Реторики за Края

 

 

Случващите се динамични събития в човешкия живот ни провокират да спрем за миг и да си направим една саморефлексия – при това колективна. За нея неминуемо ще ни трябват познания от дебелата книга на Клио – какво научихме, какво още трябва да научим, къде сгрешихме, къде трябва да се поправим, за да се усъвършенстваме; каква е в крайна сметка нашата цел – като общност. 2020 г. беше кризисна година – светът затаи дъх под сянката на COVID-19, падаха авторитети, разбиваха се на хиляди парчета различни метанаративи. „Светът се променя” беше най-чуваното изречение – и от представители на здравия разум из коридорите на университетите и научните институти, и от любителите на паранауката и конспирациите. Политическите събития през 2020 г. бяха като шамар за мнозина играчи на политическата сцена – особено в България. Като че ли българите започнаха да излизат от своето летално състояние и да осъзнават, че не би могло да има шанс за каквато и да е промяна на нашето, собственото ни битие, ако ние самите не се откажем да мислим и да възприемаме света през очите на едни „диванни революционери”. Върху подобни теми през лятото на 2020 г. се спряхме и с колегата, вече доктор, Александър Калинов в една от многото ни дискусии.

Тогава не усетих и не разбрах как отворихме темата за Края. А случващото се в света и в България е неминуемо свързано с нея. За да смъкнеш от себе си кожата на „диванен революционер”, то трябва да се замислиш за Края и да се опиташ да го обживееш. Най-малкото, защото ще се наложи да сложиш край на зоната си на комфорт, излизайки от нея. И ще започнеш да живееш, а не просто да обитаваш физически времето и пространството с мисълта, че трябва да оцеляваш ден за ден. Разбира се, тук не става въпрос за апокалиптичните нагласи, придобили нов живот покрай масовата истерия за това как Бил Гейтс ще чипира човечеството и как референции за това могат да бъдат открити дори в „Откровението” на св. Йоан Богослов. Човечеството като че ли обича да търси и да преживява дълбоко – отново и отново – своите краища. Да си припомним хилядната година (първият християнски милениум), когато целият познат европейски свят тръпне от страх в очакване на Апокалипсиса. Земетресенията и появите на комети на небосвода са възприемани от средновековните хора като сигурни знаци за предстоящите злочестини. Подобна параноя изпитахме и с дълбоко тиражираното по медиите „предсказание на маите”, че светът ще свърши през 2012 г. Това се допълваше с недоказуеми твърдения, че думите на тези древни народи се потвърждавали и от пророчествата на една дузина по-съвременни „гадатели” – като се започне от Нострадамус и се достигне чак до Ванга. През 2020 г. отново станахме свидетели на поредната апокалиптична вълна, особено в Интернет пространството.

Но – както вече написахме – тук става въпрос за един друг край. След ХІХ в. започва един истински „апокалиптичен бум”. Като един от „бащите-основатели” на теорията за Края немският философ Георг Вилхелм Фридрих Хегел поставя (вероятно и неосъзнавайки това) началото на цяла школа, която се занимава с реториката за Края… на историята, на изкуството, на културата.

Хегел твърди, че краят на историята ще настъпи в онзи момент, когато човечеството достигне до онова – изглеждащо все тъй утопично – ниво на себепознание и на себеовладяване. Вдъхновен от просветителските идеи на авторите, които чете още в щутгартското училище Gymnasium illustre, Хегел вижда като индикация за настъпилия край на историята тържеството на рациото в човешкото битие[1]. В началото на ХІХ в. немският философ дори твърди, че в името на прогреса човешките същества трябва да се откажат от естественото си битие, от природното си състояние, защото само така ще покажат: 1) че е достигнат онзи етап на пълното отделяне на човека от животинския свят (спомнете си за популярните идеи за човека като „социално животно” и „символно животно”); и 2) че човекът вече е обществено, културно същество. Хегел показва и пъта за постигането на поставената цел: чрез „процеса на култивиране” (Bildung), посредством който може да се разкрие социалната природа на човека[2].

Карл Маркс адаптира идеите за Края в своето учение за класовата борба. Тук трябва да се спомене, че Маркс не само израства в периода, в който Хегел вече е придобил популярност и обикаля немските университети, за да чете своите лекции, но и познава и се интересува от неговите концепции. По-късно Маркс се присъединява към студентска група, поставила си за цел да обсъжда тезите на Хегел. През 1843 г. дори пише „Критика на Хегеловата философия на правото”, като акцентира върху често използваните от немския философ теоретични абстракции. В концепцията на Маркс историята също има фиксиран край (подобно на тази при Хегел), който се очаква да настъпи с триумфа на пролетариата. Краят на историята е свързан с понятието за свобода. За разлика от Хегел обаче, който влага философско разбиране в това понятие, Маркс изхожда от икономическата перспектива[3].

През 1992 г. излиза книгата на Франсис Фукуяма „Краят на историята и последният човек”. Там авторът се опитва да аргументира своята теза, че краят на историята настъпва в този момент, в който комунизмът е победен и триумфира демокрацията. През последните години Фукуяма даде „заден ход”, признавайки че когато е изложил своята теза за „края на историята”, не е могъл да предвиди събитията, разтърсили света след 11 септември 2001 г. В този контекст и изхождайки от тезата на Фукуяма от 1992 г., Нобеловият лауреат по икономика Джоузеф Стиглиц призовава през 2019 г. за „възраждане на историята”: „Aĸo финaнcoвaтa ĸpизa oт 2008 г. нe ycпя дa ни нaĸapa дa paзбepeм, чe нeoгpaничeнитe пaзapи нe paбoтят, ĸлимaтичнaтa ĸpизa cъc cигypнocт би тpябвaлo: нeoлибepaлизмът бyĸвaлнo щe cлoжи ĸpaй нa нaшaтa цивилизaция. Ho cъщo тaĸa e яcнo, чe дeмaгoзитe, ĸoитo биxa ни нaĸapaли дa oбъpнeм гpъб нa нayĸaтa и тoлepaнтнocттa, caмo щe влoшaт нeщaтa. Eдинcтвeният път нaпpeд, eдинcтвeният нaчин дa cпacим нaшaтa плaнeтa и нaшaтa цивилизaция, e възpaждaнeтo нa иcтopиятa. Tpябвa дa cъживим Πpocвeщeниeтo и oтнoвo дa ce вpeчeм в yвaжeниe ĸъм нeгoвитe цeннocти зa cвoбoдa, зaчитaнe нa знaниeтo и дeмoĸpaция”[4].

Да се върнем отново към Хегел. В типичния си радикален дух той не се спира единствено до „края на историята”, но и се насочва към областта на изкуството, сякаш потвърждавайки важната връзка историяизкуство: „Изкуството вече не задоволява духовните нужди, които по-ранните епохи и народи са търсили и откривали в него… Изкуството, разглеждано в най-висшето си проявление, е и си остава за нас нещо от миналото… То ни приканва на едно интелектуално обсъждане, но не с цел да създадем отново изкуство, а за да знаем философски какво е изкуство”. Съвременниците му са потресени от тези думи. Феликс Менделсон в писмо до сестра си дори обявява Хегел за „луд” заради дързостта му да издяла надгробния камък на изкуството и то във време, когато все още са живи Гьоте и Торвалдсен (за сравнение лекциите по Естетика на Хегел са изнесени през 20-те години на ХІХ в. в Берлин)[5]. Макар и много далеч от концепциите за постмодернизма, това е удар по големите авторитети и метанаративи. Отношението му към конвенционалното възприемане на изкуствата (макар и контекстуализирано географски) намира израз още в абитуриентската му реч при завършването на Gymnasium illustre, озаглавена „Der verkümmerte Zustand der Künste und Wissenschaften unter den Türken”. Хегел поставя началото на разказите за края на изкуството – процес, намерил свой естествен завършек – според Нора Голешевска – с творчеството на Артър Данто: „Разказът на Данто е краят на това разказване и следователно – краят на самото изкуство ‘като такова’, именно защото прави видими и разказа за изкуството и този за края на изкуството като нарации, от които зависи подреждането и мисленето на света на изкуството”[6].

92 години след смъртта на Хегел на бял свят се появява „Смисълът на историята” на руския философ Николай Бердяев. Той не крие своите религиозни чувства и категорично се опълчва на просветителския лозунг „Бог е мъртъв”. Още на 14-годишна възраст се запознава с творчеството на Хегел. В „Смисълът на историята” Бердяев противопоставя „Хегеловия монизъм” на „същността на християнското съзнание”. Въпреки това в себе си Бердяев – може би несъзнателно (?!) – носи духа на Хегел и не се колебае да постави въпроса за Края: „Възприемането на историята, нейното констатиране и разбиране в цялата й пълнота предполага съществуването на края, т. е. предполага завършването на този световен еон, завършването на онази световна епоха от вечността, която наричаме наша световна действителност, наш световен живот. Това е преодоляването на всичко тленно, временно или смъртно от страна на вечното начало, което побеждава в самата временна световна действителност; то е победа над онова, което Хегел нарича лоша безкрайност. Лошата безкрайност означава отсъствие на край във времето, тя е безкраен процес във времето, който не познава окончателна победа и решение. Такова разбиране за безкрайния процес би превърнало историческия процес в безсмислен, би направило невъзможно неговото възприемане като трагедия, която има своето решение”. На тази основа руският философ уверено стъпва, за да обяви „смъртта на културата”: „Разцветът на „науките и изкуствата”, задълбочеността и изтънчеността на мисълта, най-високите подеми на художественото творчество, съзерцаването на светците и гениите – всичко това престава да се усеща като истински, реален „живот”, всичко това вече не вдъхновява. Ражда се напрегната воля към самия „живот”, към практиката на „живота”, към могъществото на „живота”, към насладата от „живота”, към господството над „живота”. И тази прекалено напрегната воля за „живот” погубва културата, носи след себе си смъртта на културата… Прекалено много искат „да живеят”, да изграждат „живота”, да организират „живота” в епохата на културния залез. Епохата на културния разцвет предполага ограничаване на волята „за живот”, жертвено преодоляване на алчността за живот. Когато в човешките маси се разпространява прекалено много алчността за «живот», тогава целта престава да се търси във висшата духовна култура, която е винаги аристократична, винаги се измерва по качеството, а не по количеството. Започват да търсят целта в самия „живот”, в неговата практика, в неговата сила и щастие. Културата престава да бъде самостоятелна ценност и затова умира волята за култура”. Мислителят става и по-радикален: безалтернативно обявява „бездушната техническа цивилизация” като първопричина за „смъртта на духа на културата”[7].

Проблематизирането на „края на културата” води след себе си и въпроса за края на Теорията на културата като самостоятелно научно поле, а и като академична дисциплина. Съществува изглеждащо правдоподобно и консенсусно сред културолозите мнение, че самият акт на размишляване върху проблема за смъртта на културата е едно своеобразно теоретизиране. Оттук следва, че краят на Теорията на културата може да бъде обявен единствено след като културата бъде забравена. Всъщност академичната дисциплина представлява и философия на това, какво е култура – как човечеството в определени периоди на своето развитие е дефинирало термина „култура” и как съвременните автори, занимаващи се с тази проблематика, го определят (в повечето случаи съобразно своите социално-политически възгледи). В няколко европейски и американски университети вече се проблематизира въпроса за „теорията” (въобще като такава). Още през 2008 г. главният редактор на ежемесечното американско списание „Wired” Крис Андерсън публикува провокативна статия, поставяйки въпроса за края на теорията и за остарелите научни методи в епохата на Google. Той твърди, че в периода на петабайтовата информация и на суперкомпютрите всякакъв теоретизиращ метод, основаващ се на и възпроизвеждащ казани преди десетилетия хипотези, е остарял[8]. Сложните алгоритми и огромното количество статистически данни, намиращи се на един клик разстояние, превръщат дадена информация в готово знание – без замисляне, без философстване, без теоретизиране. Например: знаем, че човек може да издържи на определена температура, чието число за няколко секунди бихме открили в Интернет. Не се интересуваме обаче от абсолютната нула – най-ниската теоретично възможна температура, при която човек може да издържи, нито пък от теорията и историята на нейното възникване, обособяване и аргументиране още от времето на Робърт Бойл. Звучи плашещо, но е реално.

На пръв поглед изглежда, че реториката за края на Теорията на културата е част от върховите постижения на постмодернизма – доминацията на т. нар. масмедии е една от съществените черти на този период. Ако (простете ми – ще наруша канона, според който в историята няма „ако”) Бердяев беше жив, той със сигурност би задал въпроса: Казах ли ви? Бездушната техническа цивилизация е умъртвила до краен предел културата, изцедила е нейната жизнена сила, превърнала я е в бездушен скелет, подобно на онези клетници, осмелили се да осквернят гробницата на първосвещеника във филма „Мумията” (1999).

През 2002 г. Линда Хътчън категорично обявява и края на постмодернизма в своето изследване „Политиките на постмодернизма” и възкликва: „Свърши!” За някои излизането от постмодернизма и влизането в другия период (засега няма консенсус за наименованията – перформатизъм, деструктивизъм, дигимодернизъм, постпостмодернизъм, метамодернизъм, ремодернизъм) започва още с промените от края на 80-те и 90-те години на ХХ в. и падането на социалистическия Източен блок[9]. Според някои автори постмодернизмът е свързан със скептицизма към метанаративите, с поставянето под съмнение на реалността[10]. На подобни конспиративни теории всички сме били свидетели – като се започне от идеята за скрито правителство, което е влязло в съдружие с извънземни представители, и се стигне до движението QAnon и твърденията за сатанистите педофили, които подготвят заговори и атентати срещу Доналд Тръмп. Обезпокоителни изглеждаха и широко разпространяваните в социалните мрежи твърдения по повод COVID-19, че Бил Гейтс ще ни чипира и че се подготвя „нов световен ред”. Статистиката показва, че в първите дванадесет дни на април 2020 г. на всеки 100 публикации в социалните мрежи около 24 съдържат конспиративни теории за коронавируса[11]. Струва ни се, че тези конспиративни теории се различават обаче в своя генезис от останалите (преди 2020 г.). COVID-19 се оказа (като че ли) идеалната възможност на тълпата да покаже своето несъгласие и възмущение от политиките на националните правителства, делегитимирайки техния разказ.

Постмодернизмът отхвърля големите разкази. Видим е обаче опит те да се завърнат отново. Като се започне от Античността с наратива за тракийските мегалитни светилища и се достигне до средновековния разказ за „България на три морета”. Изследвания на автори, определящи се и/или определяни (най-вече!) на „алтернативна история”, така и не намират място дори в препоръчителната литература на университетските дисциплини (пък камо ли в задължителната). Националистическият оттенък не отстъпва, а продължава да се възпроизвежда макар и в трудове, претендиращи за „модерни” и копиращи само обвивката на концепции, отдавна приети и циркулиращи в западноевропейското научно и академично пространство. Идеята, оповестена от антроположката Джейн Гудол в ефира на „Панорама” през май 2021, че всъщност може да се замислим дали пък и животните имат култура[12], беше една покана за диалог към антрополозите и културолозите, на която така и не беше отговорено, а остана само с отделни подсмихвания в университетските коридори. Опитът на една дузина български и английски историци да омаловажат постиженията на школата „Анали” и да я обявят за „мъртва”[13] също говори за пренебрегването на „малките разкази” за сметка на метанаративите.

Реториките за Края придават допълнителни аспекти в необятното поле на историята на идеите. Опитът да се проблематизира Края през различните негови перспективи (на историята, на изкуството, на културата, на теорията, на постмодернизма) и в същото време оформящият се фронт за борба срещу подобен тип реторика е доказателство за едно: никой все още като че ли не е в състояние да обяви края на науката, защото тя е преди всичко война на идеи. Различни мнения за края на историята (Хегел, Фукуяма), на изкуството (Хегел, Белтинг, Данто), на културата (Бердяев), на теорията (Андерсън), на постмодернизма (Хътчън) и опитът за противопоставянето им всъщност доказват едно подобно твърдение.

[1] Menand, L. Francis Fukuyama Postpones the End of History. <https://www.newyorker.com/magazine/2018/09/03/francis-fukuyama-postpones-the-end-of-history> (03.09.2018).

[2] Кунчев, Вл., И. Стефанов, Л. Антонов. Въпроси на културологията. София. 2004, с. 19.

[3] Вж. Clarke, J. J. “The End of History”: A Reappraisal of Marx’s Views of Alienation and Human Emancipation – In: Canadian Journal of Political Science / Revue canadienne de science politique, Vol. 4, No. 3 (Sep., 1971), pp. 367-380; Williams H. (2000) The End of History in Hegel and Marx. In: Burns T., Fraser I. (eds) The Hegel-Marx Connection. Palgrave Macmillan, London. https://doi.org/10.1057/9780230595934_9.

[4] Стиглиц, Дж. Краят на неолиберализма и възраждането на историята. <https://www.economic.bg/bg/a/view/krayat-na-neoliberalizma-i-vazrazhdaneto-na-istoriyata-111844> (09.12.2019).

[5] Markus, G. Hegel and the End of Art – In: Culture, Science, Society: The Constitution of Cultural Modernity. Vol. 10, p. 415-416.

[6] Голешевска, Н. Сценарии за края на историята на изкуството: Ханс Белтинг и Артър Данто. <https://philosophia-bg.com/philosophia-4-2012/scripts-for-the-ending-of-history-of-art-hans-belting-and-arthur-danto/> (31.07.2021).

[7] Бердяев, Н. Смисълът на историята: Опит за философия на човешката съдба. София. 1994. <https://electronic-library.org/books/Book_0044.html> (31.07.2021).

[8] Mazzocchi, F. Could Big Data be the end of theory in science? <https://www.embopress.org/doi/full/10.15252/embr.201541001> (10.09.2015); Anderson, Chr. The End of Theory: The Data Deluge Makes the Scientific Method Obsolete. <The End of Theory: The Data Deluge Makes the Scientific Method Obsolete> (23.06.2008).

[9] Gibbons, A. Postmodernism is dead. What comes next? <https://www.the-tls.co.uk/articles/postmodernism-dead-comes-next/> (01.08.2021).

[10] Gibbons, A. Postmodernism is dead. What comes next? <https://www.the-tls.co.uk/articles/postmodernism-dead-comes-next/> (01.08.2021).

[11] Constantinou, M.; Kagialis, A.; Karekla, M. COVID-19 Scientific Facts vs. Conspiracy Theories: Is Science Failing to Pass Its Message? Int. J. Environ. Res. Public Health 2021, 18, 6343. https://doi.org/10.3390/ijerph18126343.

[12] Ексклузивно за БНТ: Джейн Гудол – която живя с шимпанзетата и говори техния език. <https://bntnews.bg/news/ekskluzivno-za-bnt-jein-gudol-koyato-zhivya-s-shimpanzetata-i-govori-tehniya-ezik-1155961news.html> (14.05.2021).

[13] Lyons, M. The End of the Annales? Some Thoughts on the So-called Death of the French Historical School. <https://www.tandfonline.com/doi/abs/10.1080/10848779608579363?journalCode=cele20&fbclid=IwAR2LvU–tgUSV1-SNSk8opuWx2tsbxm9672NnuxCAcKMJaiGcM13uHHjJYw> (23.06.2008).

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Kovachev@abv.bg'

Кристиян Ковачев

Кристиян Ковачев е завършил спец. „История” в Югозападен университет „Неофит Рилски” с дипломна работа „Духовно-канонични и културно-обществени аспекти в историята на Тросковския манастир „Свети Архангел Михаил”. Продължава висшето си образование в магистърската програма „Българско средновековие: държава, общество, култура” в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Защитива магистърска теза на тема „Манастирите като средища на книжовността в средновековна България (ІХ-ХІV в.)”. Научни интереси: духовната култура в Средновековна България. "