Размишления върху военната демокрация

 

През този период от няколко години затворите въздишат празни. Военните ги претъпкват с всякакъв вид опозиционери, пацифисти, журналисти, леви и профсъюзни лидери, защитници на кюрдите, учители, които са с либерални убеждения, политически радикали, и най-най-обикновени хора, които са колатерални жертви на здравата военна хватка.

 

 

Антре. Словосъчетанието военна демокрация е оксиморон.

 

Изненадващо обаче, от втората половина на ХХ век, тези порочни думички проникнаха първо в политическата лексика на трансатлантическо ниво, започнаха да се прикачват дипломатически коректно и много срамежливо на разнородни военни преврати и на временно  (или по-дълго) управляващи хунти, които все пак са в държави, част от северноатлантическия пакт.

 

И така някак си на принципа на осмозата се просмукват и в академичния език. Уважаващите себе си изследователи много внимават да не им се прокрадне неволно в текстовете това абсурдно словосъчетание.

 

За балканските историци на средновековието и османистите това е богато ново познание, защото изследователски сме битували винаги сред изворите за доста по-ранни периоди. Тогава управленията исторически се развиват неизбежно чрез набези за грабежи, завоевания на по-плодоносни земи, кланета, войни за власт и територии. Запознати сме почти като в кадетско училище с военно племенните системи  на огузите в Мала Азия, военната организация на арабските халифати, военните структури на управление на Селджукския султанат, военните автократични системи на бейлиците до военно теократичното управление на османската империя.

 

Чували ли сте някога например, че арабският либерализъм (намалили десет пъти данъците), който сменил деспотизма на Източната Римска империя и на империята на Сасанидите, способствал за мълниеносния ход на арабската експанзия? Воините на халифата имали единствен дълг и право – битките във война. Те съществували за сметка на подвластните – на чуждия труд, на данъците, на плячката, но фактически никога не са имали производителни функции. Нещо повече. В ранния халифат арабите завоеватели (воините) не отсядали в превзетите градове, те създавали свои изолирани военни лагери, за да не се влияят от местните народи, които често притежавали по-висока култура, особено земеделска, занаятчийска и въобще производителна. За да не се развращават, с една дума. Градовете се създават по-късно от производителното местно население, което работи около военните лагери, за да ги обслужва.

 

Едно е ясно за периодите на ранното и късното средновековие, а сетне и за модерните времена, че военните не произвеждат, така да се каже не създават продукт. Техният занаят е друг, а това прави мисленето различно. Натюрелът на военните няма общо с този на обикновените граждани и селяни, които произвеждат и се трудят до смъртта си.

 

Опитът на Турция през ХХ век. Като имаме пред вид горното антре към темата, от средата на ХХ век намираме възможност да размишляваме върху това, което дипломатите нарекоха военна демокрация.[1]

Допускам, че оксиморонът навлезе негласно, но абсолютно функционално наложен, с одобрението на САЩ и другите Велики сили заради Турция. В по-малка степен  заради политическата криза и военния преврат в Гърция през 1958-1967 г.

 

Военните преврати се превръщат в редовен десетгодишен цикъл в политическата история на Турция близо над 30 години, а причините са основно две. Първата е политическата анархия, безцеремонните опити за изтласкване на партийните опоненти от управляващата или от опозиционните партии дори чрез груб градски и партизански тероризъм, икономически кризи, безмилостна корупция и всичко това, което води до дезавуиране и крах на парламентарната система на управление. Когато няма Парламент, всичко е позволено…Втората причина е носталгията към автократизма, неутолимото желание и стремеж на военните да се завърнат и да подхванат в свои здрави ръце политическото и икономическото управление на Турция. Без да произвеждат, но да получават и да преразпределят.

 

Военните играят водеща роля в управлението на Турската република от създаването й до идването на власт на Демократическата партия (1950). ДП управлява десет години, по време на които в условията на многопартийна демокрация, военните губят всички управленски позиции. Цивилни политици заемат възловите ръководни държавни длъжности. Поради това военните се чувстват задушени, започват да действат подмолно при строги конспиративни условия, за да държат политическата система под невидим контрол и да поемат отново, но и отново и отново властта, когато това е възможно.

 

Първият, от трите десетгодишни настъпления на военните към политическата власт, би могъл да се определи като относително най-мек. Има документи, които свидетелстват, че подготовката на военния преврат от 27 май 1960 г., е предхождана от продължителни дебати във военния комитет, където принципно е взето решение (след много спорове) превратът да бъде проведен безкръвно, но ръководителите на ДП да бъдат арестувани и съдени от специален съд. Народното събрание на Турция и всички политически партии да бъдат разпуснати, да се сформира военно, или по-мекият вариант – военно-цивилно правителство, да се изработи нова конституция и т.н. Всички екстри, за които мечтаят военните.

Превратът е почти безкръвен и военните, които го извършват в специална декларация подчертават верността си към НАТО. Потъват в мъгла фактите, че президентът Баяр не се предава доброволно  и е насилствено измъкнат от резиденцията (убиват човек от охраната му), министър-председателят Мендерес е извлечен от колата си изненадващо, пътувайки по работа за Коня. Преследващите го офицери са от военновъздушните сили, които със специален самолет вече като арестант го изпращат в Анкара.

 

Сред превратаджиите, вече поели властта и управлението на страната, възникват спорове. Полковниците, начело с Тюркеш настояват в правителството да участват повече военни, за да могат да проведат радикални реформи в следващите години. Генералите настояват на тактиката (съобразена със съюзниците от НАТО), че в новото правителство не трябва да има повече от трима военни, че след скорошно провеждане на парламентарни избори, властта трябва да се предостави отново на политическите партии. Все пак те са натовски генерали и спазват на думи приличие.

Освобождават някои журналисти от затворите, разрешават на студенти и преподаватели да участват в политически демонстрации. Това подхвърля възможността на западните съюзници да намекват с половин уста за демократичен подход на военните.

Само да не си помислите, че през този период от няколко години затворите въздишат празни. Военните ги претъпкват с всякакъв вид опозиционери, пацифисти, журналисти, леви и профсъюзни лидери, защитници на кюрдите, учители, които са с либерални убеждения, политически радикали, и най-най-обикновени хора, които са колатерални жертви на здравата военна хватка.

 

От Истанбул са докарани професори юристи, които обезпечават преврата с правно обоснована декларация, че сваленият режим на ДП напълно е загубил своята законност, с което узаконяват военния преврат. Действително те подпомагат военните да сформират временно военно-цивилно правителство, където военните заемат три министерства, а останалите са предоставени на цивилни технократи, несвързани с никоя политическа партия.

Военните комитети се преобразуват в Комитет за национално единство с председател ген.Гюрсел, който е и министър-председател.

На 14 юни са обявени имената на 38 членове на Комитета, който е съставен предимно от младши и средни офицерски кадри. Приема се временна конституция, която отменя онази от 1924 г. и в която се говори за законна интервенция на армията в името на възстановяването на правовата държава. Но също и за временното предаване на властта на Комитета за национално единство.[2]

 

Следват сложни години на възстановяване на многопартийната система, вътрешно политически сблъсъци, които в началото на 70-те години прерастват в нова дълбока политическа криза. Това води до нова активна намеса на военните и до т.нар. Меморандум  на генералитета от 12 март 1971 г. Демирел подава оставка като се мотивира с невъзможността меморандумът на военните да се съчетае с разбирането за конституционно и правово правителство. Част от турското общество, като се надява на сравнително меки мерки на военните, както през май 1960 г. възлагат надежди на генералитета, защото се надяват, че те ще сложат край на политическата криза чрез провеждането на социално-икономически и политически реформи.

Обаче, едно от главните искания на военните към надпартийното правителство на Ерим, който е посочен за министър председател е, то да измени най-демократичните членове на конституцията от 1961 г. И правителството на Ерим отменя 35 от най-демократичните членове на конституцията.

И се започва. Командването на извънредното положение в Истанбул публикува списъците на забранените книги и търсените от властите лица. 30 хиляди войници участват в обиски, арестуват търсени лица и изземат книги. Арестуван и осъден на затвор е деканът на факултета по политически науки на Анкарския университет, един от авторите на конституцията от 1961 г. Спрени са повече от сто вестници и списания, много леви издания са директно унищожени. Арестувани са писатели, журналисти, учени, държавни служители.

 

В периода от 1973 г. до военният преврат от 1980 г. в Турция се сменят седем правителства. Икономиката рухва, политическата криза се задълбочава. В страната цари политически тероризъм. Извършват се политически убийства. Недобрали се до властта крайно леви и крайно десни партийни образувания насъскват зърнопроизводители, птичари, овчари, но най-вече мигрирали от югоизтока селяни, които се прехранват с дребна търговия по пазарите. В интервюта от началото на 80-те се разказва за това как тълпи от пазарищата нахлуват в редакции или в университети и със сопи пребиват студенти, професори и учени, които имат демократични и либерални възгледи.

 

Към края на 70-те започват силно да се тревожат западните съюзници на Турция и преди всичко САЩ. След ислямската революция в Иран и загубата на американски позиции там, Турция е най-сигурният съюзник на САЩ заедно с Израел в Близкия и Средния Изток. САЩ недвусмислено напомнят за възможностите на военната демокрация и очакват да се установи силно военно правителство, което да изведе страната от кризата, в която се намира.

От своя страна Генералният щаб на турската армия не смята за необходимо да се консултира със западните си съюзници, защото те  вече са подготвили тайно новия военен преврат. Извършват го на 12 септември 1980 г. Властта се осъществява от Съвет за национална сигурност и контролирано от него надпартийно правителство. През октомври отново има Закон за временна конституция, който е в сила до приемането на нова конституция от 1983 г.

 

Военните са предубедени към дейността на политическите партии преди преврата. Очакват, че те могат да настроят общественото мнение срещу тях. Затова решават през 1982 г. да забранят всички политически партии без изключение. Ген. Еврен произнася реч: „На политическата сцена трябва да се появят нови партии, които са взели поука от миналото…Демокрацията ще се изгради, но без старите партии…”[3]

 

Заключителни думи. Много мои приятели учени, писатели и интелектуалци от Турция изкараха години наред в затворите, някои успяха да емигрират, други умряха.

Нека да размишляваме за производителността на военните, когато се намесят в политиката. Много е висока всъщност – два пъти временно и три пъти окончателно променят конституцията между 1960 и 1983. Разбира се не те, а компетентните юристи, които им сътрудничат.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[1] Съществува хипотеза, че тази терминология по отношение на Турция е подхвърлена от Бжежински в края на 70-те.

 

 

[2] Подробно за превратите и политическите управления, за отношенията с НАТО може да се прочете В: Бойко Маринков. Изграждане на многопартийната парламентарна система в Турция 1945-1947. – Балканите след Втората световна война.т.2, София, 1980; Екатерина Никова. Балканите и Европейската общност, София, 1992; Дженгиз Хаков. Военните в политическия живот на съвременна Турция, София, 1989 и същият, История на Турция през ХХ век, Център за проучвания „Ататюрк”, Анкара – IMIR, София, 2000; Sander, O. Siyasi Tarih 1918-1994, Ankara; Ozdemir, H. Devlet krizi, Istanbul, 1989 ve Rejim ve Asker, Istanbul, 1989 и още много

[3] Виж подробно цитираните в бел.1 изследвания

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Антонина Желязкова

Антонина Желязкова е историк и социален антрополог. Директор на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия.