Румен Петров: Природата на обидата от превода на “Под игото” е интересна и сложна

Ю.М.Проява на лош  вкус ли е да приемеш превода на „Под игото“?Отрицанието му може би е адекватната реакция, как мислиш?

Румен Петров: Преводът като “превод” (защото само една част от думите са преведени) не го разглеждам като проява на определен литературен вкус. Разглеждам го по-скоро като проява на вид литературен експеримент. Мисля, че в случая експериментът е интересен, защото прави възможно да се видят и изследват границата и смисъла на осъвременяването и превода на един архаичен, или отминал език в съвременния. Според мен, всеки път когато влизаме в контакт с други времена чрез езика, чрез съответния синтаксис, лексика и така нататък, ни завладяват определени емоции и вълнения. Тези чувства са важни за нас и когато един превод ги промени имаме право да преживяваме загуба.

Играта с думите може да се превърне в естетично-семантична игра, както беше сторил Реймон Кьоно. В неговата игра за едно копче, палто и един младеж, може да се пише по страшно много начини. Това е в скоба. Вкусът се намесва и когато се появяват въпроси като при този превод – колко политическа власт ще има преведеният текст:

-дали текстът възниква като литературен експеримент  – за целите на сравнителното изучаване на това какво се случва с нас, когато сменим лексиката и как нашето отношение към събитията се променя?,

-дали присъства като своеобразен речник с бележки под линия?

-дали възниква като политическо решение за поголовно преподаване на някакъв каноничен текст по един или друг начин, както го иска Министерството на образованието,

Ако е последното, тогава залозите са големи, защото голяма част от хората, които се изказват, са в тази политика и политики на идентичността. Дали чрез музейната работа, дали чрез туристическата, дали чрез градската идентичност. Не знаем дали Сопот имат идентичност друга, освен Вазовата и тази на Военнопромишлените заводи…

Искам да сложим още един акцент за политиките на идентичност. Реакциите на професори по литература, академични лица, се разделиха на две. Едните обявиха много подробно, че това е един абсурд и че това е сакрална територия и няма как да се упражняват всякакви хора в интерес на децата. И втората група, които казаха, не,не, няма защо да го коментираме – направено е нещо, то няма да се превърне в “държавотворен факт”. В тази поляризация на приповдигнато вълнение и  равнодушие, има ли нещо което по-специално те притеснява в отношението към този експеримент?

Р.П. Струва ми се, че твърде малко хора гледат на този превод като на експеримент и като на игра. Повечето гледат на него като на проява на един нов, непознат играч в тези лингвистично-политически позиции, които много от литературоведите са заели. Така да се каже, този експеримент е някакъв тест, който показва че някаква част от литературознанието в България (може би не само) не е естетика, а политика! Мисля,че това само по себе си е хубав изследователски въпрос. За съжаление, нашите политически и естетически науки нямат интерес да изучават политиката в естетиката и обратно! По-скоро, техните творци искат да заемат политически позиции, отколкото да изучават процесите, в които естетиката се превръща в политика през достъп до властта, писане на учебници и пр. Израснали сме с теб във време, когато номенклатурата на литературоведската наука се познаваше по това, че нейните разсъждения ставаха задължителни. Буквално! Учениците трябваше да ги изговарят и цитират когато пишат за творците и проблемите в класните работи, в приемните изпити и олимпиадите … В мазетата ни още стоят томовете на тези литературоведи-във-властта.

Дали е адекватна асоциацията с тревогите и възмущенията относно превода на “Под игото” с “всенародните”протести и бунтове срещу научната работа на Мартина Балева? През 2007 година тя направи изследване върху картините на художника Пьотровски пресъздаващи Баташкото клане, което възмути родолюбивите люде. Те дори поискаха да горят на кладата самата Мартина Балева(образно казано) и научният й ръководител Улф Брунбауер. 

Румен Петров: Напълно възможна асоциация! Добрата новина е, че силата на бунтовете сега е по-малка. Агресията, тогава, сред хора, които идентифицираха  изследователката като „враг“, беше по-голяма от тази срещу „преводачката“ на „Под игото“! Сега нещата са в по-малък мащаб, което ги прави по-лесни за изучаване, но агресивният потенциал е налице с тази твърде смущаваща идея на кмета на Сопот – на някоя поляна да се изгорят томовете на преведената книга! Това си струва да се изучава, когато изучаваме историята на горенето на книги изобщо в историята на човечеството! Но вече тук-там вече се появяват въпроси за смисъла на Вазовия език. За смисъла на тези артефакти – езиковите „анахронизми“. Аз държа пред себе си романа „Нова земя“ на Иван Вазов. Тук езикът е съвсем друг, романът е много по-слаб от „Под игото“, доста по-стерилен, но в тази връзка –  това откритие, че „нещо може би се губи при новия „превод“, този точно слаб Вазов роман e полезен. Защото въпросът какво точно се губи когато се направи този експеримент е хубав, евристичен – той ни помага да разберем доста от нещата, които са иначе емоционално и социално сложни. Това е въпросът за  ролята на специфичния стил на Вазов в „Под игото“. С новия текст перспективата се смени, но не сме отишли достатъчно напред, за да разберем смисъла на тази разлика – между „автентичния“ и „побългарения/осъвременения“ текст, която смущава едни хора и обижда други. Самата природа на тази обида е много интересна!

Какво имаш предвид като казваш „интересна“? Отрицателите на превода не искат да сменят цървулите с обувки, нито каскета – с шапка!

Р. П. Защо не искат да сменят цървулите с обувки , а каскета с шапка – веднъж. Не искат защото, ако ги сменят, очевидно ще загубят нещо! Ще загубят – това е моята идея – ще загубят една сложна идентификация, която се създава в онова време и със стила, с който разглеждаме, създаваме и пре-създаваме онова време. През стила Вазов, има предвид. „Стилът Вазов“ през многото и различни прочити, които на мен не са ми достъпни, ми казва – аз съм и османски човек и анти-османски човек! Аз съм в изключително остър конфликт на лоялност към османската култура и съм в процес на сурово, безмилостно де-османизиране. Аз съм в процес на напрегнати, амбивалентни отношения с османското в мен и реагирам на този остър конфликт между османското  и анти-османското агресивно отчуждение! Както казва в първите страници на романа едно детенце – Петърчо: “Бабо, аз кога порасна и бачо Васил и бачо Георги ще вземем нашата калъчка и ще изгоним всички турци!“ От друга страна мисля, че с този език  Иван Вазов демонстрира един интересен хамеленов стил, нагласен към определени очаквания и нагласи. Това е езикът, който Вазов ползва във всекидневието си. На този език, по негово време говорят не много хора, особено образованите. Вероятно този език е създаден, за да може текстът, който Иван Вазов е написал, да стане привлекателен. И да има своята пропагандна стойност. Защото Вазов това иска, да мобилизира населението, да създаде колективна емоционална конструкция, на която й личи, че е само фактологично полу-вярна, частично лъжовна и затова – емоционално кохерентна. Мисля, че тази манипулативност на Вазовия език е много малко адресирана. Аз поне не съм чел за нея анализ като този на Инна Пелева за езика на Христо Ботев…Вазовият език е създаден, за да резонира с определени вътрешни конфликти на тогавашните читатели. И на жителите на след-Османска България, на още несъществуваща, но вече отрекла и загубила една идентичност формация – Княжеството и Третото царство – един изцяло пропаганден правно-политически конструкт, който социално травмира съществуващите идентичности. Новата турска  държава, например, проявява достатъчно мъдрост да не се представя за продължител на Византийската и Римската империя. Новата Гръцка монархия е малко (или доста) по-маниакална в това отношение…

Ще сложа акцент на пропагандната стойност на “Под игото”. Защото Вазов това иска, да мобилизира населението…

Р.П. Да, да има своята прогапагандна стойност, тази манипулативност на Вазовия език е много малко адресирана. Не съм чел за нея. Този език е създаден, за да резонира определени вътрешни конфликти на читателите на самия текст. И на жителите.

Защо доста автори(няма да ги цитирам), които имат влияние днес върху обществото, още през първите дни когато се появи превода на „Под игото“, често употребяваха думата „гавра“? Те са обидени, преживяват…Това обществено тяло, толкова ли е ранимо, та всяко нещо, което е израз на някаква свобода ги наранява?

Р.П. С думата „гавра“ традиционно се злоупотребява в българската лексика. Много редовно! Тя е мощно обвинение от последна инстанция и като такава е дискурсивно морално злотворство! Като се каже „гавра“ не можеш да възразиш нищо („Как с думи са вършат неща“) … Тя означава посегателство срещу честта на неизбежната и непреодолима жертва! Това е своеобразна Вазовска дума. Тя принадлежи на Вазовския пропаганден нагон, който той много силно изразява в „Под игото“. Пропагандната линия на мислене има своите психологически основания – да се създаде наратив, който да даде възможност на хората да четат и да разпознават в текста своята собствена конфликтна връзка с Османското. В резултат, на тях не им е дадена никаква възможност да поддържат с Османското човешка, нормална, интимна връзка. Ситуацията на така нареченият „синдром на родителско отчуждение“ е възможен добър модел. Когато османското се приключва като културно-историческа епоха и се утвърждава дискурсивно-политическата власт на анти-османското („изконно българското“), тогава всеки опит да бъдеш лоялен и на двете, вече е проблемен. Вазовият език има малко смисъл извън тази реторика на анти-османското отчуждение. Затова, на много хора, де-османизираният Вазов им изглежда още по-плосък и безинтересен. И те са засрамени от ниското качество на литературата, в която отсъства един своебразен живец – те казват, отнеха ни нещо от вкуса! Ключови елементи от този вкус са им отнети. Смущаването в душите на всички е това как изведнъж помръква сюжетът, драмата, героите, специфичният фалш на „битовостта“. Това са емоционално-когнитивни символни ресурси,  чрез които сме свикнали да изразяваме този непреодолим, изкуствен, безмилостен и трагичен културов конфликт, това културовото отчуждение на което е израз този език. И когато това е отнето, ни боли. Може би не съзнателно, но по един експериментален или какъвто и да е предлог, пропагандата „Вазов“ ни е отнета! Тогава всички казват „но това не е Вазов!“ В известна степен са напълно прави. „Под игото“ не е роман, още по-малко – реалистичен. Той е поема. Служи за пеене, не за аналитично мислене.

Да спрем дотук с професионалната рефлексия на литераторите върху Вазов и да си опитаме да погледнем от още един ъгъл проблема. Нямат ли образователите милост към децата, които изучават Иван Вазов? Не е ли прояват ли преводачите на “Под игото” тъкмо на такава милост  към тях ?

Р.П. В известна степен … сега имат шанс да открият, че милост няма и никога не е имало! Самото задължение да се чете Вазов, е важен въпрос. Той е ключов въпрос и се поставя рядко. Целта на Вазов не е да се учат децата на отношения с хората, а да създава определени социокултурни конструкти, които имат характер на неразрешени конфликти, въплътени в стон и песен (припомнете си „Народ и песен“ на проф. Тодор Иванов Живков!). Отговорът е, да, нямат милост! На децата не се представя Вазов като сложно явление, а като наратив, към който трябва да се отнесеш минимално критично! Нещо между история – което не е – и химн! Химнът възпява, той се изпява, но всеки опит да се анализират тези неща в такъв контекст (защо „Под игото“ прилича повече на химн, дали поради нашето отношение към него , или поради нещо друго?) е оставено настрана. И ако се замислим за това какво разбират децата, тогава да, тогава ще стане нещо наистина интересно! Тогава може да си кажем, че Вазовото „Под иго“ може да се изучава с нови открития в него, но затова трябва да сме подготвени. Както критично-аналитично, така и организационно, защото да се учи този роман задълбочено, в различните му контексти, се изисква време. За съжаление в нашето училище на учителите е забранено да мислят, включително – да мислят училището. Министерството на образованието мисли, включително и училището … Ако  сме милостиви към децата, ние ще отделим много повече време на „Под игото“, за да го четем, конструираме, деконструираме, поставяме в контекст, събираме го отново и го уважаваме!

Детето-читател на Иван Вазовия роман „Под игото“ е дете, на което половината от съзнанието му е завладяно от „Междузвездни войни“, цялата героика на Дисни. То, което е нормално,пет пари не дава за Вазов. И няма как да има, защото това дете има свой свят на образи и герои. От друга страна е учителят, който трябва да му преподаде  задължителния материал„Под игото“. Възможно ли е при тези образователни стандарти да бъде  запазена детската културна идентичност?

Р.П. Така поставен, проблемът е много трудно решим. Анализът ти предлага една допълнителна гледна точка към смута, който преводът предизвика. А тя е, че този смут проблематизира сериозното културово отчуждение, което тече между децата, живота, който те усвояват, и онова, което училището предлага в това отношение. Казусът „осъвременяването“ или „преводът“ на „Под игото“, показва отново, че училището не е ангажирано с децата чрез актуален, споделим от всички опит за това какво се случва в света. Друга гледна точка е, че в лицето на училището имаме един продължаващ, институционализиран, остър, груб, агресивен националистически дневен ред. На него е подчинена голяма част от мисленето ни не само за литературата, но и изобщо за света на хората! Училището продължава  да се разглежда като инструмент за патриотичност, разбирана като социално инжениране на модерна национална идентичност.

И ако  се върна отново към децата, ще кажа – децата никога не са били в хуманитаристиката ни. Разказът за това какво е да си дете през 1870-78-90 –та година е абсолютно неизвестен! Това е дефект, изразява липса на много неща. Ние трябва да запълваме тази празнина. Нито дневници, нито писма или друга форма на рефлексия могат да ни даде идеята какво е да си дете в края на 19 век в края на разпада на Османската империя! А бабите и дядовците им не могат да им предложат нищо. Те могат да им дават книги с педагогика, която  не обслужва рефлексията на това, какво е детството в определен исторически момент. Детството е превзето от национализма. Злоупотребено е с него. От националната държава. Но тя е злоупотребяваща по своята етична същност, независимо какво мислят за нея историците Румен Даскалов или Мария Тодорова.

Защо има нужда от героичност, митология? В свят, в който всичко се намира в интернет, където никой за нищо не трябва да се жертва и умира! Какво ще им даде на децата „Под игото“ за техния живот?

Румен Петров: Интернет е едно хубаво постижение, той създава, обаче, една постоянна липса. Той дава непрекъснато и много факти. Но отношенията между хората са нещо друго – там са телата. Когато някой разказва на някого нещо, важно е само съдържанието, но и процесът, чувството, което ни обхваща! Защото сме все още хора, все още имаме нужда от емоционална връзка, от взаимна идентификация на телата. В тази въплътеност, в тези „тела на ума“ е голямата красота, че сме хора. Иначе Интернетът е нов контекст на старите проблеми. А потребността от героичното – тя е защото митът мобилизира слушащият в социална връзка, която обещава да бъде по-силна. Дори когато е за сметка на някаква лъжа. Или поради това. Героичното е приповдигнато. Каква е специфичната потребност от такава приповдигнатост! Как емоцията в литературното произведение я обслужва, това са важни въпроси. Можем смело да предположим, че новата редакция на „Под игото“ заплашва да превърне любимата детска книга на нацията-дете в „Четиво за юноши“, каквито още ни е страх да станем. Нормално е.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).