Румен Петров: Социализмът на Б. или /не/възможната пост-тоталитарна рефлексия

“Все пак в сравнение с всички други автобиографии писателят Веселин Бранев се доближава най-много до модела социалистически интелектуалец, с който Александър Кьосев и Институтът за изследване на близкото минало на Ивайло Знеполски, се идентифицират. В анализа на Кьосев симпатиите не се крият, съжалението (по Аристотел) – също  може би, той има право да смята, че текстът на Бранев се доближава най-много до автентичната пост-тоталитарна изповед-равносметка за живот-разказ, прекършен от тоталитарната лъжа, в контраст с лъжовните, фалшиви или откровено цинични Левчев, Александров, Дойнов и удобно взреният в академичността, така както я разбира, Тодоров. Предвид компанията това доближаване не е никак трудно, още повече, че за Кьосев Веселин Бранев, по-точно Кьосевата интерпретация на Бранев, му дава възможност да защити теза, на която той държи отдавна- за това, че в условията на конспиративността и на тоталитарната лъжа Разказът-и-Социалното се разпада(т) от несправедливостта на институцията/идеологията -език на тоталитаризма (теза на Вацлав Хавел). В интерпретацията на Александър Кьосев наративната идентичност (единството на личността в последователността на човешкия живот)е нарушена от живота в конспиративно общество, лишаващо членовете си от съгласие по моралните норми/подчертано от редакцията./Това, Кьосев, някак си разбира от изучаването на текстове като разкази, а не на живи хора. Те, хората, в тоталитаризма на Кьосев, са или професионалисти, или дисиденти, или шпиони (Кьосев 1998, с. 206) и Бранев великолепно се вписва в тази схема, чието голямо предимство е, че е именно схематична и дълбоко без-емоционална. Може би – предимно шпиони”.

Публикуваме Глава седма: “Социалната травма – гледната точка на победителите – 2. Социализмът на Б[1] или (не-)възможната пост-тоталитарна рефлексия” от предстоящата да излезе на книжния пазар книга “.Объркани в болката” на Румен Петров, изд. Парадокс

 

Веселин Бранев*

Не познавам лично Веселин Бранев. Смътно си спомням репутацията му на добър режисьор от времето на социализма. Сега, в тази негова своеобразна автобиография си припомням и за ролята му на сценарист на някои от филмите, които всички неизбежно гледахме. Тогава.

Дълго време не можех да оформя размишленията върху тази книга. Напоследък ми хрумна да отстраня автора от текста. Избрах да пиша за текста като за една определена история – като за разказ. Този разказ, за който пиша, не е истината за живота на човека Веселин Бранев. Приемам книгата за фикция, за своеобразен роман. Затова героят на този роман ще нарека Б. и всякакви прилики с „истинския” автор на тази своеобразна автобиография, са плод на паметта и въображението на хората, които познават и двамата – и Б. от текста на Бранев и самия господин Веселин Бранев.

И така – в тази история Б. разказва за себе си и разказът му е истинска находка за всеки, който се опитва да разбере нещо за социализма. Такива хора, изглежда, са все по-малко. Основната тема на разказа на Б., така както прочитам едрите букви на авторовото намерение, е разчистване на сметки с едно ведомство без граници, без ясен вход и изход, но с много лица и на практика – „душата и сърцето” на социализма – Държавна сигурност.

В разказа, начало на този процес на разчистване на сметки поставя т.нар. „отваряне” на т.нар. „досиета”. Б. има такова досие, то е голямо и официалният достъп до него позволява на автора да ни запознае с отделни извадки от това, изглежда, обширно свидетелство за наблюдение и интензивно общуване и неохотно сътрудничество в младежките (и на двете страни) години. Наистина, още в подзаглавието авторът предупреждава, че това не са спомени изобщо, или спомените като опит за цялостна равносметка и осмисляне, а само „Спомени, предизвикани от документи.” Нищо повече. Съвсем кинаджийски Б. отива в една стая, там сяда пред грозна(?) маса и анонимен чиновник „в миши костюм”(по Илф и Петров) му носи прашни (?) папки, които той отваря и …спомените нахлуват в кадри, в които главният герой е много подмладен, или направо ролята се играе от друг артист.

Основното, за което социалистическата власт „взема на мушка” и започва да следи Б., е една младежка забежка от Източен в Западен Берлин. Неясно защо, но според него – подплашен от оферта на КГБ „на която трудно се отказва”. Никъде не се казва дали е насилван, интерниран, затворен, изселен, уволнен или по някакъв друг начин репресиран за това. че с младежка аристократичност (това мисля е посланието) Б. прескача Стената и после се връща обратно…Малко по-късно става ясно, че опитите за привличането му на страната на „хладния ум и горещото сърце” започват отдавна и едно от началата е дадено в мътните и кървави времена непосредствено след „девети”. От юношата Владимир Топенчаров. Има един човек със същото име във Висшия съвет на БСП, който отговаря за „работата с ветераните” (в неговия случай – връстници).

Историята на Б. е и история на един от онези родове на леви интелектуалци, които подкрепят съветския комунизъм и стават особено ценни за новия режим като връзка с епохата преди него. Истинска (при липса на друга) „аристокрация”, която духовно легитимира новия режим и, според мен, е интелектуалния гарант и гръбнак на тоталитаризма. Лично аз винаги съм подозирал, че тоталитаризмът ни се корени дълбоко в капитализма ни. Историята на Б. е много ценна за мен лично, защото ми дава една от липсващите брънки в моето собствено изучаване на моя собствен (друг не познавам) социализъм.

…Б. уважава искрено баща си, харесва неговото сътрудничество с КГБ, шпионажа в полза на Съветския съюз, не се гнуси особено от т.нар. Народен съд, близък е с най-високите нива на новата върхушка. Б. не харесва обаче сродника си – изпълнител на екзекуциите, отприщени от „народния” съд. Описва го като жалък човек и смачкан мъж. Какво да се прави – има чекисти и чекисти. Едните са „с чисти ръце, хладен ум и горещо сърце”. Другите са с мръсни ръце, плитък ум и студено сърце, които не заслужават уважение. Б. не им съчувства особено.

Това, изглежда, е част от литературния проект на Б. – да отсее „златото” на „истинската” софийска интелигенция, израсла в чаровната провинциалност около Докторската градина, бул. „Евлоги Георгиев” и ул. „Иван Асен ІІ”, от „плявата” на Държавна сигурност – царството на безгръбначните, перверзните, имбецилите, доносниците и амбициозните провинциалисти (Браневи епитети), които пишат с правописни грешки глупавите си доклади за наблюдение над един човек, от когото – както непрекъснато става ясно – те нямат никакво, ама никакво, основание да се страхуват.

Б. не работи срещу режима. В нито един момент от разказа.

 Разказът за Б. е интересен за мен защото ми дава възможност да свържа след- деветосептемврийска България с пред-деветосептемврийската такава. Винаги съм подозирал, че глупостта, сладостта и уродливостта на българския тоталитарен социализъм се корени и е пряко продължение на българския следосвобожденски капитализъм , чийто „внук” днес не носи особено благородни черти. В лицето героя Б. аз виждам една особена и важна част от буржоазната (лява) българска интелигенция, която се готви старателно и дълго да вземе властта, и сякаш остава изненадана от това, че нещата и се изплъзват от контрол. Дали?

По начина, по който Б. представя баща си, оставам с впечатление за подобна нагласа. БКП е наричана аристократично и с либерално горчива ирония „Единствената партия”. Поради произхода си Б. има привилегията да не членува в нея и въпреки това да се занимава с дела, които, помним, не бяха възможни без изричната благословия на комунистическата власт. Все пак синът на агента на съветското разузнаване и член на Върховния съд на Народна Република България, може да си позволи да не е член на БКП и да пътува в чужбина, да пише, да бъде назначаван с артистично ходатайство в централен софийски вестник. Той може да откаже сътрудничество на ДС (така поне твърди авторът) и да продължи да се разминава през ден, по жълтите павета, с бившите си вербовчици. Светът (на завет под Стената) е малък. Много други, включително и партийни членове не си го позволяваха. Не го можеха, защото цената за това беше непосилна. Б. не се задълбочава особено в тази тема, въпреки че се опитва да бъде справедлив. В рамките на собствената си класа, наистина – тази на управляващите. Да, аз мисля, че тоталитарният социализъм е дълбоко класово общество. Ако не вярвате – прочетете тази книга…или просто си спомнете социализма (ако смятате, че сте го преживели, разбира се). Б. все още няма класови угризения. Той е на страната на интелектуалеца, на „благородника”, да го наречем така. Обграден е от подобни образи. Благородникът е скептик, с достойнство, някак си – ляво настроен? Този благородник лежи с палто от камилска вълна върху тюфлека в ареста на Държавна сигурност (стр.128) и с горчивина отбелязва възхода на „амбициозния провинциалист” срещу „хората с грамотни предци” (стр. 88-89).

Разказът на Б. не е автобиография в чистия смисъл на думата – липсват много от истинските приятели, семейството, творчеството, смисълът на живота, ако щете – все теми които са маркирани бегло, макар и с истинска благодарност и вълнение. Героите дефилират с инициали, с агентурни имена, с истински имена, като отявлени „разузнавачи” (социалистически бонвивани) или скрити такива. Книгата не изглежда да е равносметка. По-скоро е разчистване на сметки. Не че от това нямаме нужда.

Като много неща от времето на социализма и Държавна сигурност имитира дейност (стр.168). Това е изключително интересно, както е интересен и целия живот на Б. (а чий ли живот не е, всъщност, интересен?) но Б. няма сили да се занимава с причините за тази имитация, както и със смисъла на историята си. Зает е да пусне по някоя пиперлива забележка по адрес на известни, или почти канонизирани инициали (Д.Ц., Г.М .), да опише композитора Кирил Цибулка като агент „Ана” и да ни покани да си го представим с микрофон под вратовръзката на гости във вилата на Б. в полите на Витоша. Както и да оформи кинематографично спомените си в живописни кадри, дори да става въпрос за събития отпреди 60 години. „Спомените” са богати на образи и събития и оставам с впечатление че Б. разказва като човек, който се любува на текстовете си…

2. Въпросите

Във всяко отношение „Следеният човек” е интересна и полезна книга. По мое мнение тя се доближава най-много до изповедта, която чакаме, за да започнем. Но не е. Това, което й липсва е рефлексия. Рефлексията отговаря на въпроси като:

– Защо възниква Държавна сигурност? Защо я има? Защо е така „естествена”?

– Това институция ли е, или начин на живот? Светоглед? Култура?

– Каква е моята собствена отговорност за това? Строител ли съм на социализма? Защо и как?

– В какъв свят живея, или съм живял и за какъв свят допринасям? Светът, наречен „Европа“, „България“ … или как? Има ли нещо в историята на България, което да „обясни” Държавна сигурност?

– Откъде идвам (аз и средата ми) и накъде отивам? Защо точно Държавна сигурност е мой спътник по този път?

Ако е успешна, рефлексията отваря път за други въпроси:

– Какви са тревогите, породени от модернизацията и как ги управляваме така че организираме кървав преврат, който окървавява и без това окървавената ни бедност? (И продължаваме през синорите, като трием кръвта в потурите, или в пролетарския каскет).

– Защо нощ и защо именно „мъртва утроба ражда вековната злоба на роба”?

И изобщо вярно ли е това?

– Какво ли би казала Хана Арендт по въпроса? Тоталитаризъм, маси, заличаване на личността, а с това и на способността за морално съдене, основано на идентификацията с другия…Не е за нас това, както показват изследванията на нововъзникващите институти за изследване на близкото минало. Защото точно това минало не може да се изследва като такова, а само като настояще – като личен, собствен, преживян и жив опит. Както Себастиан Хафнер прави това. Не че е лесно. Затова не упреквам Бранев. По скоро съм му благодарен. Наистина.

3. Един възможен отговор

Чавдар Павлов е връстник на Бранев. Роден е през 1934 г. в едно село по дефилето на река Искър. Баща му е АБПФК – също както и този на Бранев, макар и по-малко софистициран от – крие партизани и яде бой (голям, както изглежда) от царската полиция през 1943 г. Дядото е заможен, за местните условия, селянин, два пъти кмет на селото „преди девети”, симпатизант на комунистическата власт. Този на Бранев има чифлик и частен затвор. И двамата са определено симпатични преддеветосептемврийски патриарси, чиито синове са част от гръбнака на трансформацията, наречена „социалистическа революция”. Техните синове, на свой ред, (имат по двама синове) напредват в Системата и стигат далеч, или по-скоро – високо. Павлов пише литературно непретенциозно. Държи да разкаже биографията си, да я положи в контекста на родовата си хроника и да защити пред своите внуци живота си, който смята за пълноценен, защото е протекъл в труд и дисциплина. Бил е полезен. Строил е социализма, издигнал се от момче от е от „момче от село” до съветник в министерския съвет при Станко Тодоров и Гриша Филипов. Успял е. Честен е.

Това „човек с каскет” ли е?

В разказа си Бранев не напуска „града” и градските теми. Дума не обелва за смисъла на обществената промяна, на която е съвременник и чийто авангард е. Сякаш би могъл да се впише идеално и в друга социално-икономическа ситуация. Сякаш социализмът го изненадва и то най-вече с това, че може да живее в него без да го „строи”. Нали ви казах за Хана Аренд? Тук вече и Варлам Шаламов ще ни е нужен.

Може би това е точно така и това е част от трагичността на епохата. Отново само Държавна сигурност има смелостта (или цинизма) да погледне истината в очите.

Павлов споменава за ДС само на два пъти и то с уважение – нарича я „специалните органи”. Така е – тя е душата и сърцето на прехода от дребната частна собственост към тоталното отричане на едрата собственост и на отрицанието на съответната умствена нагласа от страна на тоталната държава. Удобно е като лоботомия.

Завистта на дребната собственост към едрата такава, както и липсата на всякаква благодарност и зачитане в обратна посока, поддържа тежката морална и интелектуална немощ на българския социализъм, който се опитва да се себесъздаде като материална и морална алтернатива на иначе доста грозното и бедно българско общество преди девети септември. И не успява.

Павлов и Бранев са жертви на този провал. В разказа си Павлов се усеща такъв на три пъти – в двете си разочарования от социализма (не е харесан от пръв поглед от съответен чиновник) и в проклятието, което произнася над днешния капитализъм в едно свое писмо до Стефан Продев (като главен редактор на в-к „Дума”) от 22 януари 1999 г.:

„С една дума – това възвеличаване, това подлизурство и подмазвачество не можеше да не доведе до подриване на моралните устои на социализма.

Жалко, че това се повтаря и днес, но дано този път доведе до подриване и сриване на устоите на капитализма….” (стр.97)

А Бранев? Бранев заема позата на … на какъв? Мисля, че Бранев заема позата на обекта на желание на Павлов. Той е онова, което „момчето от село” силно желае – да е образовано, да не се занимава с изнурителната селска работа, да живее в чиста къща, с чисти улици, да използва ток и течаща вода, да твори.

Двата разказа се срещат в лицето на един чичо на Бранев, който е един от професорите, които преподават на Павлов икономика (марксическа, каква друга) във ВИИ „Карл Маркс” през петдесетте години на миналия век и към който Павлов се отнася с уважението на момчето от село. Този – същият проф. Григоров, ректор на ВИИ „К.М.”, е за Бранев просто родственик, който го съветва да стои далеч от компанията на ДС и висшите армейските чинове, които изглежда намира за вулгарни и брутални. Не знаем чичото кой е, обаче. Страхувам се, че и самият чичо не знае, както и Б. не знае това за себе си. Същият чичо с артистична лекота прекъсва академичния съвет (нещо като Олимпийски съвет, за студента по икономика Павлов, предполагам) за да уреди племенника си Веско с място във вестник „Вечерни новини[2]”. Voala!

Та кой казва, че социализмът нe е класово общество? Държавна сигурност казва това и поддържа тази лъжа с ярост и енергия, които единствени я легитимират в очите на съвременниците (съавторите и). Тя е онази отровна сплав, която свързва иначе дълбоко разделеното (и доста неферментирало) българско общество, лакомо поело по пътя на модернизацията, която се е оказала така лесно постижима, както и да убиеш човек на война. Дал бог войни, бедност и лесна смърт до този момент.

В разказа на Павлов селото умира, въпреки, че е получило всичко, което е желало. Къщите са големи, има течаща вода, хората са образовани.

Само че ги няма вече. Отишли са някъде другаде и селото е място за помен.

Павлов не изследва причините. Това не е работа на това поколение сякаш. Въпреки софистицираността си Бранев, изглежда, е на същото мнение.

Послепис от 2018 г.

(Методологични бележки)

Александър Кьосев беше много недоволен от този текст, но тогава нямахме или време, или желание да спорим. Той смята, че обвинявам Бранев[3]. Вероятно го правя, но мисля, че за нещо, което Кьосев пропуска да забележи и там – при Бранев и тук – в голямото изследване[4], в което текстът на Бранев заема основно място. Според мен съм разочарован от липсата на чувствителност за несправедливостите, с които Бранев е заобиколен и преди и след Девети, но и след 10-ти. Кьосев, мисля, както и българската хуманитаристика като цяло,  проявява същата липса. Тази липса е сериозен обществен проблем. Затова и разглеждам Бранев заедно с Вапцаров и Василев. Искам да покажа, че мисленето за справедливостта в стила на Вапцаров е унищожено от стила/режима на Василев и стилът на Бранев още е травмиран от това. Става неспособен да пише справедливо за несправедливостта.

Наскоро[5] излезлият сборник[6] хвърля светлина върху пристрастията на Кьосев и на ИИБМ[7] към Бранев. Бранев печели симпатиите на Кьосев и вероятно това се дължи на определени идентификации с него. Все пак в сравнение с всички други[8] автобиографи Бранев се доближава най-много до моделът социалистически интелектуалец, с който Кьосев и ИИБМ се идентифицират. В анализа на Кьосев симпатиите не се крият, съжалението (по Аристотел) – също  може би, той има право да смята, че текстът на Бранев се доближава най-много до автентичната пост-тоталитарна изповед-равносметка за живот-разказ, прекършен от тоталитарната лъжа, в контраст с лъжовните, фалшиви или откровено цинични Левчев, Александров, Дойнов и удобно взреният в академичността, така както я разбира, Тодоров. Предвид компанията, това доближаване не е никак трудно, още повече, че за Кьосев[9] Бранев, по-точно Кьосевата интерпретация на Бранев, му дава възможност да защити теза, на която той държи отдавна[10] – за това, че в условията на конспиративността и на тоталитарната лъжа Разказът-и-Социалното се разпада(т) от несправедливостта на институцията/идеологията -език на тоталитаризма (теза на Вацлав Хавел). В интерпретацията на Кьосев наративната идентичност (единството на личността в последователността на човешкия живот[11])  е нарушена от живота в конспиративно общество, лишаващо членовете си от съгласие по моралните норми[12].Това, Кьосев, някак си разбира от изучаването на текстове като разкази, а не на живи хора. Те, хората, в тоталитаризма на Кьосев, са или професионалисти, или дисиденти, или шпиони (Кьосев 1998, с. 206) и Бранев великолепно се вписва в тази схема, чието голямо предимство е, че е именно схематична и дълбоко без-емоционална. Може би – предимно шпиони. Тази схема (на Хавел/Кьосев) е логично допускане, но е неподкрепено от лично наблюдение, личен спомен за живота в българския социализъм, което в случая с Кьосев и целия ИИБМ, заедно с продукцията му досега, създава усещането, че всички те са чужденци и пишат за една чужда територия и общество, от което никога не са били част и за което разбират по вехти или близки текстове. Сенки на сенките на сенките в пещерата на Платон. Накратко – липсват автобиографиите на изследователите на автобиографиите[13]. Липсват и следи, че тези автобиографии са се случили, че са подложени на осмисляне и това е много сериозно методологично ограничение на амбициозния том, но и на всичко, което произвежда ИИБМ. До този момент. Едновременно с това те разчитат на определено контекстуално знание, което публиката на техните текстове споделя (например имената на Любомир Левчев, Огнян Дойнов, Ангел Александров, Богомил Райнов, Вера Мутафчиева, Любомир Канов, Борис Делчев, Дико Фучеджиев) са добре известни, натоварени с публичен образ и страсти, но изследователят Кьосев, дори и в биографиите на някои от тях (Дойнов, Александров)  не оповестява какво е неговото лично мнение, чувства, настройка на ума за този „респондент“ (личността, в контекста на знанието за на и отношението към която[14], поставяме автобиографичния текст), нито какво отношения смята, че споделя или не с публиката. А че това ненаписано, но отчетливо отношение съществува, е факт за всеки, който  живял по време на тоталитаризма, достатъчно за да си изгради лична представа за него (например поне 25-30 години). Иначе биха стояли нещата ако се изследваше анонимен текст, доколкото това е възможно със „софистицираните“, които публикуват текстове, а  не просто дават интервюта „на село“, в компанията на, общо взето – равнодушнии анонимни –  етнографи/антрополози. Накратко, контекстите са много, връзките с тях – също и знанието за тях е толкова важно колкото и съзнанието, че много от тях са непознаваеми. Ако Кьосев презира или обича Огнян Дойнов или Богомил Райнов, ако им е завиждал и/или се е страхувал от тях, няма как чувствата му да не повлияят на четенето и анализа на текстовете им? Но ние не разбираме за тези чувства или по-скоро оставаме с впечатление, че отношението на изследователя към текста е извлечено от „чистия“ текст без връзка с опита на Кьосев с Райнов и с Дойнов през сигурно десетките години живот на Кьосев в общество, в което тези хора са били публични и популярни (как)? Освен автобиографии хората имат и биографии и по правило тези биографии са много повече от автобиографиите. Та тази биографична основа се губи при изследването на автобиографиите и това прави методологията неубедителна и прави нещата да приличат на даване на мнение повече отколкото на изучаване. В текста за Бранев аз също давам мнение, като показвам, надявам се, една липса. Причината за тази липса е обект на друга теория, която представлява обект на настоящата книга.

Други ограничения, според мен, налага рамката на специфичното антропологично изследване чрез използване на устни разкази в хода на живи интервюта. По правило те се провеждат с доста по-малко софистицирани люде, но и софистицираните[15] не казват нещо полезно за социализма, освен, че според изследователите от ИИБМ, хората от социализма не могат да разказват за него и за себе си, защото, според мен причината е често в интервюиращите. Те не са някакво специални хора, просто са по-нерефлективни от останалите. Това е полу-шега.

За рефлективността на изследователя в антропологията важни неща пише Жорж Деврьо[16] (Geoge Devereux[17]). И ако аз изглеждам хаплив, вижте какво казва Деврьо:

„Антропологът, тогава, който не се себе-изучава и себе-опознава няма работа в антропологията.“ (Devereux 1967, р. IX).

защото

„Колкото повече тревога предизвиква един феномен, толкова по-малко способен е човек да го изучава коректно, да мисли за него обективно и да развива адекватни методи за неговото описание, разбиране, контрол и предвиждане.“ (Devereux 1967, р. 3).

Затова

„Поведенческият изследовател трябва да се научи да приеме, че той никога не наблюдава поведенческото явление което „би се случило“ в негово отсъствие, нито да че чува разказ, идентичен с този, който същия разказвач би дал на друг човек.“ (Devereux 1967, p. 6).

Кьосев осъжда тоталитаризма. ИИБМ – също. Осъжда го особено сега. Вероятно тогава дори не го е наричал тоталитаризъм. Това осъждане е предубеждение, което е приемливо, но непознаването и неотчитането му, не е.

Бранев не се самоопознава, той не се интересува от обществото в което живее, както и от света около него. Орлин Василев полага чие страдание е за състрадаване и чие – не. Това е насилие. Вапцаров говори за себе си и за хора, подобни на него, но не настоява, а споделя без да изключва. Затова, според мен, той е етично прав, за разлика от Бранев и Василев. Поне в „История“, която може да се разглежда и като автобиография? Като едно гениално CV?

Кой да съчувства на Вера Мутафчиева и на Богомил Райнов, например? Те страдат ли от нещо, какво е то? Изследователите, водени от Кьосев и Колева, някак предварително са отсъдили: „номенклатурата“ – на една страна, „жертвите“ – на другата? Не е точно така, те смятат, че разказите на всички страдат от тоталитарен дефект, но въпреки това са склонни да се ограничават до „чистия“ разказ (задача, епистемологически неизпълнима с близкото-и-собствено минало) и то по начин, който прави срещата им със страданието пропусната, а техните собствени чувства – неизвестни. Може би редът е обратен?

Същото се отнася и за ИИБМ  като цяло. Това е огромно ограничение, с което изследванията на тази школа се сблъскват. Ние не знаем какво е отношението на авторите на ИИБМ към социализма (защото те само това разбират под „близко“ минало, за тях 1942 г. е вече „далечно“ минало и не го изследват). Получава се особен парадокс – едновременно е история, но е исторически много строго ограничена. По-скоро се превръща в антропология? Целта на антропологията в, точно пък ,това[18] изследване е да покаже отново как ние, хората, гледаме да нормализираме[19] жизнените си разкази. Но пропуска да каже, че този феномен – на „нормализацията“ – възниква, освен по други причини, и в ситуация, когато си говорим с антрополог като жив човек за общи неща като социализма, който, някак си личи и на респондента и на изследователя, който не изследва туземци (тогава самото незнание поражда методология, граници и любопитство) а „съ-племенници“. Не че тези, които изследват „туземци“ не правят други грешки (Devereux).

Тук сме предизвикани от точно обратното – от невъобразимо (безсъзнателно и съзнателно) по обем знание за явлението, за културата, за опита, който изучаваме. Защото изучавайки качеството на разказа, изучаваме самия социализъм, но го правим така, сякаш не изучаваме себе си.

Ситуацията „Кьосев вярва на Бранев“ е частен случай на случая „ИИБМ вярва на себе си“, въпреки, че не се познава. Има си доверие, един вид.

Вапцаров е пример за методологично издържан изследовател на социалната травма, защото успява да съчетае разказа с етиката и емоциите по начин, който прави аудиторията му да започне да си задава въпроси и да продължи работата по връзката. Същото прави и Андрей Платонов (друг уважаван от Кьосев творец) и за мен – „респондент“ за социалната травма на социализма. Ако Василев съзнателно руши връзката, етиката и социалното, то Бранев споделя с Кьосев общо сляпо петно за ограниченията на подхода си и на живота си в свят на интелектуалци/професионалисти, роднини и милиционери. Докато За Бранев (Лека му пръст!) е късно да се развива, то за Кьосев все още има надежда.

 

[1] Публикувано в сп. „Алтера“, бр.1/2 от 2008 г.

[2] Съвсем не случаен вестник.

[3] Кьосев, Ал. (2009) Защо вярвам на Веселин Бранев. Либерален преглед. http://www.librev.com/index.php/discussion-bulgaria-publisher/740-2009-11-16-21-37-24

 

[4] Кьосев, А., Колева, Д. (Съст.) Трудният разказ. Модели на автобиографично разказване за социализма между устното и писменото. Сиела. София, 2017.

[5] Сборникът обобщава пакет от изследвания, водещо, измежду които, е сравнението, което прави Кьосев между автобиографичното писане на режисьори и сценарист Веселин Бранев, литераторът-емигрант Цветан Тодоров, следователят-политик Ангел Александров, поетът-политик Любомир Левчев, политикът-бизнесмен Огнян Дойнов, както и писатели-изследователи и културтрегери като Вера Мутафчиева и Богомил Райнов.

[6] Кьосев, А., Колева, Д. (Съст.) 2017.

[7] Институт за изследване на близкото минало, София.

[8] Мутафчиева, Фучеджиев, Райнов, Александров, Дойнов и др.

[9] Кьосев, Ал. (2009) Защо вярвам на Веселин Бранев. Либерален преглед. http://www.librev.com/index.php/discussion-bulgaria-publisher/740-2009-11-16-21-37-24

[10] Кьосев, Ал. (1998) Невъзможният разказ. Опит за рефлексия върху живота в несправедливи институции. В: Пол Рикьор пред предизвикателствата на промените. София: Дом за науките за човека и обществото.

[11] Пак там (с. 200)

[12] Пак там (с. 212)

[13] Дори и като един от съставителите на сборника от 171 кратки лични истории от времето на тоталитаризма изследователят-поет-културтрегер Господинов не участва с такава.

[14] И тефтерчето на Левски би било оценявано различно ако не знаехме, каквото знаем и не мислехме каквото мислим за Васил Иванов Кунчев. Не – за Левски.

[15] НБУ, НДФ „13 века България“. Историята, населена с хора. Българското общество през втората половина на XX век. Гутемберг. София, 2005. http://veramutafchieva.net/pdf/178.pdf

[16] Devereux, G. (1967) From Anxiety to Method in the Behavioral Sciences. Mouton & Co. The Hague, Paris.

[17] Роден като Гьорги Добо в германо-румънсския град Лугош в Банатска Румъния през 1908 г.

[18] Кьосев, Ал. и Колева, Д. , 2017.

[19] Колева, Д. Биография и нормалност. ЛИК. София, 2002.

*Веселин Бранев, Следеният човек. Спомени, предизвикани от документи.

Изд. ФАМА, 2007 г. цена 16 лв.

 

Avatar

Румен Петров

Румен Петров е психиатър, психодинамичен психотeрапевт и асистент по групови отношения в НБУ. Защитил е докторантура в Университета на Западна Англия в Бристол, Великобритания. Научните му интереси са в областта на социалната травма, социалното възстановяване, развитие на общностите, местна демокрация и гражданско участие. Преподава социална работа.