Румен Петров: “Възродителният процес” – травмирана и травмираща идентичност. Част втора.

 

 „Татко, обясни ми тогава, за какво служи   историята?“

Марк Блох[1]

“500 години под турско робство” е и до днес обяснението за практически всички проблеми – от недоимъка на храни до обяснението за това защо не работи асансьора и защо корупцията е толкова разпространена – с еквивалентни версии на български, сръбски, румънски и гръцки.

Ингмар Карлсон[2]

                                                 Къде са турците?

В авторитетния двутомник[3] с печата на Александър фон Хумболт[4] (утвърден философ на националистическите социални инженерства[5])  „Българското общество. 1878-1939“ Румен Даскалов прави подробен (но до голяма степен етически стерилен) анализ на нещо, което често се нарича „общество“, въпреки, че това понятие, според мен, свръх-опростява сложни отношения на непостоянни и много неясни във времето и пространството групи от хора. Да, всяко общество е абстракция, опростенчески модел за мислене на немислимо сложни системи и затова с абстракциите е добре да се внимава. За пример ще дам следния въпрос: къде започва и къде свършва обществото? Вероятно, „естественият“ отговор би бил, че това нещо – обществото, се ограничава от едно друго, доста по-видимо, осезаемо, измеримо дори, „нещо“, наречено „държава“. Българската държава, както всяка друга национална държава е социално инженерно начинание. То е възникнало за да намали един хаос. Националната държава възниква за да промени но и да внесе предвидимост в едни, по този начин, определени и предвидими, отношения между вече по-предвидими, регулируеми и идентифицируеми хора. Тези определени хора, с техните конструирани идентичности и техните отношения са онова, което би било добре да ни интересува. Още повече, че отношенията между хората рядко са справедливи за всички. От това – последното може да произтече както върховен цинизъм и насилие, така и нещо по-добро. Това е история в стила на Марк Блох. Той се опитва да разглежда хората и техните поведения в контекст на определени „времена“ – психо-социални и културни контексти.

В нашата историография, чиято задача е да инженира националната държава, няма добро място за турците. Самата идея за национална държава предполага подчинено положение на определени малцинства. Затова такава историография има за свой връх Румен Даскалов с неговия енциклопедичен проект в два тома. Проектът е за инвентаризация на отношенията между хората, живели в две рамки: темпорална (1878-1939 г.) и териториално-административна – националната държава, позната като „България“. Инвентарният списък на том втори се нарича „Население. Общество. Култура.“ и съдържа шестнайсет глави, организирани в тези три понятийни области, въпреки, че, спорен мен, и населението и културата са „общество“. За Даскалов (и не само за него, предполагам) „Население“ е обект, състоящ се от „Население, бежанци, малцинства“, „Здравно дело“, „Обществена хигиена“, „Урбанизация и модернизираща промяна“, „Комуникации“ (инфраструктура); „Общество“ се състои от „Социална структура, социални слоеве, социални въпроси“, „Селски въпрос, земеделска идеология“ аграрна политика“, „Работнически въпрос и синдикално движение“, Социално законодателство и социална политика“, „Женски въпрос“ (тук кавичките са на Даскалов) и женско движение“. „Културата“, както можем да очакваме със състои от „Образование, грамотност, учители“, „Културни институции и културна политика“, „Интелигенция“, „Българска църква и нейната обществена роля“ (друга няма в т.нар. българско общество нито пък други вероизповедания, които не отслужват богослуженията си точно пък в църкви), „Книжнина, периодичен печат, граждански сдружения“. Имаме и Summary, в което се прави An Outline of The Bulgarian Development”. Структурата на този опис на „обществото“ отразява структурата на централната държавна администрация и нейните неизбежни и доста ограничаващи институции на властта, наречени министерства. Сигурно затова в главата за населението, бежанците и малцинствата научаваме само, че

„Относителният дял на етническите българи в населението нараствал непрекъснато от Освобождението нататък, както следва:[6].

Какво следва е ясно, както и изобщо не става ясно дали от това, което следва, следва нещо друго, което да е важно. Затова и енциклопедистът Даскалов равнодушно продължава:

„Относителният дял на турците намалявал непрестанно в резултат на изселвания, а именно[7]:…“

Това именно е повече от двойно: 23,1% през 1880[8] г. до 9,6% през 1946 г. Гърците намаляват повече от десетократно: от 2,22 % през 1880 г. до 0,18% през 1934 г. Енциклопедистът Даскалов няма време да се задълбочава в тези процеси, според мен  – гонен от по-важна задача, каквато е всяко социално инженерство и просвета на Просвещението, с неизбежните ѝ карти, класификации, мерки, измервания и национал-авторитаризъм. Между другото,

„българомохамеданите (помаците) през 1880 г. са били около 20 000; през 1910 г. 21 143 души, живеещи в Родопите и около Ловеч[9].

След огромно количество информация по въпросите на брака, раждаемостта и смъртността[10] Даскалов привлича нашето внимание върху „Изселванията и преселванията от страната“:

„От 1880 до 1940 г. от България са се изселили около 570 000 турци (в това число около 116 000 през 1927-1940 г.) по договора за приятелство между Турция и България от 1925 г., съдържащ клаузи за размяна на население). Изселили се и 62 000 гърци от черноморските градове Месемврия (дн. Несебър), Созопол и Анхиало (дн. Поморие), също от Пловдив и Станимака (дн. Асеновград), особено след враждебните действия против тях[11] в отговор на жестокостите на гръцките андарти в Македония в началото на ХХ в., а покъсно по спогодбата „МолотовКафандарис“ от 1927 г…„През освободителната рускотурска война от 1877-1878 г. българското население дало около 150 000 жертви.[12]

Даскалов не оставя съмнение в националистическата си парадигма половин страница по-късно, когато в края на кратката глава, с така наречената „суха“ информация „обобщава“, но всъщност взема много ясна страна:

„Преселванията на българи от Източна Тракия и Македония следват предимно неуспешни въстания (Илинденско) и неуспешните за България войни. Сухите цифри на демографията не са в състояние да предадат трагедията на подобни масови преселения, резултат от насилствено прогонване и целенасочени кампании на (казано на днешен език) „етническо прочистване“; в редица случаи те всъщност представляват бягство на оцелелите от опожарени селища след масови кланета, убийства, изнасилвания, изнудвания, обири и пр.

Ако случайно Ви хрумне, че горното може да е описание на опита на български турци, български гърци, български евреи и др. то Даскалов прецизно разсейва подозрението в етична съпричастност с всички жертви на националистическата лудост с подробна бележка под линия, в която насочва вниманието на читателя към два текста на Любомир Милетич (един от титаните на българския академичен, и не само, национализъм) от 1913 г. за

„потресаващи свидетелства на български бежанци от Македония (и писма на гръцки войници) от 1913 г., които били системни и заповядани „отгоре“ (и одобрявани от гръцкия крал) насилия над българите, вършени от редовната гръцка армия, а освен това от андарти (четници) и от турци и цигани[13].

Между другото, за преселвания, и то с цел унищожаване, на евреи, не се споменава изобщо в текста. Ясно е, че в последващите страници „Съдбата на българите в Македония, Тракия и Южна Добруджа“ и „Турско и помашко малцинства“ няма да научим нищо, което да ни наведе към мисълта, че националистическата нагласа на ума (разрушителната формула „Един народ-Един език-Една държава) е alive and well (and very welcome) в енциклопедията на Румен Даскалов. Не, че не е информиран, както са всички академици, според мен. Опитва се да бъде крипто-националист или морален релативист, което е особено вредно, според мен:

„Наивните общи твърдения, например, за широка верска и етническа толерантност или нетолерантност , са силно оспорими, доколкото зависят от позицията (изглеждат по различен начин за малцинството) и се примесват с ценностната гледна точка на самия изследовател; самите стандарти за толерантност се променяли[14].

Какви са днес, тези „стандарти“ за толерантност, не става ясно от енциклопедията. Даже, не мисля, че става въпрос за релативизъм. Според мен, Даскалов има ясна позиция. Той е приемственик на Хердер-ова и Фихте-ва позиция от 19 век, че силата има винаги право, а националната държава е по-силна от другите форми на държавна етика, защото дава възможност на по-успешни мобилизации и оправдания на силата (насилието). Такава е позицията на българската историография в ролята ѝ на активен строител на съвременна, национална и националистическа България. Вероятно, все пак, има и някаква степен на невежество:

„В същото време предоставянето на значителна религиознокултурна автономия на турците при религиозния характер на ислямското образование и култура водело до изоставане в културно отношение и до изолация от модернизиращите стремежи на държаватаЛипсвала всякаква държавна политика за просвета (в найширок смисъл) на турците и  за приобщаването им към останалата част на българското общество. Красноречив показател е нищожният процент грамотност (българска) сред турците: около 6% през 1910 г. 14,5% през 1934 г. (още помалка била грамотността сред помаците: – 3,8% през 1910 г. 8,6% през 1934 г.)…Политически турците нямали партия, но обикновено имало по няколко турски депутати в парламента; те обаче не били представители на турското малцинство, а привърженици на други партии, предпочитани тъкмо поради пасивността и ниската им образованост[15]…Найобщо може да се каже, че българските власти през разглеждания период предпочели да оставят (или да тласкат) турското малцинство към културно изоставане и самозатваряне при запазване на неговата идентичност (евентуално с поглед към Турция). Политиката на модернизация и интеграция с българите била изпробвана от комунистическата власт покъсно, без асимилация (докато се вярвало, че социализмът преодолява националните различия) или с асимилация. Третата опция за модернизация и интеграция в българското общество при запазване на турската идентичност създавала опасения от развитието на турски национализъм (и стремеж към отделяне) преди 1944 г. и покъсно.[16]       

Малко по-горе в текста Даскалов припомня, без да разяснява, кемализма, пантюркизма, съюзът „Туран“, толерантността към фашистката българска националистическа „Родна защита“, „Дружба – Родина“, „опирането“ от страна на българките власти, на ретроградните религиозни елементи (моллите и ходжите) против националистичните елементи и веяния, но и прелюбопитният (всъщност – отблъскващ) факт за това как

„Учителите по български език и литература в мюсюлманските училища били подменени (през 1935-1936 г.) с млади хора, свързани с полицията, на които се възлагало да следят и да долагат за поведението на мюсюлманите по места. Указанията били да не се полагат грижи за турската просвета и образование, тъй като просветените турци клонели силно към Турция и кемализма.

Изглежда Даскалов, както и цялата българска историография, воглаве с „европейската“ такава не са се отказали от социално-инженерната роля на модерната национална държава – идеалът на 19 век, който катастрофира през 1945 г., но както виждаме днес, проспаните промени ни дават шанс да  яхнем вълната на нови аномии и съпътстващите ги национализми. Вероятно така са се чувствали и 16-те членове на Сръбската академия на науките – архитекти (или глашатаи) на националистическата доктрина[17], която доведе   до умопомрачителните (поне за Европа от края на 20-ти век) гражданските войни и временна загуба на човешкост – напълно готови да предложат деветнайсетивековите си ценности за изпълнение на социално инженираните национални идентичности в аномията на разпада на Югославия?

Днес е толкова модерно да се сърдим на ДС за всичко. Добре, но ДС е преди всичко изобретение на модерната държава, част от модернизационния проект, свързана е с хигената (включително и расовата) и едва после – елемент на антикапиталистическата репресия на „пролетариите от всички страни“? Не са ли учителите по български език и литература от горния епизод чудесни предтечи на бъдещите (само след някакви си 9-10 години) душа и сърце[18] на социализма? Значи за да имаме ДС ни е необходимо, ако перифразираме зловещо Емили Дикинсън[19], само модерна държава и мечта голяма?

След това турците изчезват. Няма ги в главите за здравеопазването, за сладкарниците и хлебопекарниците, за водопровода, за железниците и пътищата, за социалистите (и тесни и широки), за фашистите (вчерашни и днешни), за чиновниците, за военните, за учителите, интелигенцията и църквата. Между другото, главата за църквата е само за „нашата“ си – православната. Щом е църква, няма как да е джамия, все пак? Интересен е снимковият материал в енциклопедията. Организиран е в три групи снимки. Първата е в началото (след стр. 88 от общо 575). Първата снимка, тя е и първата в целия том (всъщност са две на една страница) с общо заглавие „Покръстване на родопските помаци, 1913 г.“ Помаците се разпознават лесно – те са полуголи мъже, с бял чаршаф около кръста, гледат … как да гледаш като мъж от планината, разсъблечен, полугол, хванат на тясно, че и заснет, през 1913 г.? На по-горната снимка полуголият мъж стои прав в нещо като половин дървена каца. Зад него и извън кацата стои човек с вид на Карл Маркс от портретите на Маркс-Енгелс-Ленин, облечен, но препасан също с бял чаршаф. Може и да е престилка. В долния край се виждат три бродирани линии. Голият е слаб, по-скоро млад и слаб – атлетичен, бръсната глава, с мустаци. Като взет от нивата на Вапцаров. Под мустаците сигурно може и да псува живота, или поне кръстителите си, но на снимката няма таза сила. В капан е. Капанът е зад него в лицето на дебелия екзекутор на достойнството му, подкрепен от бяла кърпа окачена точно в средата на надпис, от който се чете само част от заглавието БАЛ..АНЪ (Балканъ?) и от камерата пред него, която издевателства над него и ни кани да споделим този произвол. В известна степен, след снимката, той може да отиде където пожелаете, той е победен окончателно, според мен.  На долната снимка имаме шест подобни полуголи мъже. В църква, заобиколени са от облечени. Погледите са същите. Решението на „помашкия въпрос“ изглежда окончателно. За мое щастие не съм виждал снимки на хора, разсъблечени преди да влязат в „баните“ на лагерите за изтребление, но погледите на тези млади мъже, засега, говорят доста.  80 години по-късно, в стихотворението на Сабахаттин Байрамьоз емоциите са назовани:

Когато ми отнеха името

 

ЗАГУБИХ ЗРЕНИЕТО СИ.

Просветна кървава светкавица

И всичко стана равно, плоско.

Арестуваха гласа ми на улицата,

а гордостта ми се превърна в срам,

когато загубих зрението си.

 

ЗАГУБИХ ТАЙНИТЕ СИ.

Сърцето ми замря в пустинната си орбита,

любимата замръзна в клопка черна.

Когато смисълът на минало и бъдеще изчезна,

на чий език да плача,

на чий да се смея,

как в паметта приятелите да открия

не знаех,

когато загубих тайните си.

 

ЗАГУБИХ СЛЕДИТЕ СИ

Времето потъна в незнайна пропаст,

звезди се отрониха от зодията на честолюбието ми.

Същината ми във вериги окована;

дори баща ми в гроба чужд ми стана;

когато загубих следите си.

 

ЗАГУБИХ ЗРЕНИЕТО СИ,

ЗАГУБИХ ТАЙНИТЕ СИ,

ЗАГУБИХ СЛЕДИТЕ СИ,

КОГАТО МИ ОТНЕХА ИМЕТО.[20]

На следващата страница са снимки на бежанци от Македония от 1917 г., българо-турската граница при с. Бараково, рисунки – илюстрации за провеждане на военното обучение на населението преди Илинденското въстание и серия от осем снимки на болници, лекари, самарянки и пациенти. След това започва главата за здравеопазването. Мюсюлманите са сякаш санитарно-здравен въпрос? Нищо чудно, че вещото боравене на Вера Мутафчиева с неразбираеми за мен понятия на турски език[21] ми напомня на срещата на Елън Рипли (героинята на Сигърни Уивър) от хоръра „Пришълецът“ (Alien[22]), който руснаците превеждат по-точно като „Чужой“. Османското и ислямското е станало чуждо, ама много чуждо, и толкова отдавна (за няколко десетки години само), че ако в края на 19 век ползването на турски, български и гръцки езици  е било естествено състояние на много българи, поданици на османската империя, то за доста по-малко от 100 години познаването на османското се превръща в специална компетенция на специални хора, с достъп до специални места, надзиравани от специални служби? Защото боравят с материя, която е конструирана и като чужда и като опасна. Опасна за здравето и сигурността на нацията. Държавата бди за сигурността на нацията. Не се плашете тогава, нито пък се гнусете толкова от ДС. Тя си е наша, родна , изконно българска. На практика – наследник на хан Аспарух? Няма как да се еманципираме от ДС ако не се еманципираме от национализма, казвам аз. Османистите се превръщат в като нещо като изследователи на опасното – я на чумата, я на радия или някой действащ вулкан. Рискуват собствената си национална идентичност за да влязат в контакт с онова, което може и да е било част от нас, но вече е откъснато и превърнато в опасност, която, ако не се контролира с някоя и друга грозна „кръстилка“, може да ни превземе и най-вероятно ще проникне в нас отвсякъде – също както „Чуждото“ правеше с невинните изследователи по границата на света (нашия) във филма на Скот.

В главата за водата се споменава за гьолджуците на Делиормана, но турци не се забелязват, разказът е на санитарен инспектор с чисто българското име Василев[23]. Салханата[24] е източник на „зловония“, „зарази“ и срам, естествено. Новото време ги превръща в кокетни кланици – чисти и спретнати. И извън града. „Турското“ е обект на санитарен контрол – реален, ментален, социален и политически. И срамът не е започнал от гнусливият и тъжен Иречек[25] – „посланик на Европейската цивилизация“, с чийто виенски антиосманизъм нововъзникващите българи така лесно се идентифицират. Може би нямат и друг избор? Османската империя е в близо 200 годишен период на войни, загуба на територии и постепенно икономическо изоставане, засилени от Наполеоновите войни и вълната от националистически кризи в другите империи от края на 18 и през целия 19 век. Социалното разделение в империята са засилва. Съществуващите икономически отношения, администрация, лидерство и други правила на публичния живот не могат да осигурят сигурност и стандарт на живот, подобен на други хора в отворения свят на Европа. Националистическият етос предлага принадлежност вътре но и връзка навън – със Запада, който изглежда примамлива културна алтернатива, а и просто е по-силният, освен че говори, действа и руши Османската империя от поне 200 години. За „Европа“ и европейските монархии и пропаганда, особено през 19-ти век, но и доста преди това:

„Турчинът не беше обикновен враг: той представляваше абсолютното зло, варваринът, същество извън човешката общност.[26]

Да си и европеец и да симпатизираш на турците е невъзможно. Както казваха тоталитарните поети[27] перифразирайки или не Христо Смирненски[28]: „Два свята, единият е излишен“. Какво става, обаче, ако тези два „свята“ са мои, вътре в мен? Или са дори доста повече. Сигурно преходът от селянин във французин е особен, драматичен, че и отгоре, :

Освобождението се последва от дълбоко културно, имуществено и общо стопанско пресъздаване. Затвориха ни се обширните пазари на Турция и нашите еснафски центрове почти изведнаж се разориха: опрося целият слой, от който ние имахме – и още имаме – своята интелигенция. Разориха се няколко от цветущите търговски центрове, приспособени към предишния стопанствен живот (Шумен, Свищов, Търново). Турската поземлена аристокрация прехвърли имотите си предимно на своите чифлигари и се изсели. Изселиха се цели околии турци и изпразнените земи се заеха от безимотни наши колибари.

Най-дълбоко беше преустройството на живота обаче в ръководните големи центрове. Тяхното гърцизирано и турцизирано население, което по-преди държеше предимно с турската власт, сега потърси да играе пак господствующа роля. А то беше останало чуждо на освободителните борби, и, значи, чуждо на племенните импулси. И интелигенцията отрече изцяло тези домогвания: тя се хвърли в широките селски народни маси, привлече ги в политическия живот и издигна в градовете досущ нов слой, като го засили с нови вълни население от разорените еснафски паланки. По този ред трябваше един процес от няколко десетки години за оформянето на новите ни центрове (столицата, Пловдив, Варна, Плевен, Стара Загора, че даже Русе и Сливен, в които турският елемент беше преодолящ). Ето тези са условията, при които почна културният ни живот след Освобождението[29].“

„Европейско“, „Османско“, „Българско“, „Гръцко“, „Турско“, „Селско“, „Градско“, „Образовано“ и „Невежо“, „Богато“ и „Бедно“ се заплитат във възел, който, (както в повечето от държавите, които познаваме) и у нас ще се разреши с много насилие. Оправдаването на това насилие, превръщането в естествено, в неизбежно, в справедливо е част от задачата на хуманитаристиката по това време. Тя неизбежно поддава на натиска и търпи крушение в периодичните катастрофи, от които се състои най-новата история на хората, които се разпознават в, не много ясната (така са всички) група, наричана от своя елит (иначе сигурно и елитът ще е в криза на легитимността) „България“. Вижте как се мъчи академичният естаблишмънт в лицето на известния философ-етик Мартин Уолзър, когато се опитва едновременно и да подкрепи и да се дистанцира от държавата-война:

„Войната е зона на радикална принуда, в която справедливостта е винаги в немилост. Въпреки това, понякога, сме прави да влезем във война[30].

Войната е очевиден провал на човешкостта, но националната държава от 19-ти век (и всички, които инвестират в нея) е последната човешка организация, която ще превърне това мнение в своя социално-политическа и етична платформа. Дори напротив. Vive La France! Казах France и се сетих за Марк Блох.

Историята

Историята, очевидно служи за изграждане на идентичности. Изграждането на историческия разказ и неговото „инсталиране“ в умовете със средствата на академичната и педагогическата институция дава картина на обществото както в ума, така и извън ума. Ако не е вярна, тя поне е карта, която ориентира кой, как и с кого да се държи. Особено интересно е, че историята предписва, сякаш, морал – ориентира в потенциални спорове около това, кое е справедливо и не. Крехките идентичности, изглежда, се нуждаят от много история и историци. Оттам – и властта на историята и на историците. Разбира се ключ към това усещане за власт (поне за мен) е историята на БКП, която изучавах някога, както и почти всички друго – по задължение. Не само „историята на БКП“ е доктринерска (разделителна, несправедлива, подчинена на упражняването на власт). Очевидно има и други такива истории. Националистическата „История на България“ е такава. Проблемът е, че ненационалистическа „История на България“ няма и е забранено да се допуска, че може да съществува.

Езикът и стената

Стените между българи, гърци, турци, мюсюлмани и християни започват да се издигат отдавна, поне от времето на Паисий Хилендарски. Победителите издигат тези стени по-енергично. Особено добър инструмент на тези стени е езикът. В преследването на българския език и на градска индустриална християнска, или по-скоро секуларна социална реалност, помаците и турците в България са останали и оставени отвъд градските стени, буквално. Сега вече могат да бъдат видени като варвари. Да влязат и Кавафис и Кутси. Всичко това е ясно на историците, разбирам аз. Смущаващото, това е от мен, е че не се разглежда като проблем. Даскалов пише за много „въпроси“: за квинтесенциалния „Източен“ въпрос, за „женския“ въпрос, за „селския“ въпрос. Има и „работнически“ въпрос и др. Мюсюлманският „въпрос“ не присъства. Може би защото изглежда и решим и решен?

 

Край на втора част.

[1] Bloch, M. (2018) Apologie Pour L’Histoire ou Métier D’Historien. Armand Colin, Paris. Стр. 35.

[2] Karlsson, I. ‘The Turks as a Threat and Europe’s Other’. In: Swedish Institute for European Policy Studies: Turkey, Sweden, and the European Union. Experiences and Expectations. Sieps. Stockholm, 2006. pp.62-72.

[3] Даскалов, Р. „Българското общество. 1878-1939. Т. 1 и 2. ИК „ГУТЕНБЕРГ“. София, 2005.

[4] Фондация „Александър фон Хумболт“, наред с Института за академични изследвания в Принстън и Института за академични изследвания във Васенаар са изрично споменати като академични спонсори на двутомника на Даскалов.

[5] За критиката на Ели Кедури на Хумболт виж: Петров, Р. Объркани в болката. Социална травма и социална отговорност. „Парадокс“. София, 2018.

[6] Даскалов, 2005. Стр. 14.

[7] Пак там. Стр. 14-15.

[8] Тук не се броят 200 -300 хилядите напуснали и убити в хода на Руско-турската война. Виж: Neuburger, M. (2004) The Orient Within. Muslim Minorities and the Negotiation of Nationhood in Modern Bulgaria. Cornell University Press, Ithaca & London. Стр. 35.

[9] Пак там. Стр. 15.

[10] Пак там. Стр. 16-26.

[11] Твърде различно описание имаме тук: Аврамов, Р. Анхиало, 1906: Политическата икономия на един етнически конфликт. “Критика и хуманизъм”, кн. 33, бр. 3/2010.

[12] Пак там. Стр. 27.

[13] Пак там. Стр. 28.

[14] Пак там. Стр. 37.

[15] Пак там. Стр. 39.

[16] Пак там. Стр. 40.

[17] Меморандум САНУ от 1986 г. https://en.wikipedia.org/wiki/SANU_Memorandum

[18] Петров, Р. Объркана в болката. Социална травма и социална отговорност. Изд. „Парадокс“. София, 2018.

[19] https://chitanka.info/text/31345-da-se-napravi-prerija

 

[20] Зафер, З., Чернокожев, В. Когато ми отнеха името. „Възродителният процес“ през 70-те и 80-те години на ХХ век в литературата на мюсюлманските общности. Антология. Изд. „Изток-Запад“. София, 2015.

[21] Мутафчиева, В. Османска социално-икономическа история. (т. 5 в Мутафчиева, В. Избрани произведения). „Жанет 45“. Пловдив, 2008. Редактор не се вижда, но професор Румен Даскалов пише силно ревю на гърба на книгата.

[22] Режисьор Ридли Скот, 1979.

[23] Даскалов, 2005. Стр. 105.

[24] Пак там. Стр. 109.

[25] Иречек, К. Български дневник. Том 1 и 2. ИК „Св. Георги Победоносец“. София, 2016.

[26] Solnon, J.-F. (2009) L’Empire ottoman et L’Europe. XIV – XX siècle. Perrin. Стр. 12. (Превод мой, Р.П.)

[27] „Един е пътя./Два пътя –/няма!“ Орлинов, О. Ода за СССР. http://old.segabg.com/replies.php?id=283792

[28] Смирненски, Хр. Босоногите деца. http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=50&WorkID=3113&Level=1

[29] Страшимиров, А. Град и село. https://liternet.bg/publish5/astrashimirov/grad.htm

[30] Walzer, M. (2004) Arguing about war. Yale University Press, New York & London. Стр. X. (Превод мой – Р.П.)

Avatar

Румен Петров

Румен Петров е психиатър, психодинамичен психотeрапевт и асистент по групови отношения в НБУ. Защитил е докторантура в Университета на Западна Англия в Бристол, Великобритания. Научните му интереси са в областта на социалната травма, социалното възстановяване, развитие на общностите, местна демокрация и гражданско участие. Преподава социална работа.