Ралица Петрова: “Безбог” е моят протест срещу гаврата на правосъдието с всички нас

Ралица Петрова е родена в София. Завършва визуално изкуство в University of the Arts London и специализира филмова режисура в британската школа National Film and Television School. Късометражните й филми са представяни и награждавани на фестивали като Кан, Берлин, и Локарно. През 2016 дебютният й пълнометражен филм “Безбог”, чиято премиера е на фестивала в Локарно, получава четири награди, сред които Златен Леопард за най-добър филм. Повече на сайта й http://www.godless.bg/   

Три месеца след наградата на фестивала в Локарно за женска роля в „Безбог“, представихте филма и на фестивал в Сараево, след това – в Индия. Къде ще пътувате отново, Ралица?

Тръгваме за Копенхаген, там ще се състои датската ни премиера. Фестивалът е със силна селекция, участват филми получили вече награди във Кан, Венеция, Сънданс…

Какъв беше фестивалът в Момбай?

Също с много сериозни филми. „Безбог“ се гледаше при препълнени зали. Хората питаха къде могат да го гледат отново.

Навярно заради невероятната Гана, историята й е изтръгната съвършено документално от суровия контекст на живеенето на „малките хора“. Къде открихте изпълнителката Ирена Иванова?

По принцип работя с непрофесионални актьори. Това се хора, които пътуват във вътрешния си свят и имат дълбочина.

Мнозина казват, че „Безбог“ е твърде мрачен филм. Съгласна ли сте?

godless_2_imdb
Кадър от филма „Безбог“, 2016 г. Режисьор: Ралица Петрова, оператор: Крум Родригес.

Не деля филми на мрачни и светли. Има истории, които задължават да се разкажат без ирония, и в дълбочина. Обичам трагедията, виждам в нея потенциал за трансформация. Показвам една трудна реалност, да. Исках да разкажа за емоционалната  болка, с която сме свикнали да живеем. Историята на „Безбог“ има реалистичен сюжет, но той е изразен алегорично. Образът на главната героиня е събирателен образ на всички нас. Всеки от нас се е сблъсквал с “мачкането”, най-малкото на ежедневно ниво, с липсата на правосъдие, с липсата на морални ценности. “Безбог” е предимно човешка история – разказва за болката произлизаща от тези липси.

Избирам си онзи епизод, когато Гана и майка й са на балкона, зад гърба им е мизерията  на техния живот, а  пред погледа –  мизерията на грозните блокове от безименен комплекс…

Исках да направя филмово „хайку“ – да събера всичко в една краткост, да е ярко, да усети зрителя главното, есенцията на загубите ни.

Правилно ли е да кажа, че в тези загуби може би има някакъв изход? Макар че, във филмовото повествование 30 годишната Гана затъва в отвратителносттта на битието й като медицинска сестра, която заради морфин краде личните карти на дементни възрастни хора, накрая я арестуват. Май не се вижда никаква светлина?

Гана не е арестувана. Тя сама се предава. По-точно предава бизнеса с личните карти. Нейното наказание е не според правовия закон, а според закона на мафията. Изход винаги има – цената е определяща. В трудни обстоятелства изходът е на висока цена, обикновено изисква много кураж, лишения, жетрви. За това често избираме по-лесния начин. Ако може да ни е по-леко, да минем по-тънко – като Гана. Не я виня. Социални работнички като Гана получават по 400 лв. месечна заплата. Принадлежа на поколението от 80-те години. Познавам чувството, което подтикна повечето от нас да се запътят към Терминал 2 – безпомощност, че можем да имаме нормален живот и нормална среда. Всеки се спасява както може. В малкия провинциален град това е начинът за Гана.

Заговорихте за поколения. Във филмовия разказ събирате 3 поколения! Всяко едно от тях като че предава травмата си на другото

Сюжетната линия ми даде възможност да събера в едно 30-годишната Гана, 60 – годишната й майка, както и поколението, което е над  80 години. Стана органично, защото всяка индивидуална история поема нещо от историята на другия – и като емоция, и като преплитане на световете им.

Срещали ли сте Гана в живота? Къде попаднахте на криминалната история с  медицинската сестра и напълно пречупените  герои в нея? 

Колкото и да е странно, след като направих филма срещнах Гана в… Гърция! Разбрах за една жена, която давала опиати на възрастни болни и ги е ограбвала. Засмях се, казах си – ето животът имитира изкуството. Аз съм до голяма степен документалист. Събирам наблюдения, случки, персонажи. Чувала бях да се продават лични карти за по 50 евро. Включително роми правили това. Продават, а после си купуват нови лични карти.  Видях личната карта като метафора за личността. За достойнството. Опитвах се да погледна на тази схема от другата страна – не на жертвата, а на насилника. Ако си беден, ако си възрастен, ако си самотно момиче, особено в малките градчета да живееш достойно е крайно трудно.

Драматургически силен герой в „Безбог“ е съдията. Корумпиран и нещастен едновременно

Исках да направя филм за липсата на правосъдие. „Безбог“ е по някакъв начин моят протест за това, че няма още нито един осъден за страшните престъпления и в миналото, и в сегашното време.

Съдебната система е пълна бутафория, това кара хората да се саморазправят за сторените им неправди.

Кое е второто поколение в „Безбог“? Каква  биографията сте търсили – на онези, живели през комунизма, а после изпаднали от прехода?

Второто поколение се олицетворява от майката на Гана, както от полицая Павел, и съдията. Това са петдесет-шестдесет годишните. Те осъзнават напълно какво са преживяли в онези години, но все още са подвластни на онова светоусещане, от времето на комунизма, някак по навик.

Гана е изоставена от баща си на границата, при митничарите. Продава я, така да се каже, на един от тях. Митничарят е блудствал с нея. Всъщност, кога героинята ви се е срещнала с майка си? Във филма личи, че комуникацията помежду им е прекършена някак?

Те общуват с малко думи. Исках да покажа една млада жена, която като дете е била поставена в беззащитна, брутална ситуация. Такива истории с блудстване с деца има много, не само в България, но у нас това остава под черджето. Не трябва да има скандал. Ако „продажбата“ на Гана беше станала в Дания например, то щеше да предизвика обществен дебат, щеше да се намесят социалните служби, съдебната система, психиатрии, какво ли не.

Отново се връщате към тази тема – на огромните липси в обществения манталитет, в неработещите институции. Искате да кажете, че обществото не е произвело пълноценни законови средства да се бори със злото?

Искам да кажа, че като нация не сме култивирали у  себе си потребността да говорим, да обсъждаме проблемите, да търсим причините… Бяга се от тях, защото се знае, че дори и да се говори няма много какво много да се направи по въпроса.

Струва ми се, че показаната сцена на оргията, в която са всички – съдията, силните хора от градчето, полицаят , е уникална за българското кино! Поне аз не съм виждала такава!

За мен тя е също така и красива, чисто художествено, но до голяма степен приемам тази сцена като метафора. Метафора е на гаврата на правосъдието с всички нас. В оргията участва  мафията, олигархията, политици, съдии. Заговорих за съдията, но чисто психологически той  не е еднозначен образ. Изпитва гърчове на съвестта си, безпътен е, има борчове, които не може да върне. Няма изход… Гледам на този герой с емпатия, защото по някакъв начин той също е жертва. Всъщност,  „Безбог“ е история не само за хора, които не вярват, че могат да променят средата в която живеят. Историята е и за това, че героите имат избор, но повечето не го откриват. Живеят в страх и раболепие, тука ще „чопна“ нещо, там ще излъжа… Както казват възрастните хора “всичко се връща”. Ако няма смелост и вяра, тогава смъртта на личността, но и другата, физическата смърт могат да се окажат доста наблизо.

И при Гана въпросът за избора стои доста силно и трагически  сякаш предопределено!

Исках да изследвам ситуация, където героят систематично няма воля да постъпва според съвестта си, което го води до безизходица. Гана не може да се бори с хората с власт, от които зависи. В техните отношения отсъстват правилата на честта. Търся резонанса  на този контекст – на отсъствието на условия за чест и за достойнство. Филмът е политически до там, че политиката пряко влияе на живота на обикновените хора, като ги ощетява чрез корумпираните си управници. Когато една медицинска сестра получава унизителната заплата от 400 лева, нормално е тя да търси друг начин за доход. Незаконният начин често изглежда като най-находчив. Щом политици, съдии, полицаии се добиват с незаконни доходи, защо не една медицинска сестра?

godless_3_imdb
Кадър от филма „Безбог“, 2016 г. Режисьор: Ралица Петрова, оператор: Крум Родригес.

Като че ли с църковната музика, която звучи в „Безбог“, ни предлагате една по-различна възможност, една духовна перспектива…

Намирам, че музиката, изобразителното изкуство и сексът са по някакъв нячин портал към Висшето. В филма присъстват и трите. В България след комунизма, връзката на хората с религията е по- скоро суеверна. Не следваш никого, нямаш високи ценности, живее се както падне, но иначе палиш свещичка, и караш осветена кола. Тук музиката е почти като метафора за гласа на съвестта. Музиката докосва Гана подсъзнателно. В нея тя припознава гласа на съвестта си…

Диригентът на църковния хора  е също трагична личност…Той има необходимост от тази музика, в един момент си тръгва, неудовлетворен от хористите, мечтае за друго качество на изпълнение на силно въздействащите църковни песни…

Да, този човек е искал в живота си да се посвети на музиката, да прави музика… Но е попаднал в затвора през комунистическите репресии. Сега е станал диригент на аматьорски хор, може би това е било единствената му възможност за реализация. За него перфектното изпълнение е може би единственото съкровено нещо в живота му…

Открилите сте изключителна музика, кой е нейният композитор?

Това е руският композитор Павел Чесноков. Музиката му е полифонична. Действа пречистващо… сякаш осъществява директна връзка между душата и тялото. Композициите на Павел Чесноков са подобни на Бах в полифонията си… тя е като да хвърлиш в езерото една шепа камъчета, които правят много вълни, и вълнички едновременно.

Търси ли Гана Бог?

За мен Бог е това, което си в най-тихия си момент. Когато си в пълна хармония с интуицията си. Когато успяваш да живееш без страх. Да, Гана в този смисъл търси Бог. Търси вярата в себе си. Търси безстрашието.

Мъжете във вашия филмов разказ сякаш нямат шанс – слаби са, съпътстват злото, не му се противопоставят

Ха-ха. Не съм мислила , че така стоят. Жените в “Безбог” не са по-силни. Прителят на Гана се оставя по течението. На него са му достатъчни дрога и някой друг лев, за да не си задава много въпроси. Венци Константинов, който играе приятелят на Гана, е от моето поколение. С него много сме си говорили за ниското самочувствие на нашето поколение на “прехода” и за страха ни да се отстояваме. Наблюдавам че младото поколение в днешно време е много по-различно. Те се борят за правата си, за мненията си. Уверени са. Героите в “Безбог” са био продукт на прехода и на времето преди това. Няма как да са силни и да се противопоставят на злото. В това е и тяхната трагедия. Но и за това и дълбоко ме докосват. Нямам особен интерес да говоря за силни хора. Там няма драматичен конфликт.

И какъв е пътят към зрителя на „Безбог“? Бих го определила като арт-кино

Дистрибуторите нямат много интерес да разпространяват такива филми. Тяхната съдба е пред фестивалната публика. Но всичките ми срещи с публиката и тук и навън, ми дават кураж. Има нужда от кино, което предлага  непосредствен досег с истинските неща. Комерсиалното кино е нещо съвършено друго. И за двете има публика. Аз лично като зрител имам нужда от кино, което съзерцава човека  и задава въпроси. То ме зарежда най-много.

 

Интервюто е направено преди Ралица Петрова да получи още една награда. В Копенхаген “Безбог” – 2016 , България/ Дания/ Франция, получи Специална награда! Поздравления на целия екип: Ралица Петрова – режисьор, Крум Родригес – оператор,в главната роля –  Ирина Иванова. Във 99 минутния филм участват още Иван Налбантов, Венцеслав Константинов

 

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).