Защо голяма част от обществото не изпита „емпатия” от сцените на убийството на афроамериканеца Джордж Флойд?

Споделете статията:

 

Написването на този текст беше провокиран от събитията от май 2020 г. На 24 май медиите съобщиха, че в карнобатското село Искра е открит паметник на Божидар Димитров: „Инициативата е на строителния предприемач Турхут Исмаил, на когото Димитров съдейства приживе да възстанови църквата в селото.”[1] Напомнянето за делото на големия „патриот и пазител на българската история”[2] се случи на фона на протичащите два езикови и исторически спора: 1. Има ли македонски език?[3]; и 2. Нужно ли беше Руският културно-информационен център да постави като акценти на своя изложба, че Солунските братя са „реформатори на славянската азбука, създатели на църковнославянския език, първи разпространители на грамотността и просветата в Русия”[4]? В предаването „Панорама” по БНТ министърът на културата Боил Банов изказа и своето виждане за решаване на проблема: подобни „евтини провокации” трябвало да „се борят не с шум”, а „с наука”.[5]

Въпросите, които този текст поставя, са именно свързани с мястото на науката в обществото и с присъствието (или липсата) на историците в публичното пространство и в медиите. Глобалното разпространение и използване на средствата за масова комуникация дават възможност науката да достигне до почти всички слоеве на обществото и това стана особено видимо около кризата с COVID-19. Историческата наука не прави изключение от общото правило. Тя навлиза във всекидневието чрез телевизията и радиото, чрез разширения достъп до Интернет ресурсите, чрез отварянето на все повече музеи и инициираните от тях виртуални 3D разходки, чрез реконструиране на миналото посредством различни фестивали. По този начин историята се превръща в част от „популярната култура”. Започва да се обособява и ново направление: „публичната история”[6]. В западния свят изглежда, че това е приложим сценарий, в който медиите спомагат новите научни открития и дебатите в историческите среди да бъдат достояние за всички – всички да съучастват в този процес. Българският контекст обаче се оказва различен и проблематичен, предлагащ видимо само утвърждаване и защита на официалния наратив и представящ хипотезите на възприемащи се за авторитети в науката лица като аксиоми, които не може да бъдат поставяни под съмнение, нито пък дискутирани и обсъждани от академичния колегиум. В същото време този академичен колегиум пък остава пасивен в публичното (и медийното) пространство, публикувайки своите анализи и критики в специализирани издания със строго определен понятиен апарат – в повечето случаи оставащ неразбран за обикновеното мнозинство. Въпреки че някои от заложените тези в публикуваните от специалистите статии, студии и монографии по свой си начин – някъде директно, другаде не – не се съгласяват с едностранното публично говорене за миналото, то те не винаги са достъпни за „народонаселението” (както се бе изразил един колега). Тази публична пасивност благоприятства създаването и развитието на усещането в обществото, че щом по телевизията нещо е казано като неоспорим факт, значи е истина. Така историята се оформя в общественото съзнание като „точна наука”, където математически е изчислено, че две плюс две е равно на четири и не може в никакъв случай да бъде три или пет. Тази нова „точна наука” не се нуждае от доказателства щом „авторитетът” го е казал от малкия екран. Това дава трайно отражение на по-сетнешното говорене за миналото и за създаване на чувство на недоверие към представители на историческата гилдия, осмелили се в даден момент в публичното пространство да оспорят дадено твърдение или просто да изложат различна хипотеза. В обществото вече се е наложило едностранното мнение и мислене за историческите процеси и никой, по никакъв начин не може да го оспорва, защото иначе рискува да бъде обвинен като „фалшификатор на миналото”, „соросоид” или „родоотстъпник”. Дори позоваването на извори (доказани като автентични, а не фалшификати) не може да промени нещата, защото документът би оспорил чутото по телевизията и неговото съдържание не би се харесало на мнозина. Показателен пример е каченият клип в YouTube на предаването „Време е за Македония” от 5 юни 2020 г. с участието на Лиляна Симеонова, в което тя определи злоупотребата с историята като много по-страшна пандемия от тази с COVID-19. В предаването изследователката отправи апел към медиите внимателно да подбират гостите си, поканени да коментират събития и процеси от миналото. Тя акцентира и върху порочните практики по търсенето на сензации и изразяването на национални комплекси, давайки и конкретни примери с широко разпространени във форумите и дори в някои от медиите „мнения” (които обаче се възприемат лесно от гледащия/четящия ги) за българите като създатели на световната цивилизация и за изречените от Иисус Христос последни думи на прабългарски език. Показателно в случая е, че непосредствено след качването на клипа в YouTube и неговото разпространяване в социалните медии във форумите се появиха съмнителни „експерти”, които да отричат думите на Симеонова и да й покажат с „факти”, как българската нация била изключително древна, а нейната писменост датира най-малко от преди 15 000 години и доказателствата могат да бъдат открити в пещерата Магура, където „има изписани” „27 букви от нашата азбука”. Сред спуснатите обвинения във форумите бяха, че историците преразказват изворите, а не ги показват и по този начин били прикривали действителността, че всъщност „българите са траки”[7]. Това ясно показва вкорененото мислене за миналото в обществото, което вече трудно би се променило.

Въпросите за представянето на миналото пред обществото под различни форми (в учебниците и в средствата за масова комуникация и в същото време от представители на различни национални институции и свързани с политическото статукво организации) бяха разгледани в поредица от статии от Стефан Дечев[8], Димитър Атанасов[9] и Кети Мирчева[10]. Техните статии не предизвикаха така нужния и очакван от авторите дебат – нито в изглеждащата затворена вътре в себе си „историческа гилдия”, нито в обществото като цяло. Типичното отклоняване на вниманието от проблема се извърши и на фона на „заклеймяването” им в Интернет пространството като „някакви соросоиди” и „напълно неизвестни”[11]. Бихме подкрепили идеята за публичен дебат, в който колегиумът да се обедини и да покаже на „публиката”, че не може да се мисли само едностранчиво за миналото и че една част от говореното по медиите (дори не от професионални историци) е всъщност идеен конструкт на дадена епоха. Ще си позволим да дадем един пример със застъпената теза в късните горноджумайски и благоевградски вестници, че Васил Левски е бил в Горна Джумая[12]. Разказът за идването на Левски свидетелства не толкова за реално случило се събитие през ХІХ в., отколкото за политическата реалност на ХХ в., когато дадената група има нужда да запази своята идентичност чрез извикване на спомена за миналото. Публичното говорене за пребиваването на Левски в Горна Джумая е довело до създаването на устойчива представа в колективната памет, а оттам и на поставянето на „паметен знак” в двора на храм „Въведение Богородично”[13]. Заради липсата на дискусия в публичното пространство не може да бъдат разбрани и новите историографски тенденции, нито пък мнения на световни учени като това на Бенедикт Андерсън за нациите като „въобразени общности”, основаващи се на представата за древност[14]. В актуалното „настояще” тези думи не само са неразбираеми, но и звучат опасно, подкопавайки идеята за древността на българите и тяхното възприемане в масовото съзнание като „най-древната нация”.

Преди да продължим с още няколко примери от българския контекст, ще си позволим да отворим скоба и да обърнем за кратко внимание на Западна Европа. В тамошното публично говорене за миналото неминуемо са отразени и промените в историографията. Във Франция „новият прочит” на миналото е направен от професионалните историци от различни историографски школи. В първите десетилетия на ХХ в. сред преподавателите и учащите се в лицея „Анри ІV” е актуална темата за паметта, като в отделни философии тя заема дори централно място (Анри Бергсон, Морис Халбвакс)[15]. Нараства интересът към структурите на всекидневието в миналото[16], а оттам и към „малкия човек”[17]. Наблюдава се изместване на фокуса от националното към регионалното. Към процеса на конструиране на едно по-ясно разбираемо минало се включват и представителите на историографската школа „Анали”, обединени около започналото да излиза през 1929 г. едноименно списание. Школата има значителна роля в промяната на възприемането на средновековното минало – особено във френското общество, като ясно показва, че няма да се задоволи в изследването на миналото само с това, което човекът вижда, но и с това, което той си представя, че вижда. Аналистите се опитват да реконструират това познание на основата на запазената „продукция на въображението”[18]. Този нов прочит на Средновековието инспирира появата на десетки изследвания върху историята на менталността и на въображението[19]. Професионалните историци от школата „Анали” споделят своите знания с широката френска общественост чрез средствата за масова комуникация. През есента на 1966 г. във френските медии започва излъчването на “Понеделниците на историята”, където се дава възможност не само за представяне на познатия и утвърден разказ за историята на държавата, политиката и войната. Представителят на третата генерация на „Анали” Жак льо Гоф (1924–2014) посвещава над 20 години от живота си на „Les Lundis de l’Histoire”[20]. Темите са разнообразни и в никакъв случай не са обвързани само и единствено с националната история, нито пък представят европоцентристката гледна точка за миналото. Сред разнообразните теми се открояват такива за града и индустрията, за Индия и тамошните касти, за отделни бразилски градове и общности, за средновековната любов, за френските салони, за „развода” между Църквата и държавата, за грешките в историята, за имиграцията и осъдените, за зараждането на нациите и национализмите[21]. За водещия Льо Гоф изкуствоведът Елка Бакалова отбелязва, че „разпространява огромното си влияние върху широк кръг по-млади интелектуалци, които не винаги са медиевисти, а дори не винаги историци. Той счита за свое първостепенно задължение да разпространява научните знания сред възможно най-широки кръгове от съвременното общество”[22]. В популярното предаване, излъчвано през деня по “France Culture”, взимат участие още историците Роже Шартие, Мишел Перот, Филип Левилян и Франсоа Фюре (1927–1997).

В края на 80-те години на ХХ в. на българския пазар се появява книгата „Историци за историята”, съставена от историчката балканистка Мария Тодорова[23]. Чрез нея българската академична общност се запознава с някои от западноевропейските историографски школи. Скоро след излизането през 1997 г. на антологията Духът на „Анали”[24] и превеждането през 1998 г. на книгата на Жак льо Гоф „Въображаемият свят на Средновековието”[25] на родния пазар се появява и изследването на Цочо Бояджиев, разкриващо символното пространство на нощта и поставящо в българската историография въпроса за фантазията и въображението в средновековния свят[26]. Все повече започват да се изследват различни аспекти от всекидневието. Проучва се онази част от миналото, която не подлежи напълно на контрол от властите (темата за смъртта, за любовта и т. н.). Този донякъде алтернативен и в същото време интердисциплинарен подход намира своето отражение в „Професорско каре”, започнало своето излъчване по „Re TV” през септември 2008 г. В него взимат участие Цочо Бояджиев, Калин Янакиев, Владимир Градев и Георги Каприев. То обаче не е типичното историческо предаване, което обикновеният зрител очаква да види. В него се отдава повече внимание на философския поглед на миналото и на неща, които изпълват битието на човека със смисъл. В продължение на година са излъчени повече от 40 предавания – за самотата и смъртта, за страха и старостта, за властта и насилието, за езика, който говорим, за интелектуалеца и политиката (с необходимите уточнения и препратки към миналото). Усилията на авторите на предаването са насочени към „това да въведат своята аудитория в териториите на духа, на смисъла, на истината, разсъждавайки на глас, в синхрон или в опозиция [подчертаният текст е мой – Кр. К.], по теми, засягащи дълбинни структури на човешкото битие”[27].

Изместването на фокуса от историята на държавата, политиката и войната към културата, менталността и всекидневието видимо не се осъществява обаче в националните медии. Те си поставиха за задача да затвърдят официалния разказ за миналото, без да допуснат каквито и да е форми на дискусия, създавайки по този начин усещането у зрителите, че не съществуват две мнения за миналото. Въпреки че официално от БНТ1 определиха „История.BG” като „проект”, посветен на „значимите събития и личности от историята на България” и продиктуван от „жаждата на българите да знаят своята 15-вековна история”[28], някои историци се надяваха, че чрез този формат ще се проведат така нужните в българската историография дебати и с тях ще бъде запозната и широката общественост. Разочарованието от несъстоялия се дебат е изразено в редица статии, като например „Пет години „История.BG” – А сега накъде?”. Кети Мирчева отбелязва: „За разлика от политическата, стопанската история обаче не интересува толкова предаването и остава по-скоро фон за политическите събития. Когато се засяга тази проблематика, тя се представя или чрез конкретна личност (напр. Атанас Буров) или чрез политиката на отделно българско правителство. Липсват и предавания, които да се занимават с всекидневието или със социалната история”[29]. С течение на времето тази продукция на БНТ1 се оформи като поредната „образователна” програма, зародила се от идеята да се превърне „българската история в ценност и за децата” и целяща да затвърди сред подрастващите официалния наратив, свързан с историята на държавата, политиката и войната.

Подобна дискусионност видимо липсваше от предавания като  „Памет българска”, „Час по България”, „Историята… с Божидар Димитров”, „Средновековна слава”, „Операция История”. Ще си позволим да започнем тяхното разглеждане с един цитат от медиевиста Христо Матанов: „Широко разпространено е схващането, че за да се твори история, човек трябва да разсъждава върху миналото и да изгражда различни исторически конструкции. В този случай обаче често се забравя, че, повтарям за сетен път, историята е преди всичко въпрос на работа с първична информация, т. е. с извори.”[30] Практиката обаче показва друго – голяма част от говорещите за миналото в публичното пространство конструират знанието за същото това минало на основа на предположения и хипотези, на „логическото допускане”, но при липсата на каквито и да са извори.

Често като представител на спомената категория учени историци се посочва името на Божидар Димитров. Какво обаче направи той, за да си спечели „народната любов”, да придобие прозвището „най-великият историк” и да бъде увековечен чрез издигането на паметник? Досегашните (някои от тях разгледани и тук) статии обръщаха внимание на езика и поведението на Божидар Димитров в публичното пространство – някои остро го критикуваха, други не чак толкова (или не директно), а трети пък го величаеха. Важният въпрос обаче остава: как се стигна до феномена „Божидар Димитров”? Изложените мнения (голяма част от тях в „Маргиналия”), че Димитров е просто една представителна извадка на една вече утвърдила се система (видимата част на един голям и порочен айсберг), не изчерпват напълно въпроса. Отворен остава и въпроса за критериите, по които дадена медия решава кой историк да покани и кой не. Голям брой историци, директори на малки регионални и общински музеи и обществени колекции и университетски преподаватели (включително и от Софийския университет) остават в страни от „медийния интерес”, а причината за това изобщо не е в липсата на научна дейност от тяхна страна. Даже обратното: някои от тях може би имат и много по-голяма научна продукция от Божидар Димитров и то по въпроси, за които беше търсено неговото „експертно мнение”. Широко застъпено е мисленето, че медиите обичат сензациите, които се пораждат от големите понякога импулсивни, емоционални и недостатъчно добре обмислени изказвания. За медиите не е толкова важно да представят миналото, „точно както всъщност се е случило” (и то „без гняв и пристрастие”), а да задоволят „апетита” на своята аудитория. Така те се обръщат към емоционалното и субективното при своята „таргет група”, а не към разумното, логическото, академичното и научното, което би звучало сухо, скучно и дори би представлявало опасност от загуба на интерес у зрителите.

През 2002 г. Божидар Димитров стартира своя голям проект „Памет българска” по БНТ. Предаването създаваше и налагаше образа на „Професора” като „авторитет” и доказан „експерт” в историческата наука, за да се стигне до създаването на образа на „най-големия български историк” „по села и паланки”. В същото време предаването затвърдява големия национален разказ и критикува новите („алтернативни”) течения в историографията, без обаче да дава възможност на отсрещната страна за излагане пред публика на своите атакуваеми от водещия „работни хипотези”[31]. Видимо обаче водещият се съгласява, когато мнението на „младите учени” съвпадне със защитата на националното и извеждането на връзката между българите „вчера” и „днес” или пък с някоя друга от неговите (хипо)тези. В един епизод на своето предаване, коментирайки дебатите за „прабългарите”, той заявява: „… Казвам на „древните българи”, имайки предвид до скоро наричаните „прабългари”. Но учените в България – особено младите – се разбунтуваха против този термин. Казаха: „Какви „прабългари”? Те са се наричали „българи”. Целият свят и тогава ги е наричал „българи”. Както няма „прафранцузи”, няма „праруснаци”, така и не трябва да има и „прабългари”[32]. Следва обаче доказателство за едностранното представяне на миналото, затвърдено с думите на авторитети и с израза „ние решихме”: „След като решихме миналия път с помощта на двама високоуважавани учени професорите Бакалов и Станилов, че древните българи са от ирански произход, с лека такава тюркска прибавка, може би по върховете, може би само в езика, във военната терминология и т. н…”[33] Сред категоричните му твърдения е, че „византийските автори никога не пишат хубави работи за нас”.[34] Въпреки че наистина в една голяма част от творчеството на ромейските писатели българите са в отрицателна светлина и за тях се мисли с установени предразсъдъци[35], то не може да си позволим да конкретизираме за абсолютно всички „византийски автори”. Така например охридският архиепископ Димитър Хоматиан през погледа на своето настояще и приемайки за важно повече делението между православни и еретици настоява, че българите и ромеите имат общи „догмати на вярата” – оттук архиереят заключава, че българите не „са еретици, а православни”[36]. В това отношение към „варварите” са благосклонни и някои от неговите предшественици, за които св. Климент „наспорил църквата с песенни канони”[37]. В предаването се поставят и дискусионни в историографията тези, като например тази, че цялото население на българската държава (от царя до селяните) спазвало законите, но те не го правят „само и единствено за оцеляване, но и за развитието на България”.[38] Какви са изворите за това? От какво „Професорът” съди, че обикновените селяни и парици изпълняват юридическите актове, мислейки не толкова и само за собственото си оцеляване, а по-скоро за развитието на своята страна (вероятно и идентифицирайки се с нея)? Не става ясно! В предаването си обаче водещият не крие, че разглежда теми, интересни и любими за „любителите на историята”.[39] Той видимо е осъзнал своята „таргет група”, към която насочва посланията си. И вероятно заради това – разказвайки просто миналото – той води монолози от залите на Националния исторически музей и не кани в част от последните епизоди на предаването си свои гости. Списъкът с подобни примери от отделни епизоди на „Памет българска” може да бъде многократно удължаван. Показателното в случая е, че чрез подобни предавания се създава и утвърждава мисленето за миналото, така както сме го чули от телевизора.

 

Въпреки застъпените тези, повтарянето на официалния наратив и едностранното говорене за миналото без запознаване на аудиторията с новите историографски течения и липсата на дискусионност в студиото по разглежданите проблеми, не може да не отбележим, че и в „Памет българска”, и в „Час по история” взимат участие специалисти, достигнали до конкретни хипотези в работата си с историческите извори. Предаванията „История.БГ” и „Операция История” показаха обаче как чрез медиите могат да се популяризират идеи на съмнителни „учени”, които не само че не са научно обосновани, но и публично са критикувани от професионалните историци (включително и утвърдени имена). Каненето на „експерти”, които представят образа на България като ядро на цивилизацията и „майка” на всички народи по света, повлиява отрицателно във формирането на знанието за миналото сред обществото: по този начин се засилват националистическите чувства, закрепват се стереотипите за „другия” и се създава чувство за върховенство над другите народи. За това и в обществото се изгражда погрешното мислене, че България е еталон за развитие на цивилизования свят, който от своя страна е изпълнен с всякакви демонични същества: еврогейове, опасни соросоиди, крадящи норвежци и неморални западняци. Вероятно за това голяма част от обществото изобщо не обърна внимание тези дни, нито пък изпита „емпатия” от покъртителните сцени на убийството на афроамериканеца Джордж Флойд[40].

Това, разбира се, е навързано и с дискусионните въпроси, с които започнахме и които толкова много вълнуват и обществото, и академичния колегиум: „македонският език” и „скандалът с кирилицата”. Преди известно време – отново в материал за „Маргиналия”[41] – разгледахме една статия на архитект и професор Мирослав Гръчев, който иронично завършваше с въпрос към македонците: „Дали старецот што jа преживеал jукатанската катастрофа пред 65 милиони години – од кого потекнуваат сите цицачи на планетата – е од македонски национален происход?”[42] Нека и ние се запитаме същото, заменяйки във въпроса единствено определението „македонски” с „български”. Преди да коментираме, осъждаме и оспорваме действията на „промитите мозъци” и „родоотстъпниците” от Македония (каквато е актуалната реторика дори на най-ниско ниво в България), би било хубаво да се замислим и за нашата еволюция в мисленето за родното минало. Не би трябвало да оставаме с погрешното впечатление, че френското общество изведнъж е почувствал нужда от преосмисляне на историята и от теми, които не подлежат изцяло на контрола на властта. Това е дълъг процес, в който участие би трябвало да вземат представителите на „институциите на паметта”, музейните специалисти, учителите по история, членовете на академичната общност и, разбира се, медиите. Докато това стане, обществото ще продължава да оспорва всичко онова, което не отговаря на официалния „канон”, налаган чрез медиите… И всичко това на фона на едно мълчание…

[1] Откриват паметник на Божидар Димитров в с. Искра: <https://www.bnr.bg/burgas/post/101280700/otkrivat-pametnik-na-bojidar-dimitrov-v-s-iskra> (24.05.2020).

[2] Сали, А. Последно сбогом: Простихме се с историка проф. Божидар Димитров: <https://news.bnt.bg/bg/a/posledno-sbogom-prostikhme-se-s-istorika-prof-bozhidar-dimitrov> (04.07.2018).

[3] Лалов, Н. Има ли македонски език? Скопие: той е реалност. <https://www.mediapool.bg/ima-li-makedonski-ezik-skopie-toi-e-realnost-news307204.html> (11.05.2020).

[4] Атанасова, М. Руският център в София заличи България от делото на св. св. Кирил и Методий: <https://fakti.bg/kultura-art/477130-ruskiat-centar-v-sofia-zalichi-balgaria-ot-deloto-na-sv-sv-kiril-i-metodii> (23.05.2020).

[5] Банов за руската изложба: Евтина провокация, която се бори с наука, не с шум: <https://news.bg/politics/banov-za-ruskata-izlozhba-evtina-provokatsiya-koyato-se-bori-s-nauka-ne-s-shum.html> (29.05.2020).

[6] По въпроса виж и Русанов, Ал. Medievalism studies: как изучается „современное Средневековье”? // Vox Medii Aevi, 2(5), 2019, p. 16.

[7] Време е за Македония, <https://www.youtube.com/watch?v=qeDhIEl2ubw&fbclid=IwAR3c1FSOMjCXtit9Mm8rdLTuafpy-HPPIFuYlTtz3D__jlWNiO1ZjywfUQU>, (05.06.2020).

[8] Дечев, Ст. За Левски, историята, написаното, изреченото, лъжата и истината /По повод един скандал/. <https://www.marginalia.bg/aktsent/za-levski-istoriyata-napisanoto-izrechenoto-lazhata-i-istinata-po-povod-edin-skandal/>(19.07.2016); Дечев, Ст. За дефицитите и СЪ-участията на една историография. <https://www.marginalia.bg/aktsent/za-defitsitite-i-sa-uchastiyata-na-edna-istoriografiya/>(07.07.2017); Дечев, Ст. Неудовлетворителното говорене за история в медиите. <https://www.marginalia.bg/avtorski-rubriki/sled-istoricheskiya-septemvri-za-publichnite-funktsii-na-istoriyata/>(31.10.2017); Дечев, Ст. Освен експертност, са нужни кураж и морал. <https://www.marginalia.bg/aktsent/osven-ekspertnost-sa-nuzhni-kurazh-i-moral/>(22.11.2017); Дечев, Ст. Претоплената манджа „Санстефанска България”. <https://www.marginalia.bg/aktsent/pretoplenata-mandzha-sanstefanska-balgariya/>(02.03.2018); Дечев, Ст. За историята на Божидар Димитров, божидардимитровската история и още нещо. <https://www.marginalia.bg/aktsent/stefan-dechev-za-istoriyata-na-bozhidar-dimitrov-bozhidardimitriovskata-istoriya-i-oshte-neshto/>(15.08.2018); Дечев, Ст. Защо го имаше феноменът „проф. Божидар Димитров”? <https://www.marginalia.bg/aktsent/stefan-dechev-zashto-go-imashe-fenomenat-prof-bozhidar-dimitrov/>(19.10.2018); Дечев, Ст. За българските и македонските учебници, за удобния и неудобния „оригинален език” <https://www.marginalia.bg/aktsent/stefan-dechev-za-balgarskite-i-makedonskite-uchebnitsi-za-udobniya-i-neudobniya-originalen-ezik/>(29.12.2018).

[9] Атанасов, Д. Историята в BG, видяна през примера на „История.BG”. <https://www.marginalia.bg/analizi/istoriyata-v-bg-vidyana-prez-primera-na-istoriya-bg/>(15.11.2017); Атанасов, Д. Време е да пенсионираме национализма. И националистите. <https://www.marginalia.bg/aktsent/vreme-e-da-pensionirame-natsionalizma-i-natsionalistite/> (10.12.2018); Атанасов, Д. Заимстване, плагиатство, двойни реторики: аспекти от живота на българската историография от друг ъгъл. <https://www.marginalia.bg/aktsent/dimitar-atanasov-zaimstvane-plagiatstvo-dvojni-retoriki-aspekti-ot-zhivota-na-balgarskata-istoriografiya-ot-drug-agal/?fbclid=IwAR2GbmFjiu0Z_242CqneUAvaatsoXJRwlpiAj7jM7hqv2MGY4BP_cvn0Wco> (09.06.2020).

[10] Мирчева, К. Пет години „История.BG” – А сега накъде? <https://www.marginalia.bg/aktsent/pet-godini-istoriya-bg-a-sega-nakade/>(8.11.2017).

[11] Кунев, Д. Трети март на Българско и Русия. <https://rodinabg.com/readarticle.php?id=11468> (3.3.2018); Костадин (?). Долу ръцете от 3 март! <https://kostadin.eu/2018/02/25/%D0%B4%D0%BE%D0%BB%D1%83-%D1%80%D1%8A%D1%86%D0%B5%D1%82%D0%B5-%D0%BE%D1%82-3-%D0%BC%D0%B0%D1%80%D1%82/> (25.02.2018).

[12] Хисарлъшка, Сп. Стана ми известно, че някой си дякон обикаля България и Македония с цел да вербува недоволните – В: Македония. ІV/6 (11-18.2.1993).

[13] Моралиева, Цв. Снежана Захариева, уредник: 28 са войнишките паметници на културата и паметни плочи в община Благоевград. <http://radio.focus-news.net/?action=opinion&id=16232> (18.03.2014).

[14] Андерсън, Б. Печатното слово и нацията като въобразена общност – В: Социологията като шанс / съст. Деянова, Л. София. 2004, с. 337. Виж също Андерсън, Б. Въобразените общности: Размишления върху произхода и разпространението на национализма. София. 1998.

[15] Асман, Я. Културната памет: Писменост, памет и политическа идентичност в ранните високоразвити култури. София. 2001, с. 33.

[16] Brodel, F. Civilisation materielle, economie et capitalisme, xve et xviiie siecles: 1. Les Structures du quotidian – 2. Les Jeux de l’echange – 3. Le Temps du monde. Paris. 1979.

[17] Ladurie, E. l. R. Les Paysans de Languedoc. Paris. 1966.

[18] Виж Льо Гоф, Ж. Въображаемият свят на Средновековието: Есета. София. 1998, с. 17.

[19] Льо Гоф, Ж. Въображаемият свят на Средновековието: Есета. София. 1998; Дюби, Ж. Трите съсловия или Въображаемият свят на феодализма. София. 2007; Барт, Р. Въображението на знака. София. 1991.

[20] По въпроса виж Loriou, C. Les archives radiophoniques comme source pour l’historiographie ? L’émission Les Lundis de l’Histoire sur France Culture (1966-2014) // Page 19 : Bulletin des doctorants et jeunes chercheurs du Centre d’Histoire du XIXe siècle, 7 (2018), pp. 93-111.

[21] Списъкът с по-новите предавания може да бъде открит тук: <https://www.franceculture.fr/emissions/les-lundis-de-lhistoire>.

[22] Бакалова, Е. „За едно друго Средновековие” – В: Льо Гоф, Ж. Въображаемият свят на Средновековието: Есета. София. 1998, с. 11.

[23] Тодорова, М. Историци за историята. София. 1988.

[24] Духът на „Анали”: Антология / съст. Деянова, Л. София. 1997.

[25] Льо Гоф, Ж. Въображаемият свят на Средновековието: Есета. София. 1998.

[26] Бояджиев, Ц. Нощта през Средновековието. София. 2000.

[27] Професорско каре се завръща. <http://kultura.bg/web/%d0%bf%d1%80%d0%be%d1%84%d0%b5%d1%81%d0%be%d1%80%d1%81%d0%ba%d0%be-%d0%ba%d0%b0%d1%80%d0%b5-%d1%81%d0%b5-%d0%b7%d0%b0%d0%b2%d1%80%d1%8a%d1%89%d0%b0/> (14.04.2017).

[28] https://www.bnt.bg/bg/a/istoriya-bg

[29] Мирчева, К. Пет години „История.BG” – А сега накъде? <https://www.marginalia.bg/aktsent/pet-godini-istoriya-bg-a-sega-nakade/> (08.11.2017).

[30] Попнеделев, Т. „Историята трябва да провокира”: Интервю с проф. дин Христо Матанов – В: Realia Byzantino-Balcanica : Сборник в чест на 60 годишнината на професор Христо Матанов. София. 2014, с. 16.

[31] По въпроса виж Дечев, Ст. Защо го имаше феноменът „проф. Божидар Димитров”? <https://www.marginalia.bg/aktsent/stefan-dechev-zashto-go-imashe-fenomenat-prof-bozhidar-dimitrov/> (19.10.2018).

[32] Памет българска. <https://www.youtube.com/watch?v=Qdjvd4Ix9Kg> (15.01.2011).

[33] Памет българска. <https://www.youtube.com/watch?v=Qdjvd4Ix9Kg> (15.01.2011).

[34] Памет българска. <https://www.youtube.com/watch?v=XbVWFrFPUZU> (18.12.2011).

[35] По въпроса виж Ангелов, П. България и българите в представите на византийците (VІІ-ХІV век). София. 2011.

[36] Гюзелев, В. България и Византийската империя:Опит за характеристика на техните политически, църковни и културни взаимоотношения – В: България и Сърбия в контекста на византийската цивилизация: Сборник статии от българо-сръбски симпозиум 14-16 септември 2003, София. София. 2005, с. 38.

[37] Гюзелев, В. Бележки върху средновековната българска поезия – В: „България, земя на блажени…”: In Memoriam Professoris Iordani Andreevi. Велико Търново. 2009, с. 33.

[38] Памет българска. <https://www.youtube.com/watch?v=XbVWFrFPUZU> (18.12.2011).

[39] Памет българска. <https://www.youtube.com/watch?v=XbVWFrFPUZU> (18.12.2011).

[40] Кой е Джордж Флойд? <https://news.bg/world/koy-e-dzhordzh-floyd.html> (29.05.2020).

[41] Ковачев, Кр. „Сите држави и нации се измислени, па и македонската!”: Няколко думи за промяната в Македония. <https://www.marginalia.bg/analizi/site-drzhavi-i-natsii-se-izmisleni-pa-i-makedonskata-nyakolko-dumi-za-promyanata-v-makedoniya-2/> (24.11.2017).

[42] Грчев, М. Сите држави и нации се измислени, па и македонската! // Слободен печат, 1211/5 (11-12.11.2017), с. 7.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Кристиян Ковачев

Кристиян Ковачев е завършил спец. „История” в Югозападен университет „Неофит Рилски” с дипломна работа „Духовно-канонични и културно-обществени аспекти в историята на Тросковския манастир „Свети Архангел Михаил”. Продължава висшето си образование в магистърската програма „Българско средновековие: държава, общество, култура” в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Защитива магистърска теза на тема „Манастирите като средища на книжовността в средновековна България (ІХ-ХІV в.)”. Научни интереси: духовната култура в Средновековна България. "