Румен Петров: Кои са сенчестите страни на българската психоанализа

Споделете статията:

 

Документалният филм за Фройд “Дора” изразява позицията на новата вълна от последните 10 години, когато много сериозни, институционализирани авторитети бяха разклатени до неузнаваемост от случаи на възражение срещу злоупотребата на неоспорими желания, съчетани с неоспорима власт. Властта на затворените общества.

Патриарсите на психиатрията в България са напълно конвертируеми, те са редовни членове на световните психотерапевтични общности и се отличават по пълната липса на писане за психотерапията, която иначе така обичат да регулират (скрито и открито).

 

 

 

Ю. М.: 13 минутният късометражен филм „Истерично момиче”е вече в шортлиста на Академия Оскар. Той  разказва за една от най-известните истории на Зигмунд Фройд – за самоубийството на тийнейджърка, която психоаналитикът нарича „Дора“. Бихте ли припомнили какъв е  казусът?

Доц. Румен Петров: : Случаят „Дора“ се появява периодично във вниманието на (не-) психотерапевтичната публика, когато става въпрос за това дали и как психоанализата, в своите начала, за каквото се смятат случаите на Фройд, какъвто е „Дора“ е справедлива към клиентите, пациентите си. Става въпрос за хората, които са получили помощ от Зигмунд Фройд, и, на основата на работата си с които, той е изградил и проверил своите идеи как функционираме като чувстващи, не само трезво-рационални същества. Напоследък, имам предвид от последните 10-15-20 години, критиките към Фройд идват често по линия на онова, което е познато като – къде като сериозна наука, къде като пейротив (поне в България, където няма достатъчно добра школа – феминизъм. Правата на жените имат много какво да искат от психоанализата, особено от психоанализата на Фройд. „Дора“ е класически случай на Фройд и от малкото с жени, за разлика от другите му емблематични случаи, с млади мъже или момчета („Шребер“, „Човекът-вълк“, „Ханс“, „Човекът-плъх“). „Дора“, тази млада виенчанка е, в известен степен, много важен повод, за всеки който се интересува от нарушеното равноправие между жените и мъжете, да възрази основателно срещу Фройд. Към това можем да прибавим и правата на децата, защото сериозна част от проблемите, които Фройд открива, че вероятно стоят в основите на нейните симптоми, могат да бъдат разглеждани, от днешна гледна точка, съвсем основателно, като нарушаване на правата на детето. При „Дора“ (името й се знае, но е по-добре да използваме този псевдоним) имаме ясно нарушение на правото на детето на сексуална неприкосновеност от страна на възрастните. Документалният филм, който стана популярен напоследък е още една нова, да кажем, последна, критика срещу патриархалността, и в известна степен – на себичността, които са присъщи на изследователската работа/личността на Зигмунд Фройд. Съдим за тях от начина, по който, като изследовател, той гледа на „Дора“ и по който разказва за нея, по който съчувства или не на нейните отношения с най-близките ѝ. Дора е в много сложно обкръжение, което не пропуска да я травматизира като я подлага на различни съблазни, депривации и злоупотреби. Става въпрос за нейното собствено семейство, което е преплетено с приятелско семейство в явни и скрити дневни редове. Нейният собствен баща има извънбрачна връзка с жената от приятелското семейство, вроден сифилис, и отчуждена съпруга, която и той и Фройд намират за скучна и заслужаваща да бъде безинтересна. Съпругът отсреща, който е и приятел на бащата, упражнява съвсем категорични сексуални отношения и сексуални послания към момичето. Съпругата му е приятелка на девойката. Поведението му, от днешна гледна точка, със сигурност би било подсъдно, и с основание. Това е част от проблематиката, която Фройд избира да не адресира морално – като психологически последици от неморално поведение към момичето. Вместо това, той избира да разглежда случващото се с нея и симптомите на психологически дистрес (страдание) като нейна лична отговорност – на нейните собствени страсти и поведение, водено от тези страсти. Той постъпва така по различни причини. По причини на времето, по причини на неговите собствени интереси, по причини на неговата собствена психология и личен възглед за това, което трябва да прави с хората и за това, което се очаква от него от страна на  обкръжението, от колегията, от обществото. Това е една важна част на случая „Дора“. Не мисля, че тя, по някакъв начин, унищожава Фройд, тя го контекстуализира, променя го, и изисква от съвременните психотерапевти различни неща. В българския превод на книгата (тя е на „Критика и хуманизъм“, изключително авторитетно издателство, преводът е на много добра, млада колега-социолог –  Теодора Карамелска), послеслова е написан от един изключително популярен и уважаван от много хора психотерапевт – Давид Йерохам. В този послеслов той пише за много неща, но не и за това, за което е бил много критикуван Зигмунд Фройд. Както и фройдизмът като традиция, който продължава да пренебрегва определени неща. Което е интересно, защото послесловът е написан 100 години след книгата! Но може би е така, защото, в България, част от патриархата от края на 19-ти началото на 20-ти век във Виена, е още жива? Със съжаление с това можем да обясним тази липса на българска критика, на българска съпричастност към неетичното отношение към „Дора“ както от Фройд, така и от неговите епигони в България 100 години по-късно. Аз си позволих да популяризирам този филм във ФБ и срещнах сериозен отпор от, по-скоро млади, но доста утвърдени психотерапевти с психоаналитична подготовка в България. Те реагираха много ревниво към моралната неприкосновеност на Бащата (на психоанализата).

Видях в социалните мрежи този разговор и ми направи впечатление, че вашите критици са откровени апологетици на Фройд и на фройдизма. Не можах да разбера на какво се дължи тази липса на критическа рефлексия?

Р.П. Важен въпрос. Колегите, с които имах този спор, обикновено са много чувствителни по проблемите на правата на децата, правата на жените. Поне в тяхната публична изява – те реагират бързо, остро в случаи на такива ситуации. Затова и ме изненада липсата на реакция към това доста проблематично третиране на Фройд към „Дора“, което филмът припомня. Те не проявяват чувствителност към правата на живия човек, правата на „Дора“- детето, каквато е била преди да стане пациент на Фройд, и на младата жена, която продължава да живее в това отровно и объркано обкръжение няколко години по-късно. Моите колеги реагират, според мен, по-скоро с грижа за собственото си място в психотерапевтичния естаблишмент днес. В този естаблишмент идентификацията с Фройд се случва лесно, желана е. Охраната на неприкосновеността става част, не само от авторитета, но и от властта в системата (на психоанализата/психотерапията). В този модел, психоаналитикът, старшият, водещият, менторът, (супервизорът) в психоаналитичната култура има, смущаващо за 21-век, по-скоро – неоспорим авторитет. Изобщо, безпрекословността на авторитетите в психоанализата е една много специална и сенчеста страна на самата дисциплина. Тази безпрекословност става част от самата буква и дух на психоанализата. Колко са проблематични, спорни, сложни, исторични, човешки, основните допускания на Фройдовата психоанализа, ако те са създадени от хора с определен манталитет, определени съчетания от лични истории, групови динамики, дори от корпоративни интереси?Изобщо как манталитетът, личната история влияят върху идеите, които хората (с манталитет, култура и минало) създаваме?

Този манталитет се е оформил през 90-те години когато сред основните психоаналитични формации в България, но не е ли променен сега, през 21 век?

Р. П.: В известна степен 21-вековият български психоаналитичен/психотерапевтичен елит е от 20 век. Хората, които в момента се разпознават като лидери, са се създали (някои от тях са над 75-годишни колеги) като психотерапевти през 70-те, 80-те години, основно в софийските психиатрични клиники. Поколението след тях – 50-55 годишните, също бяха много силно ангажирани с тях и сега са силно повлияни, лоялни и идентични с това поколение.

Говорим за имена като Асен Жабленски, Тома  Томов, Борислав Бояджиев… 

Р.П.: Специално Борис Бояджиев и Асен Жабленски, в полето на психотерапията нямат много интереси и прояви. Борис Бояджиев беше утвърден правозащитник в психиатрията. Асен Жабленски е „международник“, представител в Световната здравна организация и изследовател. Но в психотерапията тук най-влиятелни и харизматични имена са тези на Давид Йерохам и Тома Томов. От поколението след тях и около тях, някои се развиха в лаканианската психоанализа – като Евгени Генчев, Никола Атанасов, бог да го прости, в класическата психоанализа, Гълъбина Тарашоева – в психодрамата, Румен и Женя Георгиеви, Златка Михова – във фамилната терапия и др. Към тях се добавят различни следовници като Светозар Василев, който в момента, мисля, че е председател на Българското психоаналитично общество; в областта на психодрамата такъв следовник е Цветелина Йосифова, която е много близка и до груповата психоанализа, която тя въвежда с един австрийския институт. Има и други имена от средите на известните Нео-райхианци, от когнитивната, позитивната и други психотерапии.

Първото поколение, което се е развило в протекцията на Иван Темков, на Тодор Станкушев , на Асен Жабленски (тези хора са били в силна връзка с политическото ръководство на комунистическата държава) е имало привилегията да се занимава с психоанализа и психотерапия, когато тя е била (поне официално) преследвана от онзи режим. (Исторически, има и малко други преди тях, но техните приноси не стигат до днешния ден по различни причини). Та тези хора (Томов и Йерохам) бяха лидери и властници в тези основни направления – психоанализа, групова терапия и психодрама от 80-те години на 20-ти век. И до днес, вероятно, чрез следовниците си.

Това е нашият първи разговор по тази тема. Затова си позволявам още няколко уточняващи въпроса. Бихте ли разяснили какво означава „когато психиатрията беше официално преследвана от онзи режим“?

Р.П.: Не мога да кажа точно. Не познавам документи за репресия, в резултат на практика. Може и да има. Трябва да питаме и да четем. Когато съм разговарял за миналото с колегите, по времето, когато аз бях на 25, близо 30 години по-млад от сега, присъстваше силно тази идея, че заниманията са били, по някакъв начин, с един елемент на извънредност, на сам-“издатскост”, дисидентство, нелегалност, на потенциално преследване от властта. Моите лични интереси към психоанализата в самия края на 80-те години, преди още да падне режима, някак си ме бяха научили, че това е дисциплина, която не се приема, която комунистическият режим счита за нежелана. Че достъпът до нея е като със специалната читалня в НБКМ – въпрос на привилегия и на супервизия от ДС.

Защото е в противоречие с доминиращата марксистка концепция за човека, така ли?

Р.П.: Вероятно на някакво ниво са съществували такива определения, но беше и естествено да е в конфликт, защото тя се занимаваше с индивида и с отношенията по време, когато индивидуалността, субективността, различността и задълбочаването в това, беше против духа на епохата, която беше организирана около колективното, масовостта, контрола. Беше разбираемо, психоанализата да се чувства, за човек към 25-30 години какъвто бях тогава (1987-90), като нежелана, като белег на Голямото „ново“. После разбрах, че е имало хора, които са чели и обсъждали „еретичните“ материали, в кръжоци, в групи за изучаване, под една своеобразна закрила, най-малкото през присъствието фигурата на Тома Томов, и в негово лице – на властта на режима в лицето на ДС.

Може ли да се каже, че Тома Томов е най-открояващата фигура?

Р.П.: Не знам как е присъствал, но при всички случаи, като организатор и като някакъв тип админстративен капацитет, той се отличава и налага много сериозно, най-вече чрез т.нар. Програма за мозъка. Той е един от тримата ѝ секретари и, в известна степен, единствен продължи да работи публично (макар и доста резервирано) с мрежата, създадена от тази програма, след нейната кончина, заедно с режима. И най-вече, с кариерата му през 90-те години, когато той, като ръководител на катедра „Психиатрия“ на Медицинска академия, беше шампион на реформаторското говорене по отношение на психиатрията и психиатричната помощ у нас. За поне 10 години той беше популярен и в полето на държавната политика, но и в полето на академичната (основно болнична и основно – преподавателска) психиатрия. Като ръководител на катедрата, през контакт с него минаваха, всяка година, млади психиатри, които получаваха специалност. Чрез изготвянето на конспектите, чрез стила на изпитване, чрез лекциите по повод на новите диагностични инструменти, и други неща, той, извинявам се за тъжния шаблон, присъстваше като най-„западният“ човек сред психиатрията като научна и приложна дисциплина.

Хващам се за думата „западният“ и ви приканвам да направим връзка с темата за липсата на критическа рефлексия у нас по отношение на Фройд и фройдизма. Как стоеше Тома Томов в този аспект?

Р.П.: Не знам Тома Томов дали е фройдист, какъв е изобщо не ми е много ясно. Формалната причина да мисля, че той е „никакъв“ е, че не е оставил писан монографичен текст, книга в областта. Като монографии той пишеше уводи („Основи на психодрамата на Джейкъб Морено; към една популярна книга през 90те на Морган Скот Пек), няколко политически текста за изостаналостта на психиатрията през 90-те и главно – стратегически (властови) документи за МЗ. И Давид Йерохам има подобни предговорно-послесловни изяви. Двамата продължават да не пишат монографии, въпреки че са над 75 години, но пък имат властно мнение и влияние по въпроси на психоанализата и психотерапията в България. Разбира се, тази апаратно-харизматична власт е удобна за много от техните следовници, които правят кариера в лоялността си. Нещата се превръщат в усвоима култура от писани и неписани правила за предаване на наследство в смисъл на власт и влияние. Особено ако е наследена отпреди. Така е било и при Фройд. Но все пак  Фройд не е спирал да пише монографично и е оставил над 20 тома авторски текстове, отворени към всякакъв тип критика. Говорим за теоретични трудове, за анализи на някаква практика, изобщо трудове, под които се подписваш и си изложен – на критика, на хвалба, на всичко. Нашите патриарси не се излагат. Те не участват в дискурси, освен ако не ги създават и управляват чрез  групово-динамичен контрол в относително малки и затворени групи. Това е принцип за съхранение на властта. Добър за властта, не толкова – за морала.

Дали не става дума за липса на научен, теоретичен капацитет?

Р.П.: Отчасти – да, макар, че изглежда странно за хора, които поддържат публичен образ на високообразовани интелектуалци. И са такива, на практика. Но е възможно и да е резултат на недоверие към академията, която, в нейния чист, идеално-морален вид е доста делиберативна.  Академията е място, където трябва да си готов да те оспорят, както и ти да оспориш. Този дебат, тази постоянна сложност и избори е една от същностите (може би, най-симпатичната) на академичното. Авторитарните пространства не допускат дебата. Фройд, между другото, същото не е заемал академична позиция през дългия си живот, а допускам, че е имал много възможности да го направи. Той е останал в позицията на произвеждащ текстове, и вертикален център на властта, без да е имал нужда да ги подлага на дебат и проверка в ежедневен план, особено след като Движенето се организира и дисидентите се насърчават да напуснат или са откровено изгонени (т.нар. „люспене“ и роене на нови школи). Та, нашите патриарси, напълно конвертируеми, в смисъл на стандартни обучения, които ги правят редовни членове на световните психотерапевтични общности, се отличават по пълната липса на писане за психотерапията, която иначе така обичат да регулират (скрито и открито). Но това не става без лоялно и печелившо от лоялността си обкръжение, да не забравяме! Те са интелектуалци от общ характер и заемат позиции, когато ги помолят за това. Може да е академична непълноценност, да, но заедно с нея може да се организира един пара-академичен живот, с пара-академична власт, която е създала комфорта на тези хора да няма нужда да защитават мнението си пред никого, защото са „над“ тези неща. Над необходимостта от аргументация. Иначе как ще е власт?

Но не можем да оспорим, че са били практикуващи психотерапевти…

Р.П.: Да, без съмнение. Но това че са практикуващи психотерапевти, изобщо не ги прави академични хора. Въпреки това, те имаха, много доскоро, близо 30 години, непробиваеми, безусловни академични позиции. Не, имаха позиции в Академията. Различно е. Много от психотерапевтичните общности (и наши и чужди) имат същите характеристики, между другото. С други думи казано – международното общество за психоаналитично изучаване на организациите (има такова нещо) не изучава психоаналитичните организации (и такива има). Други организации – постоянно. Но само срещу заплащане.

Ще представим водещите фигури тук и там, на Запад, в сложните им научни контексти. Но кажете все пак – как стои дебатът около Фройд в западния свят?

Р.П.: Има една традиция, която тръгва от Фройд, минава през неговата дъщеря, Ана Фройд, минава през една нейна връстница и конкурентка -Мелани Клайн, продължава през хора от английското психоаналитично общество и част от американското. Там някъде е и Юлия Кръстева „с чисти ръце и горещо сърце“. Тази традиция е доста лоялна и не гледа с добро око на антропология, на социология и на каквито и да бъдат други опити да се изследва самата психоанализа, да се постави под въпрос. Да се поставя под въпрос се интерпретира като разрушителна атака, не повече и не по-малко от намерение да бъде разрушен обекта на изследване. Може би затова, може би не, психоанализата се принуждава да „дели мегдан“ с много други и все повече други терапевтични школи. В това отношение, губи уникалната си позиция, която можем да кажем е държала до края на 50-те години на 20-ти век и от 60-те и се конкурира на пазара на тези услуги с други школи. Но почти винаги в историята на тези школи, „някога“, техен родоначалник е започнал от психоанализата, която е била, в първата половина на 20 век, основната психотерапевтична парадигма за подготовка на кадри. Големите разклонения са започнали след края на Втората Световна война, когато започват много  неща в областта на психологията и на социалната сфера, когато се либерализират и демократизират и връзките в самата психотерапевтичната ситуация. В този поток има поне дузина школи с техните лицензи, с пълноправните си членове на техните асоциации, с елити, власт и регулации. Сред тях са и лаканианците и юнгианците, няма да се изненадам ако и адлерианците са тук, и конгитивно-поведенческите психотерапии и груповите аналитици и  психодраматистите, и позитивистите, и краткосрочните и системните и други, и други поне още десет световни школи, които тръгват от една гледна точка и претърпяват голяма дивергенция…

 Кои от тях олицетворяват критичните гледни точки към фройдизма?

Р.П.: Харесвам социалната работа като рамка на помагането, защото дава възможност на помагащия специалист да е в постоянно оспорване от други важни „обекти“ и институции. Харесвам школи,  в които помагащият е по-достъпен, по-равноправен, по-оспорим, по-обикновен. Всъщност, като се замисля, критичните рефлексии не са много добре представени вътре в самите терапевтични психотерапевтични пространства и институти тук и по света. Критичните рефлексии идват отвън, често – от академици, от хора, които говорят от позициите на антропология, на социология, на история, хора, които бихме казали, са в известна степен еманципирани от кода на поведение, който налагат лоялност към конкретните психотерапевтични общества, към структурата и към авторитета им, повече отколкото към общочовешката етика. Но това е проблем на (и със) всички затворени общности и общества.

 В този смисъл, документалния филм за „Дора“ от коя част на спектъра – на лоялните, или на критиците?

Р.П.: По-скоро – на критиците. Той изразява позицията на новата вълна, от последните 10 години, когато много сериозни, институционализирани авторитети бяха разклатени до неузнаваемост от случаи на възражение срещу злоупотребата на неоспорими желания, съчетани с неоспорима власт. Властта на затворените общества.

*Доц. Румен Петров е преподавател по социална работа в НБУ, автор на книгата “Объркани в болката,” посветена на травмата.

Въпросите зададе Юлиана Методиева

очаквайте следващата седмица продължение

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.