Прокуратурата да има законодателна инициатива? Това е крачка назад в развитието на наказателния процес

Споделете статията:

 

Статистически около 97% от повдигнатите от прокурорите обвинения завършват с осъдителна присъда

Формализмът на наказателния процес не представлява пречка за ефективно разследване и изпълнение на правомощията на прокурорите

Сроковете за извършване на разследването са пряко свързани с правото на справедлив съдебен процес по смисъла на Европейската конвенция за защита правата на човека в частта относно правото на справедливо и публично гледане на делото в разумен срок

 

 

Наскоро управляващата партия, с инициираните промени в Конституцията, предложи Прокуратурата на Република България да има законодателна инициатива – идея, която се намира в пълно противоречие с принципа на разделението на властите, намиращ се в основата на демократичните ценности. Макар приемането на подобни промени да е далеч от дневния ред на законодателния орган, Прокуратурата, като част от съдебната власт, си позволи да изготви т. нар. „Експертно предложение за изменения в Наказателно – процесуалния кодекс“ и да го изпрати до Председателя на Народното събрание.

Няма да навлизаме в детайли относно конституционосъобразността на подобно предложение. Само ще напомним още в самото начало, че съгласно чл. 8 във връзка с чл. 87, ал. 1 от Конституцията на Република България, държавната власт се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна, а право на законодателна инициатива имат всеки народен представител и Министерският съвет. Уредбата на правомощията на Прокуратурата се намира в Глава шеста „Съдебна власт“, която от своя страна няма конституционни правомощия да предлага законодателни промени, а може единствено да прилага закона такъв, какъвто е.

Съгласно мотивите за представяне на предложенията за изменения в Наказателно – процесуалния кодекс, последните се обосновават от необходимостта българският наказателен процес да се приведе в съответствие с Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи на Съвета на Европа, практиката на Европейския съд по правата на човека и Съда на Европейския съюз. Според главния прокурор, назначената от него работна група е констатирала „завишен стандарт на доказване и процесуален формализъм, влияещ на сроковете, продължителността и ефективността на наказателното производство, отдалечаваща ни от европейските стандарти“.

Първият общ недостатък на това предложение беше споменат по-горе. Прокуратурата, като част от съдебната власт, не може и не следва да представя предложения за законодателни промени, независимо от вътрешното убеждение на настоящия главен прокурор, че разделението на властите е виждане на „десни екстремисти“.

Вторият общ недостатък на коментираното предложение се състои в неговите мотиви, свързани с „формализма“ на българския наказателен процес. Статистически около 97% от повдигнатите от прокурорите обвинения завършват с осъдителна присъда. Тази статистика в голяма степен се дължи и на склонността към поддържане на обвинителен уклон от самите съдилища, неспазване на презумпцията за невиновност, както и на международните стандарти за справедлив съдебен процес. Във всички случаи обаче, високият процент осъдителни присъди сочи към точно обратната тенденция – формализмът на наказателния процес не представлява пречка за ефективно разследване и изпълнение на правомощията на прокурорите.

Ето най-притеснителните предложения.

На първо място, това е предложението лицата от семейния кръг на обвиняемия, които не са се възползвали от възможността да откажат да свидетелстват при първия разпит, да не могат да го направят и при следващите. Основният недостатък на това предложение се разкрива в неразбирането на правния характер на отказа за даване на свидетелски показания от определена категория лица. Той представлява право на свидетеля, който се намира в определена семейна връзка в широк смисъл с обвиняемото лице и има многократно действие, като се активира при всеки разпит. Предложената промяна би довела до непропорционално накърняване на правото на зачитане на семейния живот по смисъла на Европейската конвенция за защита правата на човека. Приемането на подобно предложение ще означава, че ако по каквато и да било причина свидетел от семейния кръг на обвиняемия не е отказал първоначално да свидетелства, той ще трябва, без право на последващ отказ, да продължи да дава показания, вкл. и да уличава своя родител, дете, съпруг, брат или сестра, под страх от наказателна отговорност за потвърждаване на неистина или затаяване на истина пред орган на власт – престъпление „лъжесвидетелстване“, наказуемо с лишаване от свобода до пет години. Тук следва да се отбележи, че при последователната порочна практика на органите на досъдебното производство да упражняват натиск върху свидетели и обвиняеми, както и да „пропускат“ устното разясняване на правата им, ефективни процесуални гаранции, че отказът от това право е информиран, доброволен, изричен и недвусмислен, не е възможно да се предвидят, освен ако не се осигури задължително участие на адвокат при първоначалния разпит на свидетеля. Подобно разрешение, обаче, не би било удачно, доколкото направените разходи за адвокатска защита няма да могат да подлежат на възстановяване.

На второ място е предложението за въвеждане на субективен елемент при преценката на спазването на правилата за събиране и изготвяне на доказателствените средства. Всъщност, не е случаен т. нар. от прокуратурата „формализъм“ при събирането и изготвянето на доказателствените средства, тъй като чрез него се осигурява, на първо място, правото на защита на обвиняемия, а на второ място се преодолява възможността за постановяване на осъдителна присъда при некомпетентно водене на досъдебното производство от непознаващи и неспазващи закона органи. Предвиждането на вариант, в който тежестта на процесуалното нарушение, допуснато при събирането и изготвянето на доказателствените средства (а и на доказателствата), се вменява като възможност да субективна преценка („вътрешно убеждение“) на съда или органите на досъдебното производство, неизменно ще доведе до нарушаване на правото на справедлив съдебен процес по смисъла на Европейската конвенция за защита правата на човека, а оттам и до още повече осъдителни решения срещу България.

На трето място, недоумение буди предложението за отпадане на забраната за използване при постановяване на присъдата на действия по разследването, извършени след предвидените в закона срокове. Всъщност, сроковете за извършване на разследването са пряко свързани с правото на справедлив съдебен процес по смисъла на Европейската конвенция за защита правата на човека в частта относно правото на справедливо и публично гледане на делото в разумен срок. Поради множеството осъдителни решения срещу България пред Европейския съд по правата на човека съществуват времеви стандарти за водене на наказателните производства и допускането на възможност за извършване на действия по разследването извън тези срокове би довело до недопустимо връщане назад в развитието на българския наказателен процес, както и до недопустимо засягане на правото на справедлив такъв.

Най – проблематично е предложението за установяване на двуинстанционност на наказателния процес с въвеждане на изключителност при касационната проверка. От гледна точка на процесуална икономия, предложението е резонно, но то противоречи на международните стандарти, свързани с правото на обжалване на осъдителна присъда. Действително, предложението на Прокуратурата се състои в това на касационен контрол да подлежат единствено присъдите, при които първоинстанционния и апелативния съд са били на различно мнение, напр. апелативният съд е постановил оправдателна присъда за осъдения от първоинстанционния съд и обратно, когато апелативният съд е осъдил оправдан подсъдим. Съответно, предлага се, касационният контрол да отпадне в случаите на постановени две оправдателни, респ. две осъдителни присъди.

Проблем възниква именно при втората хипотеза. Съгласно чл. 2, пар. 1 от Прокотол № 7 от Европейската конвенция за защита правата на човека, „всяко лице, признато от съда за виновно в извършването на престъпление, има право да обжалва обявяването си за виновно или осъждането си пред висшестоящ съд“. Действително, при наличието на двуинстанционно производство и въззивен контрол е налице възможност за обжалване пред висшестоящ съд, предвид че според йерархията на съдилищата, въззивният съд стои по – високо от първоинстанционния, но при такова разрешение следва да се разгледат няколко важни особености на българския наказателен процес.

Подобно е разрешението в административнонаказателните дела за обжалване на наказателни постановления, например, на органи на Министерството на вътрешните работи – производствата са двуинстанционни и остават на местно ниво. Тази промяна беше въведена в административнонаказателния процес с цел да се разтовари дейността на Върховния административен съд, който беше касационна инстанция по този вид дела. Тази промяна даде негативен ефект върху справедливото правораздаване, което се усеща изключително осезаемо и особено в по-малките населени места, където съдилищата имат склонност, например, да постановяват решения във вреда на наказаното лице само въз основа на „свидетелски“ показания на полицейски служители и/или да игнорират допускането на съществени процесуални нарушения при извършване на проверките, напр. неправомерните фактически задържания без съответна заповед, до идване на оборудван с дрегер полицейски патрул. Отделно, отново в тези населени места, често срещано е наличието на зависимост на съдилищата от силовите структури. Чрез въвеждането на двуинстанционност в тези производства беше възпрепятствана възможността наказаното лице да потърси справедливо и обективно решение въз връзка с наложеното му наказание от върховни съдии с по – висока квалификация и с по – голям професионален опит (предвид изискванията за стаж при заемане на съдийските длъжности при върховните съдилища) и най – важното – от съдии, за които има по – малка вероятност за формиране на зависимости на местно ниво.

Въвеждането на такова разрешение в наказателните производства за извършени престъпления при наличието на посочените практически недостатъци на двуинстанционните производства, особено при произнасянето на две осъдителни присъди, поставя в опасност възможността за произнасяне на справедлива и обективна присъда, както и създава предпоставки за увеличаване на местните произвол и репресии.

В последните години, българският наказателен процес претърпя няколко изключително спорни промени, сред които са отпадането на съкратеното съдебно следствие за умишлено причиняване на смърт, както и легализирането на т. нар. „изчезвания“ (отлагането на уведомяването на близък за задържането под стража на обвиняемия за 48 часа), които доведоха до създаване на опасност за ефективното разкриване и наказване на някои тежки престъпления, както и до грубо нарушаване на правата на обвиняемите.

Обсъждането и приемането на гореизложените предложения, освен че би представлявало крачка назад в развитието на наказателния процес, създава и опасности са нарушаване на международните стандарти за воденето на наказателни производства, а оттам и до увеличаване на възможностите за постановяване на още повече осъдителни решения срещу България от страна на Европейския съд по правата на човека, респ. до необходимост от заплащане на още повече и по – големи обезщетения от държавния бюджет, заради некачествено законодателство.

Бел.ред. Текстът е изготвен по идея на Маргиналия

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: