Проф. Никола Георгиев: Българинът още не знае да се бори за правата си, затова са му бедите

 

НИКОЛА ГЕОРГИЕВ(1937-2019) е един от любимите университетски преподаватели на поколения филолози, тънък познавач на структурализма. Той е бил лектор в Чехия, Русия, Австрия, Великобритания. Най-известните изследвания на проф. Георгиев са: „Българската народна песен“  „Анализ на лирическата творба“, „Нова книга за българския народ“,  „Сто и двадесет литературни години“, „Цитиращият човек в художествената литература, „Името на розата и на тютюна“. Не обича особено публичността. Казвал е: „Да даваш интервю означава да подчертаваш собствената си значимост, да преминеш границата на личната си мяра за публичност и да позволиш на егото си да вземе превес“. Студентите помнят как професор Никола Георгиев говори бавно, премисля всяка дума. Кой по-добре от него знае за тежестта на словото! Днес ви предлагаме неговите разсъждения за учителската професия, литературата и националните себеограничения.

 

 

 

Нас, учителите по литература, ни притискат поне четири тегоби. Едната е всеобща, споделят я всички учители. Това е двуценността на образа им, която българските стилове и правопис добре представят в поредицата Учител – учител – даскал. Преклонение, съчувствие, насмешка, презрение, омраза – ето букета от чувства, който краси учителството през хилядолетията. Според нашата вероятно идеализирана представа през Българското възраждане учителят е бил на особена почит (за разлика от днес, може да въздъхнат някои). Тъкмо тогава, около 1843 г., Петко Славейков като кандидат-учител научава, че според някои големци учителят стои по-долу от селския говедар – „Дя й то да си гуйдар, дя й да си даскал“ – казва му един от тях.”

Художествената литература търси в битието противоречията, противоположностите, неопределеностите и където не ги намери, сама ги създава.

Литературоведската футурология веднага ще бъде заподозряна, че ще говори празни приказки. Нека хуманитаристът, който не говори празни приказки, пръв хвърли камък върху нея.

Преподаването на литература притиска младия човек. Обявяват му: еди-кои са големите поети, другото може и да не четете. Предлагат му и кое от тях да се чете, а кое не, и трето, предлагат му значение на произведението: „Ученици, „Хаджи Димитър“ значи това и това…“ Във всичко това има степен на неизбежно насилие, както във всяко обучение. Но по отношение на литературата това е особено мъчително. Да насилвате ученика да учи таблицата за умножение е едно, а да му кажете: „Повестта „Гераците“ значи това и това“, е много досадно. Литературата копнее за многозначност на възприятието.

В България има цигански проблем, остър, който го има в малко други европейски страни. Говори се за тяхната бедност, непросветеност, професионална неподготвеност, нежелание за работа. Живеят в нечистотия, в много лоши битови условия и тук идва въпросът за циганската престъпност. Бързам да добавя, че тяхната престъпност, в сравнение с българската, е нищожна. Това, което правят български големци, в сравнение с тях циганите са кокошкари.

За мен по-важно е всички ние да знаем механизмите на лъжата, постигани чрез езика.

Разпространяването на писмеността явно е помогнало много на църквата и държавата. Щото държава и църква – в по-модерния смисъл от гръцко-римския период – без писменост заникъде не са. Държава и църква хвърлят око на такива ценности и ги приобщават, тоест обсебват ги, вземат ги. Църквата ги обявява за светии – има съображения и основания за това.

Мразя да се приобщавам към каквато и да е идеология, предпочитам да мисля с главата си.

Това, че исканията на българина са главно икономически, е много тъжно. Той още не знае да се бори за правата си, затова са му бедите.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.