Румен Петров: За етничните малцинствата – с разбиране, което често ни се изплъзва.

 

„В основата си етничността е избрана форма на идентичност. … Индивидите имат право да не принадлежат към определен етнос, да изберат определена етничност или да изберат да прекосят етничните граници.“

Орландо Патерсън[1]

 

Бързам да уточня, че този избор, за който пише Патерсън, като всеки избор, не е свободен, а е ограничен от обстоятелствата, в които го правим. В нашия случай мощен ограничител е чувство за принадлежност, което избраната етничност предоставя на всеки от нас. Оказва се, че малцинствата са динамично състояние на човешките отношения.

Искам да кажа, че да сме членове на малцинствена група е състояние, което предполага няколко процеса:

  1. Да сме членове на групата, което си е специфична роля. Групите, затова са групи, (т.е. обособени са) за да не раздават членство на всекиго и при всякакви условия. Освен това членовете трябва да работят за каузата, задачата или каквото там придава смисъл на групата – което я отграничава от другите групи.
  2. Групите търпят промяна в хода на времето. Тази промяна се дължи, най-вече, на взаимодействие на групата със средата – и физическа и социална (други групи). Когато нещо в средата се промени групата може да загуби смисъла от съществуването си или да трябва да се промени коренно – представете си, че сме група от моряци, които слизат на сушата и поколения наред не плават, а гледат кокошки и чушки? Онези сред нас, които са били важни и следвани (елит) защото разбират от плаване ще отстъпят на онези, които стават добри в гледането на кокошки и в отглеждането на чушки. Такава промяна може да доведе да промяна на почти всичко в групата. И тази промяна може да не протече мирно, също така?

Понякога групите се организират за защита, понякога – за нападение. Според врага – и компетенциите на групата. Ако врагът се промени и групата ще трябва да се промени. Ако не успее – ще се разпадне и хората от нея ще отидат в други групи защото

  1. Без групи не можем да съществуваме (Аристотел, и не само).

 

Нещата се усложняват когато групите станат етнически.  Но що е етнос? Етносът е голяма мистификация. Пламен Бочков уточнява, че с етнос се означават

„групите хора, които живеят извън гръцките полиси, извън държавата. През Средновековието и Просвещението смисълът на „етнос“, като означаващ „други“, се запазва. Така възникват и науките за изучаване на „другите“ – етнографията и етнологията[2].“

Забележително полезна дефиниция! Веднага поставя въпросът за властта, въпреки, че науките които произлизат от това определение не обичат да се занимават с властта (на полиса, на „държавата“ над другите, които са извън стените, но ние – отсам стените, които създаваме истинните карти и картини, не се интересуваме много от нея, защото тя естествено ни принадлежи). Някой ден ще има и изучаване на властта[3] в етнографското[4] изследване[5]  и у нас.

Бочков уточнява, че

„Най-общо етносът е човешка група с обща история, територия на живеене, език и култура. Членовете на общността имат самосъзнание за единство…[6]

Ключовата дума, тук, е единство. Негов синоним е принадлежност. Да принадлежиш на определена група, означава да очакваш, че членовете на тази група могат да те подкрепят.  Имаме две допълващи се перспективи, или, по-скоро – взаимно-обусловени процеса. Външна: другите (групи) и отношенията с тях определят нас – самите (и нашите групи). Вътрешна: ние сме ние (членове на определена група), докато всеки от нас може да разчита на другите измежду нас. В контекста на казаното по-горе за групите, обаче, „етносът“ е възникващо, контекстуално, временно (emerging) явление. И историята, и езикът, и културата са спонтанно възникващи, нетрайни и, зависещи от контекста, проявления на човешката заедност.

В допълнение с тези нетрайности и несигурности на етноса е и въпросът с обозримостта на групата от страна на груповия член (по-скоро стационарен, жител на т.нар. „малка общност“) и същата тази обозримост (Бенедикт Андърсън и неговите вестници) от страна на външния наблюдател, за когото, всъщност, етносът по-често има смисъл. Виждаме ли членовете на групата, която ни подкрепя или те са необозрими, практически – много от тях са невидими и не непосредствено, „налични“ и безусловно лоялни както са т.нар. семейни членове, но можем да ги познаем, когато ги срещнем. С каква процедура ще стане това? Една от простите процедури е езикът. Щом се разбираме, се очаква и да се подкрепим, особено, ако живеем в остра нужда от подкрепа (заобиколени сме от неприятели и опасности). Езикът ще улесни комуникацията в колективните обмени. Просто е, усеща се, води те. Найден Геров и строителите на нации го знаят.

Етнос и полис

Катрин Морган работи с дефиницията на Орландо Патерсън. Етничност за нея е

„онова състояние, при което някои членове на обществото, в определен социален контекст, избират да поставят ударение като тяхна най-значима основа на първична, извънсемейна идентичност определени  усвоени, културни, национални или телесни характеристики. С други думи става въпрос за процес на продължаващ избор, манипулация и политизация, на подчертаване на характеристики , които са важни за организиране и изразяване на социополитически отношения вътре в общността и по отношение на външните на общността[7].“

 

Не е просто „конструкт“ – всичко е конструкт. Става въпрос за отношения – за емоции, страсти, вълнения, опасности, страх, сигурност, власт, контрол и предвидимост. Става въпрос и за онзи представител на полиса (на държавата, на властта отсам стените) в лицето на „етнографа“, които излиза от полиса за да опише, но и да наложи властта на „полиса“ над „етноса“.

В духа на Морган, Давид Констан показва как етничната идентичност на древните елини се мени, съобразно контекста. От съвкупностна (преди войните с персите): какво е общото между нас – елините – към опозиционна (след това): кой е нашият общ враг, кои са нашите „варвари“, с които не можем, не искаме и не трябва да сме близки.[8]

Та в книгата на Цирил Щиглер всичко това е поднесено чрез седем случая:

 

 

  1. На славяните мюсюлмани в Босна и Херцеговина („Заспахме Мюсюлмани, събудихме се бошняци“)
  2. На торбешите в Македония („Как мога да принадлежа към нация, която изобщо не съществува?“)
  3. На помаците в България („Как Ибрим Емин Кадри стана Иван Къдриев)
  4. На помаците в Гърция („Вече не знаем кои сме“)
  5. На арумъните в Македония („Тъжно е, че цяла една култура изчезва“)
  6. На истрорумъните в Хърватия („Ако останат 50 думи, трудът ми няма да е отишъл напразно“)
  7. На ускоците от Жумберак („Без нашите предци Загреб щеше да е мюсюлмански“)

Всеки случай представлява обобщение от много живи срещи, в социалния контекст на хората, с които Щигер разговаря с уважение (без научна отстраненост, без патронаж, и с хумор и със съчувствие). Към всяка своя малка експедиция той потегля академично подготвен за историята, включително и историята на идентичностите и идеите и така интервютата се контекстуализират по естествен начин и придобиват методология на сравнение и пораждане на полезни въпроси, която е ненатрапчива, аналитична и хуманна едновременно. Правят впечатление няколко елемента в неговото сравнително изследване на етничните малцинства на Балканите:

  1. Селото.

Забравените малцинства на Балканите заемат особено социо-географско-политическо и културно пространство, което можем да наречем със звучното/натоварено име „селото“ (територията на етне – онова, което е извън полис):

„В основата на книгата са срещите с жители на села, които посетих между 2003 и 2015 г.[9]“  

В тази връзка етничните отношения са политически и социално-икономически такива. И без изключение се влияят от т.нар. модернизация, урбанизация, индустриализация на балканските общества. Изглежда банално, но отсъства от повечето от анализите на т.нар. етнични конфликти, и не само на тях – колко от тези процеси присъстват в разбирането на вълната от насилие (вътрешни и външни, горещи и студени войни), която бележи цялата ни „модерна“ история (от 1878 до 1989 г.)?

  1. Промяната.

Преходът и загубата, със съответните емоции и тяхното организиране, посрещане, непосрещане, употреби и злоупотреби:

„Тази книга се занимава на първо място със славяните мюсюлмани, които са останали в селата си, а не с мигрантите, много от които са се приспособили към своята нова среда и повече или по-малко са се асимилирали…Вследствие на това  някои глави на книгата се описва един загиващ и изчезващ свят. … Но колкото по-мрачно е настоящето, толкова по-блестящо, грандиозно и значимо изглежда миналото. То често се възвеличава, превъзнася и носталгично се разкрасява[10].“

Загиващият и изчезващ свят (светът в преход, несигурност и неяснота) поражда определени нагласи на ума на хората, които го съставляват и живеят. Връзката на тази криза с национализмите, които периодично разцъфтяват може да се нарече и аномия[11]. Но ако го сторим, това означава да включим социалните науки в разбирането на обществото – стъпка, за която академията у нас не е готова. Засега тя дава предимство на политиката.

  1. Етиката и конфликтът между описание (определение) и самоописание (самоопределение):  

„Славяните мюсюлмани, арумъните, ускоците и истрорумъните не бива само да бъдат описвани, те трябва да бъдат оставени да говорят със собственият си глас“[12].  

Тук имаме проблем. Когато говоря със собствения си глас аз не си говоря сам. Някой ме слуша. Този, който ме слуша, присъства в ума на говорещия и влияе на това говорене. Щигер прекрасно разбира това и показва това разбиране в анализа на отношенията, в които влиза със своите респонденти. Те са живи хора, индивиди, които влизат във връзка с друг жив човек[13], който съчувства на болезненият опит на всички тях, дори когато болката на едни води до болка за други. Или именно тогава. Както и, че другият (и нашите мисли за него) влияе неизбежно на начина, по който мислим за отношенията, включително и за относително устойчиви програми за отношения, каквото представлява идентичността:

„Това прагматично и ръководено от интереси, външно, понякога като на игра боравене с променящи се идентичности поставя принципния въпрос доколко сериозно трябва да се приемат самоопределенията. Може би местните се опитват да отговорят на очакванията на чуждестранния посетител.[14]“ 

 

  1. Болестта „нация“ с хроничнита ѝ форма – „националност“ и симптома „национално съмосъзнание“:

„Но не само мюсюлманите, а и представителите на етнически малцинства, които имат нещастието да останат в „грешната“ държава след очертаването на границите, са преследвани, унищожавани, прогонвани или с отнети права. Целта на обзетите от манията за етническо хомогенизиране политически елити е нация и държава да съвпадат. Но както и да се прокарват границите на Балканите, етническите разделителни линии никъде не се припокриват с държавните. Във всяка новосъздадена държава възникват нови малцинства[15].“

Националните държави предлагат сигурността на властта на големим групи от хора в преход от пред-национални „селяни“ към поданици на национални модерни държави-войни (по Ойген Уебър). Властта на една новоутвърдена, млада, вътрешно несигурна идентичност, която чрез мнозинство над малцинства постига репресивната си и само репресивна сигурност. Войните на 19-ти и 20-ти век показват това. Балканските такива (и граждански и междунационални) – още повече.

 

  1. Естественият опортюнизъм и обърканост на „етничната“ идентичност:

„Славяните мюсюлмани никъде не са хомогенна общност, ако не се смятат бошнаците. Торбешите, гораните и помаците нямат единна представа кои са и откъде идват. Те имат множество и променящи се идентичности с неясни очертания. Освен това самоопределенията се различават според мястото, селото или дори според човека. Съществуват дори семейства, чиито членове избират различни варианти за националност.[16]“  

Този опортюнизъм е повод за ново обезценяване, недоверие и репресии от вече самоопределилите се (тези с властта). Щигер не е от тях, но знае, че мнозинството често не прощава.

„В България повечето се определят като българи, други – като помаци, трети – като турци. Забележителното е, че след политическите промени през 1989 г. славяни мюсюлмани дори се покръстват – като външен белег на асимилация. Във всеки случай така изглежда. За повечето от тях са решаващи не религиозните, а икономическите и социалните причини.[17]

Разбира се, и националността и нацията са лъжи, поднесени за да утешат едни несигурности. Както всички лъжи, поднесени да утешават те имат страшно силна сплотяваща способност и ни правят зависими от техните автори. И Хитлер и Тръмп знаят това, Джордж Оруел е след тези, които не им се „връзва“, но той, знаем, не е мнозинство. Изглежда това е цената на мнозинството – да живееш в определена лъжа?

„За разлика от религиозната идентичност, която, в повечето случаи, е еднозначна и непоклатима, националността не е определена веднъж завинаги, както идеолози и националисти неведнъж са се опитвали да излъжат в хода на историята.[18]

В крайна сметка хуманизмът на Щигер е ненатрапчив и безпатосен: 

„Районите, традиционно населени с малки мюсюлмански народи със славянски произход, както и с балкански романи – и това е още една прилика между тях, – се намират в отдалечени, икономически слабо развити и най-често пренебрегвани от държавата покрайнини[19].“

Той разбира маргиналността на етническите малцинства, които описва и ни дава възможност да я усетим във всяка от неговите срещи с хората, изоставени от „схемите“:

„Това е предпоставка, местните идентичности, които не попадат в нито една национална схема, да се запазят до днес. Откъснатостта и изостаналостта довеждат също до бягство предимно на младите хора в градовете или на Запад. Икономическите и социалните промени и свързаният с тях разпад на традиционния начин на живот ускоряват този процес…Това важи не само за малките мюсюлманските и балкано-романски общности. В последните десетилетия българи, сърби, хървати или македонци също масово напускат селата си[20].“

С подхода си Щегер ни дава възможност за усетим, че тези „кристално“ ясни и крехки схеми на националната идентичност представляват институционализирана в плитки, митоподобни конструкти, несигурност на много хора, объркани в своите преходи.

Изводът на Щигер е хуманно-прагамтичен:

„Колкото и важни да са въпросите за националната идентичност, в много разговори стана ясно, че представителите на малките малцинства и етнически общности са много по-притеснени от мизерното икономическо и социално положение, безработицата, изолацията, дискриминацията, стигматизирането в обществото, пренебрежителното отношение на държавата и емиграцията, отколкото от дебатите за националната им принадлежност и постоянните спорове за националното самоопределение и приписваните им от другите идентичност, които в много случаи драстично се разминават.[21]“  

Препоръчвам тази книга!

(Цирил Щигер. Забравените малцинства на Балканите. Вече не знаем кои сме.

„Изток-Запад“. София, 2019.)

 

[1] Социолог с ямайски произход, член на Коалицията на човешки права на Ню Йорк, професор в университета в Харвард, автор на Freedom: Freedom in the Modern World. 2006.; Ethnic Chauvinism: The Reactionary Impulse. 1977.; Slavery and Social Death. 1982.; Rituals of Blood: Consequences of Slavery in Two American Centuries. 1999.; The Sociology of Slavery. 1967, както и на художествена литература за живота на  маргинализираните общности и процесите на маргинализацията в Карибите.

[2] https://nbu-rechnik.nbu.bg/bg/obsht-spisyk-na-ponqtiq/etnos

[3] Karnieli-Miller, O., Strier, R. and Pessach, L. (2009) Power Relations in Qualitative Research. Qual Health Res; 19; 279 – 289.

[4] Simon, Gail (2012). Relational Ethnography: Writing and Reading in Research Relationships [44

paragraphs]. Forum Qualitative Sozialforschung / Forum: Qualitative Social Research, 14(1), Art. 4

[5] Chen, S.-H. (2011). Power Relations Between the Researcher and the Researched: An Analysis of Native and Nonnative Ethnographic Interviews. Field Methods, 23(2), 119–135.

[6] https://nbu-rechnik.nbu.bg/bg/obsht-spisyk-na-ponqtiq/etnos

[7] Morgan, C. Early Greek States Beyond the Polis. Routledge. p.10.

[8] Konstan, D. (1997) Defining Ancient Greek Ethnicity Diaspora. Journal of Transnational Studies, Volume 6, Number 1, Spring 1997. Стр. 97-110.

[9] Щигер 2019, стр. 30.

[10] Пак там, стр. 28.

[11] Teymoori, A., Bastian, B., & Jetten, J. (2017). Towards a Psychological Analysis of Anomie. Political Psychology, Volume 38, Issue 6.

[12] Щигер 2019, стр. 30.

[13] Далеч не можем да кажем същото за Николай Димитов в наскоро излязлата „Автосегрегация и маргинализация при ромите в България“ на УИ „Св. Климент Охридски“.

[14] Щигер 2019, стр. 24.

[15] Щигер 2019, стр. 20.

[16] Пак там, стр. 21.

[17] Пак там.

[18] Пак там, стр. 24.

[19] Пак там, стр. 28.

[20] Пак там.

[21] Пак там, стр. 31.

Avatar

Румен Петров

Румен Петров е психиатър, психодинамичен психотeрапевт и асистент по групови отношения в НБУ. Защитил е докторантура в Университета на Западна Англия в Бристол, Великобритания. Научните му интереси са в областта на социалната травма, социалното възстановяване, развитие на общностите, местна демокрация и гражданско участие. Преподава социална работа.