Само да не се разболеем от вируса на апатията!

Споделете статията:

Според моя бърз преглед на интернет информации, сълзите съдържат не просто вода, но и натриев хлорид, натриев карбонат, магнезиев карбонат и калций, както и различни други вещества, които няма да ги изброявам, защото така и така нямам идея какво точно представляват.

Това е според интернет. Според мен обаче сълзите съдържат много други неща.

Но нека започна поотдалеч. От миналата неделя, когато се прибрах обратно в София след края на детския лагер. Чудя се какво е усещането да си родител, който прибира детето си след лагер (надявам се някой ден да разбера), но като организатор  изпитвам известно притеснение, когато вратите на автобусите се отворят.

–        Какво ли си мислят тези хора, като виждат децата си? – казвам си аз.

Не за друго, ами защото обикновено от автобуса слизат едни уморени и не особено наспали се деца в последните си чисти (понякога дори и не толкова чисти) дрехи  и със зачервени от плач очи. Във всяка друга ситуация нормален родител би си задал въпроса – „Какво сте измъчвали тези деца през това време, че се връщат мръсни, недоспали и плакали?“.

Аз обаче не съм родител и виждайки така децата, обикновено си казвам – Лагерът е бил чудесен. Щом не се връщат отпочинали и чисти – значи са си прекарали времето във всякакви други забавления, но не и в сън и пране…. А ако са и плакали – значи всичко е чудесно и им е мъчно, че приключва.

Защото противно на това, което ни казват от малки за плаченето – че плачеш когато си много тъжен, че мъжете не плачат и че като цяло не е хубаво и трябва бързо да се успокоиш, забелязал съм, че сълзите от радост, от умиление или от това, че си част от нещо прекрасно са по-чести от тези при скръб и тъга. И затова и няма по-голяма радост за един лагерен човек от това да види как всички плачат, че са част от прекрасен лагер и че леко им е тъжно, че той свършва… Или иначе казано – макар да съдържат магнезиев карбонат, сълзите са нещо прекрасно.

И именно това си бяхме говорили още преди години с една приятелка (чието име тя ме помоли да не споделям в тази история). Всъщност тя твърдеше, че е прекалено силна и издържлива и лагерното преживяване никога няма да я разчувства дотолкова, че да се разплаче.

–        Ако успееш да ме разплачеш – беше се зарекла тя преди години – ще спра да идвам на лагери. Ако ли не – ще продължа докогато успееш.

Аз първоначално се съгласих, но изведнъж се оказах в сложна ситуация. Ако успеех да направя нещо толкова разчустващо и прекрасно, че тя да се разплаче и да спре да идва на лагери –  губят лагерите. А за да не я разплаквам – трябваше да правя посредствени неща. Имаше само едно решение – всичко, което правим да е почти на ръба на разплакването и емоцията, само и само да не се разплаче.

И това е един от водещите ми принципи при подготовката на лагерната програма – как да я направя толкова интересна, забавна и разчувстваща – че да разплача всички други, но не и нея. И в продължение на години успявах…

До тази година.

Всъщност не знаех какво се беше случило, защото поради естеството на лагера и Ковид ситуацията, в средата на лагера половината екип се прибра в София и на тяхно място дойдоха други. И честно – нямах търпение да мине и втората седмица и след като се прибера да задам важния въпрос:

–        Е, рева ли?

–        Да – отвърна тя – Поревах си. Беше ми мъчно. Но някак не го усетих.

–        Защо ? – казах аз разочарован, че планът ми се е провалил и тя, следвайки обещанието си, няма да се върне догодина.

–        В седмицата, в която си бях обратно в София, се разболях. От Ковид.

–        Олеле – отвърнах – сега как си?

–        Ами добре, просто нямам обоняние и вкус. И някак си, не усетих сълзите, които изревах по лагера… Явно ще трябва да дойда и догодина.

Стана ми едно леко тягостно. Почти ми се дорева, ама не както на лагер. От оня, тъжния плач, за който ме предупреждаваха като малък. За три седмици сякаш реалният свят беше изчезнал, с болестите, проблемите и тревогите си. В продължение на три седмици основната причина да плачеш е, че нещо прекрасно приключва и си отиваш у дома. Но сега с пристигането си обратно, реалността ме заля… Усетих сълзите по бузите си. Бяха солени. Най-вероятно от натриевия хлорид в тях.

Поне знам, че съм здрав, де. И ако не друго, то усещам вкуса на сълзите и техния химически състав. И в този момент осъзнах, че всъщност можеше да е много по-лошо. Можеше вместо този вирус да върлува друг, който ни кара да не плачем. И да сме сериозни. И да не плачем нито от скръб и от тъга, нито защото сме се разчувствали от нещо приятно. И вместо да загубим вкуса си и да не знаем сладко или люто е, да сме изгубили емоциите си и да не знаем струва ли си да се разчувстваме от нещо или не. Можеше да има вирус от апатия. И тогава не знам как щеше да изглежда света.

За ковид има ваксини и надявам се някой ден да има лекарство. За вирусната апатия не е създадена фармацевтично-химическо решение. Ние сами произвеждаме ваксина и лекарство срещу това, създавайки и преживявайки моменти, които карат малки капчици да се стичат по лицето ти.

Не знам какво точно съдържат сълзите, но съм сигурен, че те самите са лекарството за много от нашите проблеми.

Така че следващия път като видите някой да плаче, не го успокоявайте, а го поздравете. Може би току що се е излекувал от нещо.

А сега ни ми остава друго освен да ни пожелая спокоен и хубав Шабат. В който да ни се случи нещо, което да накара очите ни да се насълзят.

И бързо оздравяване. На всички, които имат нужда.

Шабат Шалом.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: