Радиото и православната ни църква като част от грехопадението през вт.св.в

 

 

 

Наскоро в социалните мрежи млади социолози попаднаха на цитат от радиопредаване по време на българската окупация на Вардарска Македония. Кой беше качил цитата е отделна тема. По-важно е как той пробуди изследователския интерес на мнозина. Което е добре. Научният терен по въпроса що е то Холокост по балканските земи не е твърде пренаселен. Френската социоложка Надеж Рагару неотдавна каза: “Окупираните територии и в самата България, ветрилото от антисемитски мерки, приети в края на 1940 г. и през 1942 г., процесът на ариизирането на икономиката, трудовите лагери, изселването на евреите от столицата през 1943 с течение на времето са ставали  все по-малко видими в публичното пространство“. По този и други подобни поводи британският историк Тимоти Гардън Аш призовава” Новите демокрации в Централна Европа  трябва да инициират публична конфронтация с тъмното си минало”. 

                               

 

                         Как една радиоемисия разтваря „ветрилото“на антисемитизма

 

Българските войски навлизат в Югославия на 19 април като анексират Западните покрайни и Поморавието при западната граница със Сърбия по Санстефанския мирен договор. Документалните кадри и исторически архиви свидетелстват за радостта на населението от навлизането в Скопие на първи окупационен корпус[1] на Негово Величество цар Борис Трети. На тях се виждат  български войници обкичени със цветя, посрещнати като най-скъпи братя. Патриотичната ни историография описва причината за радостта така: „Българското население е било съвсем доскоро изтезаваното от самозабравилите се великосръбски управници  във Вардарска Македония“. Подобен „научен“ прочит на управлението на новоприсъединените земи е наложен вече от няколко десетилетия. Неприятният му дефект  не се изчерпва само в про-българския и общ милитаристичен дух на разказа. Той се състои в това, че от една страна през него биват минимизирани измеренията на живота на многото етноси от Вардарска Македания. От друга, това допринася за сериозна цензура на разказа за случилото се на турците и евреите по време на войната и най-вече за фаталната 1943-та година.  Да се представят фактите само  през българската гледна точка и интерпретации е същински залог историята да се превърне в пропаганда на националистически концепции.

И така, по време на анексията освен офицерите от пета българска армия, в “новите” земи  на Третото българско царство били командировани учени, администратори, съдии. Спиро Китанчев става български кмет на Скопие, бързо се обновяват кадрите навсякъде. За целта на нашата статия е важно да отбележим, че в Скопие пристигнали и радиоспециалисти. Пропагандата на сърбите трябвало да бъде туширана със собствени радиопослания. Но… това далеч не била единствената цел на българските журналисти!Ефирът трябвало да бъде употребен за ярки сигнали на верноподаничество и активна промоция на Фюрера от Берлин, на чиято “добрина” цар Борис Трети дължал връщането на лелеяните териории. Когато на 20 април 1941 г. , навръх Великден, екипът от професионалисти излъчил първото предаване на Радио Скопие на български език, то започвало така:

„Внимание! Тук Радио Скопие! Христос Воскресе! Започваме нашето първо предаване на български език. Българи от свободна Македония! В днешния ден, когато всички се радваме на свободата и празнуваме великото божие Възкресение, дълг ни е да почетем и Онзи, комуто дължим обединението на българското племе. Съдбата е пожелала да съчетае в един ден двата големи празника: Фюрерът – Богоизбраният водач на Третия германски райх г-н Хитлер днес празнува своята 52-ра годишнина, същевременно ние празнуваме и Възкресението на Христа. Думите са безсилни да изразят чувствата на българския народ към Фюрера. Хайл Хитлер!…”

Кои са били журналистите?

Ръководители на българското радио в Скопие са Любомир Брутов, Есто Везенков и Димитър Гюзелов. От 16 август 1941 година германските програми сутрин и следобед спират и на тяхно място се препредава програмата на Радио София. В началото предаванията са излъчвани на средна вълна 426 м. / 704 KHz. Към екипа се присъединяват и българи, живеещи в Скопие.

С известни варианти програмата продължава и в следващите години, като през 1942 – 1943 година Радио Скопие има екип от около 20 души, който излъчва в ефир множество различни програми и народна музика[2].

Най-силната част били автентичната и самобитна народна музика, предавания за селското стопанство, детски радиочас, емисията „Труд и радост”. В ефира звучала и любимата на Адолф Хитлер песничка „Лили Марлен“. Нея я пеели обергрупенфюрерите, райхсфюрерите и целия Вафен -СС . Както е известно, пеели я и по берлинските кафенета , а синеоките войничета умирали  с  нея на фронта. В  Радио София се изхитрили не само да я излъчват редовно, но и да  се направи римейк на български език.

След като ликвидирали англоезичното Радио Люксембург, нацистите използвали радиото не само за информация на победните им действия, но и за психологическа война. В Радио Скопие през 1941-44-та предаванията се изготвяли точно по този модел. Задължително отразявали общия политически  контекст на битката с комунистите на Сталин, действията на страните от Оста и най-вече териториалната експанзия на Третия Райх и победоносните битки на Вермахта. Медиите филтрирали публичните политики[2] и размножавали сред жителите позитивните нагласи към нацисткото управление и сателитните му версии. Царскопрестолната София адресирала усърдно нацистките приоритети с убийствените последствия над инакомислещите и инородците. Излишно е да попитаме как ли са се чувствали евреите в Скопие  и Битоля?Та, нали расистката идеология дисквалифицирала малцинствата, а човеконенавистният й поход срещу тях придобивал все повече застрашаващи хуманизма на Европа размери! Всъщност,  какви ли биха били разказите днес за онези времена, ако бихме разпитвали  роднините на малцината евреи, оцелели в Македония? Техните травматични преживявания са до голяма степен нечутата памет за войната…

Преди да се върнем към журналистите изготвили цитираната емисия, нека да припомним как е изглеждало българското управление във Вардарска Македония[3].

Честване на Деня на Народните будители в град Скопие, 1941-1944 г

С установяването на окупационната власт в Скопие, Битоля, Щип на отделно внимание са били подложени евреите, власите , цинцарите, турците и куцовласите[4]. Всички те се радвали на своите верски организации, черкви, училища, общини. Власите дори са имали консулство със седалище в Битоля. То било възглавявано от д-р Симеон Бербери. Функционирали  италианско, френско и румънски училища.  Съществували са еврейска и турска общини. В протоколите се съхраняват описание на около 20 джамии,  синагоги, една евангелистка църква. И сега, внимание! Българската държава е направила така, че евреите да бъдат обект на тайните служби! Защо ли?Защото Царство България е сред сателите на Третия Райх. А Хитлер е подозирал навсякъде английски шпиони. Докато гърците минавали уж за лоялни граждани и  привидно сътрудничели на новата власт, повече или по-малко останалите етноси били на мушката на пазителите на тоталитарната държава на цар Борис Трети. Мнозинството млади българи и днес не съзнават колко пагубен е бил иредентизмът, който е владеел дедите им тогава, когато сме изтъргували придобиването от Хитлер на „изконните“ ни земи, срещу гражданските права на представители на малцинствените общности[3]!

По правило, етническите малцинства са подозрителни за държавата. Особено ако тя е тоталитарна! Какво обаче било положението с евреите от Скопие и Битоля, превърнати в 1943-та година от българските власти в зловещ дим над полския лагер в Треблинка?

Въпреки, че през първата година на окупацията не е било установено представителите на юдейското вероизповедание да провеждат своя „национална пропаганда“[5], нито пък да е имало противодържавни прояви, по отношение на тях се прилагал строго Закона за защита на държавата/ЗЗД/. Казано просто, репресивният характер на този закон давал власт на ДС да шпионира и докладва за“ враждебните намерения[4]“ на евреите. Животът им допълнително се усложнявал  от строгите ограничения на антисемитския Закон за защита на нацията/ЗЗН/.  Много скоро след встъпването на окупационните ни войски в Скопие, са създадени и местни дружества на Бранник и на СБНЛ (Легион “Борис Дрангов”). Те уж  организирали учениците от Вардарска Македония как да развиват антикомунистическа дейност в духа на общата война със сталинския болшевизъм. Техните устави  обаче имат подчертано фашистки и антисемитски характер, действали са сплашващо на човеците с жълти звезди  на реверите…

Ето едни примери. Наказани с по 1000 лв. глоба били следните търговци от Битоля „загдето през м.юни 1941 г. се движили в града след определения за евреите полицейски час. Сред наказаните са Челебон Ю. Франко, Моис И. Лево, Яко Бохер Косорла, Жак М. Русо, Йосиф Песо Майер, А. Камхи, М. Фараджи и Рафаел М. Фараджи. Архивите на тайната полиция  са пълни с имена на нехристияни…

Защо е било това внимание към евреите, е ясно. Както вече споменахме, антисемитският ЗЗН лишавал Леа, Ноа или Моше както в старите предели, така и в „новите“ земи от всякакви граждански права. Философията на тези закони е известна. Адолф Хитлер  дисквалифицирал като „подчовеци“ потомците на Авраам и Сара, а издигнал в култ доминиращия бял арийски тип. Колкото по-усърдни са били царските хора от колаборационистка на нацистите България, толкова повече се радвали германците. Във вестниците се пишело как са почувствали победоносните събития местните гаулайтери, как те изпитвали истинско облекчение от нашенското усърдие да управляват с твърда ръка местните хора,левеещите българи и етнически различните българи. И как няма да бъде твърда ръката и лоялна към Райха окупационната власт! Нали след присъединяване с помощта на Хитлер на лелеяната Македония към Царството, вече нямало никакви пречки за техния национален възход! От двете страни всички били доволни и щастливи. Фюрерът – че можел да използва инфраструктура и военен ресурс от българите за целта да подчини Кралство Югославия[6]/, което и прави. Българите – че най-накрая са си върнали отнетите им от несправедливия Ньойски договор Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Германците – пишат кореспондентите на Райха – почувстваха радост и облекчение. Немските заглавия „ jetzt gehört ganz Mazedonien dir( „сега цяла Македония е ваша!“) е с адрес към българската върхушка. Българо-германската дружба процъфтявала.

За благодарността към Хитлер, който помогна на България да си върне земите можем да съдим не само по спомената вече емисия на Радио Скопие.

В окупираните градове се провеждали сказки, реферати, събрания, забави и пр. За отбелязване е, че през 1941 година най-често такива събрания ставали в Битоля и областта[7].Там идвали и министри, народни представители от старите предели, говорели вдъхновяващо с оглед „повдигане на националния  дух и приобщаване на населението към пределите на стара България. В някои случаи се прожектирали филми. Никога не се пропускали лекции на теми свързани с величието на германската армия.  Такава била сказката „ Ролята на санитарната служба в германската войска“, или „Българо-немски войнишки песни“. Това музикално предаване е представлявало концерт по желание на немските войници, настанени в България. Съпроводено било с писма от Германия и дописки от фронта. Ефирът се насищал с предавания в духа на тогавашната пропаганда. Водещ бил немският  офицер, поручик фон  Бесхер, а концертът бил по инициатива на германското радиоаташе в България, д-р Ланг. Много важни теми…Подобни на нея се излъчвали  в емисиите на радио София[8]. Важно било да гражданите да увеличават чувствата на възторг и преклонение към завоевателното лице на нацистите. От германския военен дух и потенциал зависела не само Европа. Или ще бъде нацистка, или – болшевишка. Пак да повторим:този прагматичен идеологически контекст на пропагандата не бил подминаван никога.  Нали помните края на цитираната емисия:

Фюрерът – „Богоизбраният водач на Третия германски райх г-н Хитлер днес празнува своята 52-ра годишнина, същевременно ние празнуваме и Възкресението на Христа. Думите са безсилни да изразят чувствата на българския народ към Фюрера. Хайл Хитлер!…”

Подобна бравурна стилистика е характерна в речта на Стефан Светиев, адвокат в Битоля. Той развивал политическата концепция на българското правителство и усилията му да реализира националните идеали. Севлиев казва:“ Събитията се развиха така, щото се наложи едно положение, за да се осъществят нашите вековни идеали и то преди всичко благодарение на Великия германски Райх начело на безсмъртния му водач Адолф Хитлер[9]!“

Често пъти малцината учени, занимаващи се с проблема на българския Холокост са задавали въпроса. Трябва ли да се приеме само отговорността на полицаите, на военните и обществените служители, които са участвали в преследването на евреите в окупираните територии? Или пък трябва да имаме предвид отговорността на българските публични власти, тоест на ръководеното по онова време от Богдан Филов правителство и на  цар Борис III ? Но какво да кажем за журналистите? Те са онези, „крачещите след военните български професионалисти като водещи радиоспециалисти“, както патриотично гласи оценката за действията им в казионната ни историография.

На български език скопската радиостанция работи чак до напускането на българската администрация през септември 1944 година. Влиянието й върху мисленето и ценностите на“ новите земи“ може да се илюстрира от свидетелството на германския консул в Скопие Вите.  „Населението на града приветства депортацията на македонските евреи“[10]. Добре свършена работа, нали!

За нас важното в момента е, че сред крачещите след военните български професионалисти са и радиоспециалистите. Да запомним това. Медиите имат лошият навик да обичат властта и да й създават комфорт.

                        Какво е правила православната ни църква в тези земи?

 

В края на април 1941 г. Македония е разделена от окупаторите на две части: голямата, източна, с гр. Скопие. Тя минавала към България, а по-малката западната – към създадената като италиански протекторат т. нар. Велика Албания. По времето на българското управление в Македония пр. Вт.св.в епархиите на Българската екзархия във Вардарска Македония са възстановени.

На 6 май с. г. когато българските войски завършили окупацията на източната част (т. нар. Вардарска Македония), много бързо е организирано българско военно, гражданско и духовно управление. На 18 май завършва предаването на властта на българите от оглавяващия немската администрация ген. Линдеман. Пристигналата от България група от македонски емигранти организира – с участието на представители на местния елит – Централен български комитет. Този комитет веднага поема курс към денационализация и асимилация.

Значителна роля в този процес се отрежда на БПЦ.

Първоначално Синодът смята да командирова в „новоосвободените земи” 200 енорийски свещеници и канцеларски работници от България, както и да използва 500 местни свещеници (главно македонци), които са останали да обгрижват своите енории. Предвиждало се в окръжните центрове да бъдат изпратени 30 архиерейски наместници, които да изберат от подведомствените им свещеници членове на епархийските съвети. Активно се провежда българизация на всички страни на обществения живот. Забранено е да се приемат писма, известия и административни актове, които не са написани на български език. В училищата се използват само български учебници, а сърбите не се приемат на държавна служба.

Михаил Доростолски и Червенски

На 25 ноември с. г. Св. Синод получава от правителството на Богдан Филов командировани в новите земи свещеници от старите епархии. Поради острия недостиг на духовенство и в краен случай(!) в свещен сан  се ръкополагали и лица без надлежно богословско образование.

Ставало дума за добри заплати. Народното събрание е одобрило отделянето на кредит за заплати на 280 български свещеници и дякони, които са разпределени по енориите и манастирите на Македония. Тези свещенослужители в задължителен ред временно се изпратени от България за контрол над местното духовенство (много от тях влизат в състава на архиерейските наместничества), а след 4-5 месеца трябвало да бъдат заменени от нови . Като материален стимул получават 10% по-голяма заплата, отколкото в България.

На 26.6.1942 г. Синодът назначава комисия, която чрез жребий трябва да разпределя командированите духовни лица по местата за назначение в новите земи. Тези, които доброволно остават в заетите територии повече от определения срок, получават допълнителни привилегии: повишава им се заплатата с 30%, изплащат им се като награда средства за изпълнение на „специални задачи” в „новоосвободените земи”, отдават им се за ползване безстопанствени земи, имущество на изселени сърби и интернирани евреи[11]

 Нека започнем с още един цитат, наскоро пуснат в интернет[12]. Той също е повод за изследване, което все някога ще се осъществи:

Кой може да отрече, че г. Адолф Хитлер е избран от Бога и поставен за вожд на великия германски народ, с предназначение да изпълни Божията воля, като премахне тиранията в света и даде възможност на всички народи свободно да дишат?/Той/тържествено изповядва пред цял свят своята дълбока вяра в Бога и подчерта, че е отреден от Провидението да изпълни едно велико дело – преустройството на Европа чрез връщане на онеправданите свободата и честта!“[13]

От Протокол на заседанието на Св. Синод за църковното разпределение на новоприсъединените земи става ясно[14]кои са актуалните назначения. За управляващ Маронийската епархия се назначава близосъседния Пловдивски митрополит Кирил. Да, същият този легендарен Кирил, който през 1943 г. ляга на релсите в знак на протест от планираните депортации на евреите в Пловдив! Две години по-рано обаче, ръководната структура на Св.Синод определя него, както и други свещеници да прилагат правото си да назначават временни протосингели, архиерейски наместници в градовете. В заседанието освен Неофит Видински, участват Софийски Стефан/другата българска гордост и легенда от съпротивата срещу депортациите в старите земи през 1943!/, Доростолски и Червенски Михаил, Митрополит Софроний Търновски.

Митрополит Търновски Софроний

 

 

В Протокола е записано: “А Българската народна църква, която винаги пазела като скъп залог паметта на освободителите и защитниците на народа и ще впише в своя свещен завет неувяхващата си признателност към благородния германски народ и неговия велик водач г. Адолф Хитлер“.

Фактите са оскъдни. При най-старателно изчитане на публикувани в интернет научни студии и архиви, ще установим следното. За нито един от цитираните имена на духовниците няма данни какво точно са правили между 1941-1944 година…Защо ли, питаме се отново!

И така.

Един реещ се в онлайн пространството цитат на радиопредаване, излъчвано по време на Вт.св.в. от новоприсъединините земи отключи любопитство и потенциал за научни изследвания.Колкото повече се зачитаме в нецензурираните факти, толкова повече бихме се убедили колко многолика е историята от онези страшни военни години. Вече казахме, че оцелелите в Македония и България нямат едни и същи преживявания и памет за войната. Българското настояще е пренаселено с непреработена от хората историческа памет. Публичната рефлексия върху Втората световна война, лежи именно в способността да се разбират заедно тези два типа разказа.

 

 

 

 

 

 

 

 

[1] С едностранно анексираните територии, България придобива 39 756,6 km2 – Западни покрайнини – 2968 km2, Македония – 23807 km2, Беломорска Тракия – 12363 km2, остров Тасос – 443 km2 и остров Самотраки

[2] Надеж Рагару, “Няма справедлива памет за миналото”, Култура

[3] Ю.Методиева,”Третото поколение“с белези на контракултура, но и на фашисткия „идеологически минимум“ , под печат

[4] В реч пред Народното събрание /2000/ депутатът от ОДС Дянко Марков, защитаващ депортацията на евреите от Царство България ги нарича „враждебно население“ – б.а

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).