Румен Петров: В медицината, хуманитаристиката, прокуратурата, БАН, липсват Ахмет, Ибрахим, Сюлейман

Господин Петров, повече от месец текстът на Антонина Желязкова „Защо Турция е майка родина на българските турци“ все още е във фокуса на вниманието. Препубликуваха го 24 часа, Фактор, Гласове, Дневник и още други по-малки издания. Към днешна дата броя на четенията му надхвърля 300 хиляди. На какво се дължи този успех?

Румен Петров: Четох отново текста на Антонина Желязкова и си припомних моето съгласие с него, когато той се появи. Мисля, че сега когато в известна степен настъпва сериозна криза на един модел за политическо управление, въпросът „коя е вашата родина“ на президента Радев към лидера на ДПС Карадайъ показва, че интеграцията на турците в българското общество е изключително ниска! Бих казал, тя е доста далеч от приключена, завършена. Турците у нас продължават да са маргинални и тяхната защита на интеграцията им, се реализира в два формата. Единият е правозащитният, а другият е политическата партия ДПС. На този фон празнините са много големи. Все още в моята непосредствена академична среда не виждам професори с турски имена. В медицината, която познавам биографично и професионално, също няма. В хуманитаристиката липсата е очевидна. Днес отворих списанието по история на БАН с председател на редколегията Даниел Вачков и се убеждавам, че там също няма турски имена! Ахмет, Ибрахим, Сюлейман липсват в управата на националната служба за охрана, в прокуратурата. Не съм чул върховни съдии с турски имена, както и произведени генерали и адмирали. Това означава , че интеграцията не се е случила!

Каква е връзката с интереса към „Защо Турция е родина на българските турци“?

Р.П.Моят отговор на големия интерес към текста на Желязкова е, че ДПС е в политическа криза и може би ще да изпадне в още по-голяма. А тази партия е исторически създадена като един от двата пътя за политическо еманципиране в една изначално репресивна към българските турци ситуация! Тяхната изначално „куца“ социална интеграция, е поставена под въпрос сега, във времето когато политическата власт на ДПС изглежда отслабена. Затова имам покана за разговор с Антонина. Нейната теза, чe заради „ 50-100 или 200 корумпирани, крадливи и лъжливи персони в ДПС, а в другите партии колко са“ ми се струва, че трябва да бъде подложено на критика. Защото самата идея, че политическа партия ДПС е агент, който ще гарантира интеграцията на българските турци, която и да е тя, не работи. Турците продължават да не са интегрирани като равноправни граждани в българското общество.

Съдейки по коментарите и реакциите на този текст във фейсбука на Маргиналия,  не-интеграцията на турците  не е само проблем на ДПС…Читателите ни отказват да мислят турците като наши равноправни съграждани…

Р.П. Нежеланието на българите да мислят турците като равноправни съграждани е много по-мощно, по-силно, то е структурноопределящо във формирането и функционирането на ДПС! Тази интернализирана алиенация, на която ДПС става жертва, не е разпозната от българското общество като проблем! Нещо повече! Ексклузивността на колективната ни идентичност като „чисто българска“, все повече се засилва. И се засилва не само през казионните ВМРО, или „Възраждане“, но и през традиционните националисти, тя се възприема като културен код на идентичността, която е анти-турска!

Имаше много по-стари взривове на анти-турските нагласи през 1994-1995 година по повод филма „Гори, гори, огънче“. Медиите бяха заляти от спонтанни реакции срещу авторите на филма, които си бяха позволили да говорят за „възродителния процес“ и неговите трагични измерения. Основното съдържание на тогавашните протести бяха „няма такова нещо“. После политиците яхнаха тези реакции. Но ето че, сега е същото. Читателите на Маргиналия ни заплашваха, че няма да продължават да ни четат ако тя „не стане българска“!

Р.П. Това е сериозен проблем. Извън шампионите на национализма, в интерес на истината, от този дискурс не се дистанцираха добре и „хубавите партии“! Това показва, че дори в тях, латентният национализъм е напълно естествено състояние на духа. Чувал съм твърде проблематични, тежки спрямо турците позиции от идола на много от реформаторите – Иван Костов! Тези позиции се приемат безкритично от различни политици от демократичния спектър. Латентният национализъм лесно става манифест и както гласи клишето- той няма цвят. Срещаме го от Иван Костов през опортюниста Борисов, до левия Радев и Корнелия Нинова.

„Бизнесът“на политическите лица и партиите с национализма е различно нещо. Да обсъдим тезата за „латентния национализъм“.

Р.П. Мисля, че този национализъм се мобилизира в различни времена и по различни поводи. Той основно се поражда от колективната несигурност и увеличаване на разликите в обществото. От друга страна, все повече стават хората, които имат сложна идентичност. Те си казват „емигрант съм, но българин ли съм когато работя в Англия, мога ли да гласувам ли, или не!“ Или пък „свръхнационализирам ли се когато отивам да работя в чужбина и когато слушам чалга в Оксфордския университет докато уча бизнесазминистрация?“ Тези засилващи се кризи на идентичността и социалните неравенства, без съмнение, проблематизираха обществото ни много повече отколкото то беше себепроблематично през годините на социализма. Тогава подобни проблеми бяха забранени чрез репресивния стил на управлението. Но след като отпадна свръхконтрола, етническите конфликти не изчезнаха. През първите години на 21 век колективната несигурност, както виждаме в цяла Европа доведе до истински вълни от национализъм. Сега виждаме усилен и нашия, непреработен национализъм!

Мълчанията на тогавашните българи по време на „възродителния процес“ брутално насочен към съседите им турци, не показват ли и други причини, които пораждат за този национализъм?

Р.П. Национализмът не е преодолян нито на йота от времето на т.нар. българското национално Възраждане. То е процес на националистическа самоидентификация, основана на изключването на конфликтна, или на множествена идентичност и извличането на специални ползи от „монохромната“ етнична идентичност от националните държави. Този процес на себеизобретяване чрез изключване е много важно да го свържем с генералитета на Румен Радев и Бойко Борисов, както и на Атанас Атанасов. Национализмът от Възраждането е изключително интегрална част от военизацията на националните държави, които се впускат в страстни междудържавни войни. Тези войни започват от времето когато сме възникнали като модерна държава и не спират до 1989! Студената война беше една удобна война, която хем даваше възможност да се военизираме, хем да не проливаме кръв. Милитаризацията на нашето общество, за което изключително подпомага национализма, не е спирало още от 1878 до 1989 година! Както отбелязах в книгата си„Объркани в болката“,  пропуска се връзката между националната държава , национализма и удобството от модела на свързаността на националистическото школско образование с войската, създаден от модерната пруска държава през 18 в.

Нека да уточним и още една тема. Какво прави самата българска интелигенция? Като филолог мога да дам блестящи примери на литературни произведения, в които се съдържа толерантност и обич към турчина!

Р.П Тя е снизходителна! Тя е попечителска! Тя е милозлива, от типа на ЧичоТомовата колиба. Не е хубаво робът да бере памук, но ако робът стане президент, ще му издерат очите! Или недай си боже, шеф на ЦРУ, на НСО! Хубаво е да няма роби, но чак пък да бъдем равни…не върви. Интелигенцията не отива докрай, тя дължи твърде много на национализма в своето собствено израстване. Огромна част от нея има просветителския дневен ред. На nation bilders.На строителите на съвременна България.

край на първа част

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).