румъния и Унгария, но и за членките на Антихитлеристката коалиция Полша, Югославия, Чехословакия[2]; „Англия и САЩ…. протакат преговорите и не подкрепят последния опит да се предотврати съветската окупация с нов кабинет“ и „СССР… окупира с военна сила цяла Източна и част от Централна Европа[3]; „На 8 срещу 9 септември едновременно със съветската окупация, в София е извършен преврат[4]; „Чърчил няма нищо против окупираните от СССР Румъния и България да останат под съветски контрол[5].

Може би учебната програма, която отделя малко място на периода 1944–1948 г. и не позволява по-обстойното му представяне в учебниците, както и липсата на задълбочено монографично изследване[6] върху всички аспекти на съветската окупация в сравнение с аналогични ситуации в другите победени държави са сред причините (извън чисто политическите и конюнктурните) проблемът за окупацията на България да поражда толкова разногласия в публичното пространство.

Кои са основните моменти, свързани със съветската окупация на страната в контекста на вътрешните и външните събития от периода?

Първо обаче е нужно да изясним самия термин „окупация“ от гледна точка на неговата правна дефиниция[7]. На международните конференции за мир в Хага през 1899 и 1907 г. са приети правилата, които регламентират поведението на армия, окупирала територия на чужда държава. Те са в сила до края на Втората световна война, като до началото й термините „окупация“, „окупатор“ са по-скоро неутрални и не се възприемат негативно. Хагският правилник за законите и обичаите при сухоземната война от 1907 г. дефинира окупацията като нещо различно от завладяването и анексията, като временно управление и контрол до края на конфликта и подписването на съответен договор за статута на заетата територия.

Какво трябва да знаем за ограниченията за окупатора?

Той не може да анексира едностранно тази територия, нито да се отнася към нея и населението й като към свои. Задълженията, които има, са свързани с осигуряване на закрилата на гражданското население и на функционирането на „всички служби от обществен интерес“. Специалистите-международници подчертават, че „статутът на окупатор далеч не е дискредитиращ сам по себе си, при условие че последният се съобразява с този си статут и не надхвърля ограниченията, предписани му от международното право“, но допълват, че нацистката окупация през Втората световна война променя употребата на термина в посока на асоциирането му с репресии. Така той вече не е неутрален юридически термин, а се натоварва с негативно и компрометиращо значение, което след рухването на социализма и при новите реалности след 1989 г. се разпростира и към окупацията, осъществена от съветските войски в Източна Европа в края на Втората световна война.

От международноправна гледна точка влизането на съветските войски в България през септември 1944 г. в резултат на обявената от СССР война на България и оставането им в страната като гарант за изпълнението на Съглашението за примирие между България и победителите СССР, САЩ и Великобритания отговаря на определението „съветска окупация“. Тя приключва с изтеглянето на съветските войски през декември 1947 г. в изпълнение на изискването на подписания на 10 февруари 1947 г. в Париж мирен договор това да стане в тримесечен срок от датата на влизането на договора в сила след завършване на процеса на ратификацията му от подписалите го страни (това става на 15 септември 1947 г.).

Една особеност на тази окупация – в България са съветските войски, но контролът върху управлението на страната не е единствено в ръцете на тяхното командване, а се осъществява от Съюзна контролна комисия, съставена от военни представители на СССР, САЩ и Великобритания, чието ръководство и функциониране е договорено между победителите и е фиксирано в Съглашението за примирие от 28 октомври 1944 г. и която е разпусната в средата на септември 1947 г. с влизането в сила на мирния договор с България.

В ролята на окупатор в Европа в края на войната е не само армията на Съветския съюз, но и войските на западните му съюзници, които окупират Италия, Германия, Австрия.

Навсякъде посредством окупацията всяка от трите водещи държави от Антихитлеристката коалиция защитава собствените си интереси, но отчита и тези на другите две съюзнички: в Контролната комисия в Италия има съветски представители, макар и в ролята на наблюдатели, каквато е и ролята на британските и американските представители в контролните комисии в България и Румъния, а ръководните позиции в тези комисии са за държавата, чиито войски са в ролята на окупационни сили.

Сложната военно-политическа обстановка през Втората световна война и непосредствено след нея внася нови щрихи в разбирането и оценката за окупацията. В случая с България е нужно да се потърси отговор кога, как и защо става възможна съветската окупация и след това – какви са характеристиките й в периода от есента на 1944 до декември 1947 г. Първите въпроси (доколкото са свързани с поведението на трите водещи страни в Антихитлеристката коалиция) са предмет на все повече научни изследвания през последните години, докато проучването на втория проблем е все още в началото. В публичното говорене първите въпроси най-често се фокусират върху това, че Съветският съюз обявява война на България, след като тя вече е заявила, че е неутрална, като подтекстът е, че това е неправомерен и ненужен акт, продиктуван от желанието на Москва да окупира страната и да я съветизира, което и прави, подпомогната от присъствието на съветските войски. Дали тези твърдения се потвърждават от фактите и документите?

Възможността за евентуална окупация на България, която е съюзник на Германия, се очертава след обрата в хода на военните действия през лятото и есента на 1943 г. Италия капитулира, войските на западните съюзници вече са на нейна територия и се поставя въпросът за Втория фронт (т.е. къде да бъде десантът на основните британски и американски части в Европа, които да подпомогнат воюващите на Източния фронт съветски войски в разгрома на Третия райх). Чърчил настоява западните съюзници да нанесат удара през Гърция, което ще му позволи да гарантира с военна сила геополитическите си интереси в Източното Средиземноморие. При това положение окупацията на България, обявила война на САЩ и Великобритания още през декември 1941 г., би била сигурна, а нейните последствия ясно личат от документ, изпратен от Форийн офис до Държавния департамент през август 1943 г. В него се подчертава, че не може със сигурност да се твърди дали след войната България ще бъде включена като „независима държава“ в бъдеща Балканска федерация, затова Англия не възнамерява да дава подобни обещания.

Изтъква се, че българите могат да се отърват от управляващите „чрез революция или чрез безусловна капитулация

в случай на съюзнически десант, но дори и тогава не трябва да се дават гаранции или някакви конкретни и обвързващи Лондон обещания за бъдещето на страната. Според Чърчил България, помогнала на Германия за разгрома на Гърция и окупирала Беломорието, заслужава най-строго да бъде наказана и няма съмнение, че при една окупация това наказание би било осъществено (да припомня, че на Парижката мирна конференция през 1946 г. Англия активно подкрепя гръцкото искане за близо една десета от българската територия). Този вариант на окупация не се осъществява, тъй като в Техеран (28 ноември–1 декември 1943 г.) надделява желанието на Рузвелт и Сталин Вторият фронт да бъде открит в Северна Франция. Все пак, САЩ и Англия се опитват да накарат България да капитулира, като засипват страната с бомби, причинили смъртта на повече от две хиляди души и като оказват подкрепа на въоръжената съпротива в страната.

Как стои въпросът със съветската окупация?

България не скъсва дипломатическите отношения със СССР и не изпраща войски на Източния фронт. Това й дава известни предимства в сравнение с другите германски сателити, но не означава, че няма принос във войната на Райха срещу Съветския съюз (да припомня само българските доставки на храни и суровини за Германия и войските й, използването на българските пристанища от германски военни плавателни съдове, изпращането на български военни части в Източна Сърбия, за да може намиращите се там германски войски да отидат на Източния фронт). С оглед на планирането на военните кампании за 1944 г. за Москва, както и за Лондон и Вашингтон, е важно България да скъса с Германия и от януари 1944 г. Кремъл оказва дипломатически натиск върху кабинета на Добри Божилов, достигнал кулминацията си през май със заплахата за скъсване на дипломатическите отношения.

Какви са намеренията на Сталин към България в средата на 1944 г. както с оглед на непосредствените военни цели, така и на дългосрочните стратегически планове на СССР?

Включват ли те окупация на всяка цена и има ли тя алтернатива? Отговорите зависят от динамиката на военните действия, договореностите между съюзниците и реакцията на българските управляващи в лицето на премиера (от 1 юни 1944 г. – Иван Багрянов) и регента Богдан Филов. Накратко – Сталин се готви за настъпление в Румъния, през май 1944 г. той получава предложение от Чърчил да се договорят за пълна свобода на действие на Съветския съюз в Румъния срещу такава на Великобритания в Гърция, а Иван Багрянов уверява Москва, че е готов за завой във външната политика, но не може да го направи бързо (неговата тактика е „ни с тез, ни с онез“). В тази ситуация през лятото на 1944 г. Москва решава да изпробва алтернатива на военната окупация: тя настоява България да се възползва от запазените дипломатически отношения и да потърси съветското посредничество, за да излезе от войната и да сключи примирие със САЩ и Великобритания. По дипломатически канали на български представители се дават ясни индикации, че при повече решителност българската страна ще получи съветско съдействие за по-благоприятни условия на примирието.

Каква ще е ползата за Москва от подобно развитие на ситуацията?

На първо място, няма да бъде елиминирана от разпореждането със съдбата на държава, която разглежда като част от сферата на своята сигурност, т.е. ще има ключова посредническа роля в подготовката и подписването на примирието между България и западните съюзници, без съветската армия да „слиза“ на юг от Дунав. Второ, според формулираната в началото на 1944 г. следвоенна стратегия, СССР има за цел постигане на 30 до 50-годишен период на разбирателство и сътрудничество със САЩ и Англия, за да гарантира своята сигурност и възстановяване. Част от тази стратегия е подписване на пакт за взаимопомощ с България, каквато е основната цел на съветската дипломация от есента на 1939 до края на 1940 г., а правителството, на което се разчита за такъв пакт, трябва да е не комунистическо, а, както вече посочих, на основата на „принципите на широката демокрация в духа на идеите на народния фронт“.

Може да се заключи, че целта на Москва в средата на 1944 г. е да принуди прогерманското правителство на Д. Божилов да подаде оставка, след него да се създаде кабинет от опозиционните сили, противници на съюза с Райха и на него да се окаже подкрепа за изгодно примирие със западните съюзници. Предлаганата алтернатива има частични изгледи за успех след оставката на Божилов през май 1944 г., още повече, че Англия и САЩ още не са изготвили проекта на примирието, а Чърчил прави първото предложение на Сталин за подялба на Балканите на сфери на влияние и това дава на Москва определена свобода на действие. Най-подходящият момент за реализиране на тази алтернатива е юни. Тогава трябва да се състави новото българско правителство, а кандидатът за премиер – Иван Багрянов, нееднократно е давал сигнали, че е готов да сътрудничи с ОФ и със СССР за завой във външната политика. Москва намеква за положителното си отношение към него, като за известно време спира дипломатическия натиск. България би имала реална полза от съветското посредничество: ще се запазят дипломатическите отношения със Съветския съюз (т.е. няма да има основание за влизане на съветските войски), а има и надежда, че той ще се опита да запази за България морския излаз при Дедеагач с оглед на собствените си интереси, свързани с контрола върху Проливите (тази възможност фигурира в съветската стратегия от началото на 1944 г.). Технически посредничеството е възможно, защото Съветският съюз е равноправен член на Европейската консултативна комисия в Лондон, която трябва да изработи клаузите на примирията с победените държави. Шансовете на тази алтернатива обаче бързо намаляват заради динамичното развитие на военните действия на Балканите и заради липсата на политически опит, гъвкавост и  прагматизъм у регента Б. Филов, който продължава да следва германските съвети, както заради премиера Багрянов, самоуверено опитващ се да лавира между Райха и Антихитлеристката коалиция.

Капитулацията на Румъния на 23 август и излизането на съветските войски на Дунав поставят въпроса за евентуална окупация в нова светлина.

Трябва да се отчете и реакцията на българските управляващи, които в опит да я предотвратят, на 26 август обявяват неутралитет. САЩ и Англия намират тази стъпка за недостатъчна на фона на непрекъснатите им призиви България да скъса с Германия. Лондон дори настоява Москва да реагира открито срещу неутралитета, за да не се създадат „илюзии“ у българите, „че могат да се надяват на нещо по-добро от примирие“. В отговор в съветската преса е публикувано становището на Кремъл, че българският неутралитет е съвсем недостатъчен. Така заплахата от съветска окупация остава реална. При недостъпните съветски архиви не може да се каже дали в Москва тя е разглеждана като неизбежна. Че към този момент окупацията не се изключва като вариант, говори фактът, че германски военни части бягат от румънска на българска територия и това оправдава преследването им от съветските войски отвъд Дунав. Все пак, макар и само по мемоарни свидетелства на маршал Георгий Жуков, знаем, че разпореждането за изготвяне на план за настъпление в България идва едва в края на август 1944 г.

Евентуална възможност да се предотврати съветската окупация би дало бързото подписване на примирие със САЩ и Англия, тъй като така България ще излезе от войната и това до голяма степен ще лиши от военно основание навлизането на съветските войски на юг от Дунав. Реализацията на тази възможност само частично зависи от българската страна, а най-вече от САЩ и Англия. След голямо забавяне, на 25 август те съгласуват проектите си за клаузите на примирието, по които търсят и мнението на Москва. На 27 август обаче ТАСС съобщава, че СССР отказва да участва в обсъждането на условията на капитулацията на България, като се позовава на прецедента с отказа на САЩ от участие в обсъждането на примирието с Финландия, тъй като не са във война с нея. С този акт Москва ясно показва неодобрението си за подписване на примирието с България само от САЩ и Англия и те на практика се отказват от такава стъпка, която би създала напрежение в Антихитлеристката коалиция.

Рузвелт винаги е бил по-склонен да се съобразява със съветските интереси, особено в региони без особена стойност за американците. Чърчил вече е ограничил своите претенции само до Гърция и се нуждае от съветско одобрение за ръководна роля в тази държава, срещу което е готов да „прежали“ не само Румъния, а и България. Така шансовете за реализация на алтернативата „бързо примирие със западните съюзници“, за да бъдат спрени руснаците, изтляват бързо в края на август 1944 г. в резултат на стремежа на „тримата големи“ към запазване на единството на коалицията. С оглед на евентуалната съдба на България, в случай, че все пак този вариант би бил възможен, си струва да се отбележи, че условията в англо-американския вариант на примирието съвсем не са леки и на практика предвиждат окупация на страната и напускане на всички територии, „окупирани от нея към настоящия момент“.

България иска да покаже на Съветския съюз променено лице на държава, дистанцирала се от Германия, 

която може да намери място в реализацията на съветската стратегия на Балканите. При недостъпността на руските архиви е трудно да се каже със сигурност, но може да се предположи, че тази стратегия не включва непременно окупация, която ще изисква да се отделят сили и средства, много по-нужни за бързото настъпление към Берлин. България, скъсала отношенията си с Третия райх и управлявана от кабинет, ползващ се с доверието на Москва, е достатъчен вариант за плановете на Кремъл. В тази светлина не изглежда странен фактът, че СССР няма план за настъпление в България до капитулацията на Румъния и започва работа по него непосредствено след нея. Той е готов на 4 септември, но Москва не бърза с прилагането му. Изчакването е свързано със създадения на 2 септември кабинет на Константин Муравиев, който представлява легалната опозиция и това дава надежди за скъсване с Германия. Те обаче изчезват, след като на 4 септември правителството декларира, че ще спазва единствено пълен неутралитет. Така то става неприемливо и за САЩ и Англия. Кабинетът има и друг негатив в очите на Москва – в него не е представено другото крило на опозицията – ОФ и комунистите.

В тази ситуация Сталин прилага крайния и останал като единствена алтернатива вариант

На 5 септември обявява война на България, за да ускори скъсването й с Райха и да си осигури плацдарм за евентуален натиск върху Турция заради Проливите. Тезата, че обявяването на войната е изпреварило с часове евентуалното скъсване на отношенията с Германия единствено заради позицията на военния министър ген. Иван Маринов, не е убедителна за всеки, запознат с точните записи в дневника на регента ген. Никола Михов и с документите на Министерството на външните работи от 5-6 септември 1944 г., описващи подробно последователността на действията на правителството и регентите. Незабавното скъсване с Германия Антихитлеристката коалиция категорично и по красноречив начин (с бомби) настоява месеци по-рано – това е известно на българските власти и трудно може да се оправдае нежеланието им да го сторят преди 5 септември. Опасенията им, че такъв акт ще доведе до сблъсъци между български и германски военни части в новоприсъединените земи, звучат неубедително при положение, че залогът е окупация.

Важен и често пропускан или оставян без обяснение е фактът, че

настъплението на съветските войски на българска територия не започва от момента на обявяването на войната, а е отложено за 8 септември.

Причината е свързана с изчакване от съветска страна да завърши подготовката за самостоятелното завземане на властта от ОФ. Така Сталин се придържа към приетата (по предложение на американската страна) на Московската среща на министрите на външните работи на СССР, САЩ и Великобритания (октомври 1943 г.) „Декларация по въпроса за общата сигурност“. Тя изисква след приключването на военните действия трите страни да не използват въоръжените си сили на територията на други държави, „освен след съвместна консултация и за целите, предвидени в тази декларация“. Достъпните към момента документи не показват някакво оспорване или неодобрение от страна на западните съюзници на съветската окупация на България. С подписаното в Москва Съглашение за примирие между трите страни и България те и формално признават тази окупация и регламентират функционирането й в следващите години.

*“Второто освобождение“, документален филм, реж. Светослав Овчаров, сценаристи Евелина Келбечева, Христо Христов

[1] https://desebg.com/filmi/4891-2021-09-18-21-58-34

[2] История на България за 11 клас. Отворено общество. С., 1996.  И. Баева, Б. Василева, Е. Калинова, Ст. Трифонов и др., с. 416.

[3] История и цивилизация за 10 клас. Рива-Прозорец-Просвета. С., 2001. Е. Калинова, Серж Бернстейн, Пиер Милза и др., с. 84, 102.

[4] История и цивилизации за 7 клас. Булвест. С., 2018. Г. Якимов, И. Баева, Е. Калинова, Н. Васева, с. 138.

[5] История и цивилизации за 10 клас. Клет България. С., 2019. И. Баева, Е. Калинова, Н. Васева, В. Павлова и др., с. 304.

[6] Разработването на темата вече е улеснено както от достъпните български архиви, така и от публикациите на голям обем документи, вкл. от руските архиви. Вж. напр.  Ангелов, В. Третата национална катастрофа. Съветската окупация в България (1944-1947). С., 2005; Великите сили и България 1944–1947 г. Том I – Примирието между СССР, Великобритания, САЩ и България (януари–октомври 1944 г.). Документи. Съст. Л. Ревякина, В. Тошкова, Т. Волокитина. С., 2014; Том II – Съюзната контролна комисия в България (ноември 1944–декември 1947 г.). Част първа и втора, С., 2018.

[7] Това е убедително направено в статията на историка Мартин Вълков „Война, окупация и международно право в края на XIX и началото на XX в.“ (http://anamnesis.info/sites/default/files/M_Valkov_statiya_Anamneza_broy_2_2015.pdf) и в книгата на юристката Здравка Кръстева „Правни аспекти на държавната антиеврейска политика в Царство България (1940–1944 г.)“ (Берлин, 2018 – http://www.librev.com/index.php/2014-05-31-19-34-02/scientific-pubs/3425-pravni-aspekti ).

Въпросите зададе Ю.Методиева

Очаквайте на 18 октомври втората част от интервюто на проф. Евгения Калинова. В него тя разказва имала ли е всъщност преговори за примирие в Москва българската делегация, водена от министъра на външните работи в ОФ правителството Петко Стайнов, един от депутатите застанал срещу Богдан Филов заради опита за депортиране на 20-те хиляди евреи от „старите земи“

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.