Деца, заключени в стая като аквариум в рушащи се отвътре сгради, под лъскава фасада и безпомощни жени, оставени сами с тях

В края на годината е прието да правим равносметка. Покрай Коледа е прието да сме добри и щедри. Но днес се намираме във време, в което изглежда малко неясно кое е добро и какво подкрепяме когато сме щедри, за какво плащаме, когато плащаме, кое наистина ни е нужно и кое ни продават за да върви търговията просто, какво има зад лъскавата опаковка… Днес се намираме във време, в което повече от всякога

се налага да бъдем разумни и осъзнати.

На всяко ниво. Инак, рискуваме да потънем в блатото на посредственото, консуматорското и в крайна сметка – разрушително живеене и мислене, което бавно, но сигурно ни убива.

Не би било сериозно да се опитам да обхвана всички сфери, в които това има значение – не че не ме вълнуват, но рамките на малък текст като този не предполагат подобна волност. За това ще се опитам да се фокусирам върху социалната сфера и да поставя повече въпроси, отколкото да дам отговори. И не защото нямам отговори за себе си, а защото тук става въпрос за

избори, които всеки от нас се налага да направи сам.

Изминалата година ме изправи лице в лице отново, след 14 години работа в областта на правата на хората с увреждания, с темата за институциите като места за изолация, където се погубват човешки животи, където насилието е правило. Така се случи, че тази година бях в много Центрове за настаняване от семеен тип (това са малките „къщички“, направени за да се „спасят“ децата от големите домове – институции. Някои бяха спасени. Други- просто преместени, без да бъдат питани). Бях там по различни поводи. Видях различни практики. Но видях и онова, което си мислех, че никога повече няма да видя.

Институциите за деца.

Онова, което уж не съществува в България, онова, с победата над което се хвалим пред цяла Европа.

Отначало видях белези. Усетих студения дъх на институцията в едно малко градче, първо в един център за деца. Усетих го по миризмата, която идваше от там. По издрасканите стени и изкъртената мазилка, инак скоро направена. После видях следите в едно друго малко населено място, в малко по-друг тип център. Следите бяха много видими. Разрушен покрив. Следи от повръщано в стая, превърната в склад.

Деца и млади хора превърнати в пленници на това място.

Насилие.

Насилие, за което всички знаеха, говореха, бяха уведомени и съответните органи. Казах си, добре, ще се случи нещо, ще има справедливост. А местата сигурно са изключение.

Но справедливост нямаше. И местата не бяха точно „изключение“.

Пострадалите, поне на едно от местата, никога не станаха страни в производството. За другото нямам достатъчно актуални данни, но докато можех да следя случая—не бяха.

После видях още следи.

Клетки в красив „център от семеен тип“.

Красиво и стабилно изработени. Деца, на които е обещана промяна, дадени са им инструменти за общуване и изразяване – и после са им отнети. Деца в психиатрия заради поведение, което със сигурност показва травма, през която са минали.

После видях онези деца, които и BBC видя (ето тук може да се види филма). И Ал Джазира Великобритания видя (ето тук може да се види филма, като първата част е за Румъния и Унгария, а втората – за България).

Видях немислимото.

Тържествуващата институция, завърнала се отново, настанила се в лъскави сгради, захранена обилно с европейски пари.

Деца, заключени в стая като аквариум, безпомощни жени, оставени сами с тях, без подкрепа. Рушащи се отвътре сгради, под лъскава фасада. Построени само преди три години, с европейски средства. За които няма как да се поиска ремонт или компенсация от фирмите изпълнители по една или друга причина.  Старите грамадни сгради на домове, превърнати или планирани да се превърнат в нови „центрове“.

И докато някога имахме оправдания- било, че няма пари, било, че няма експертиза, днес нито едно от тези оправдания не е валидно.

Пари има.

Милиони евро бяха вече похарчени, за да се построят тези места и да се напълнят с хора. Много хора работиха по това да създадат добри практики (под практики имам предвид конкретни дейности, а не центрове). И ги създадоха.

Но кой знае защо спряхме да мислим за тези практики

като продукт на човешките отношения

и започнахме да ги мислим като продукт на сградите и формациите, наречени центрове от семеен тип. И така, струва ми се започнахме да ги губим, те започнаха да изнемогват, защото

вързани за една порочна по същността си структура, те неизбежно страдат от пороците на системата, създала тази структура.

Бих искала да бъда разбирана правилно. Не казвам, че навсякъде са руини и изкъртени мазилки. И че навсякъде децата са събрани и затворени в една стая, без да правят нищо (но на много места те наистина не правят нищо!).

Казвам, че институцията се е завърнала (ако някога си е тръгвала)

и с различни темпове, едно по едно обхваща местата, замислени като нови и модерни услуги. Казвам, че местата, замислени като центрове от семеен тип нямат общо със семейството.  Казвам, че са

затворени, изолирани и сегрегирани.

Те са малки институции. А

културата на голямата институция, на нечовешкото и унизително отнасяне към другия, към превръщането му в обект, обезличаването на личността му, е тук и тържествува.

Боя се, че това е признак на един много по-дълбок и опасен процес.

Процес на подмяна на ценностите, с лозунги и лишени от същност фрази, от една война на интереси, в които хората почват да губят представа кое е добро и ценно.

В тази война изведнъж се оказа трудно да се говори за политики за деца, за демократични ценности. Отдавна чакания Закон за социалните услуги беше провидян като опасност. Същата опасност, като тези, приписани на Истанбулската конвенция и Стратегията за детето. Нуждата от закрила на уязвимите потъна в тази война. Нуждата от стабилна законодателна рамка беше забравена (уж само отложена, в случая със Закона за социалните услуги, което по същество е същия резултат).

И в този шум и хаос тревожните доклади и данни за сериозно нарушаване на правата на децата, настанени в резидентни услуги се позагуби сякаш. И жалко.

Защото онова, което се случва там е симптом на сериозно заболяване, от което социалната система страда.

От което цялото ни общество страда. Аз нямам точна диагноза или може би се страхувам да я назова. Но вече е видно, че тя се случва през

една константна подмяна, в която смисълът на доброто и човешкото, включително и на човешките права като ценност и концепция, се размива и изгубва.

И ако трябва да се върнем назад и да се опитаме да поправим стореното, би следвало да се върнем към идеята за права и отношения и да започнем да мислим новите процеси, които се надяваме да ни извадят от калта в която сме затънали, през именно тази призма.

Права и отношения.

Защото ако забравим за правата, докато градим отношения, особено докато се грижим за уязвимия друг, ние

лесно се подвеждаме и ставаме жертви на собственото си усещане за експертност, в което другия остава изгубен и обезличен.

Докато вярваме, че сме носители на знанието кое е добро за този, който е в трудно положение, ние неизбежно пропускаме да видим неговата или нейната гледна точка. Докато изхождаме от един формален подход, ние

неизбежно се плъзгаме по повърхността и там не намираме предизвикателства и противоречия.

Защото когато научим едно дете да бъде зависимо от нас, то трудно ще израсте във възрастен, способен да поиска свободата си, готов да се бори за независимостта си. А докато имаме зависими хора, уязвими и „неспособни“ за това или онова, ние винаги ще бъдем потребни, винаги ще се преживяваме като добри и полезни, докато в същото време подготвяме почвата за

едно трудно за назоваване зло, което добива израз в институцията, като особена форма на насилие, изолация и разрушаване на човешката личност.

 

И в края на този текст, докато Коледните светлини прикриват мрака и празничната еуфория ни все повече ни обзема, ми се иска да погледнем отвъд това към идващата година и да си кажем, че има път и надежда. И тя не е в гръмките обещания и не е в докладите, с които отчитаме постижения.

Тя е там, където всеки от нас може да направи промяна. Там, където се намираме. В сферата ни на влияние. В нас самите.

В начина, по който живеем, работим, обичаме. В начина, по който не допускаме нито да бъдем жертви, нито да влизаме в цикъла на насилие по друг начин (цикълът на насилие изисква насилник, жертва и спасител, за да може да продължи да съществува. Липсата на която и да е от тези роли води до разпадането му).

Тя е като тих шепот.

Като лекия полъх, който една пеперуда създава, когато разпери крилата си, който се превръща в ураган на другия край на земята.

Неизбежна като светлината, която винаги идва, за да замести мрака.

Независимо от всички загуби, през които се налага да преминем по пътя натам.

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Анета Генова

Анета Генова е адвокат. Правен консултант на Mental Disability Advocavy Center за България. Работи по случаи, свързани с защита на права на хора с психо-социални и интелектуални затруднения, както и с жертви на домашно насилие. Работи по изследователски проекти, свързани с тези теми, както и с теми за защита правата на децата. Работила е в Български Хелзинкски комитет, както и в сътрудничество с Фондация "ПУЛС" - гр. Перник. Била е съдия.