Сър Гей продължава монолозите си. Чуйте коледната му приказка!

 

 

У дома на Коледа*

Ако си мислите, че ние котките не тачим празниците, че не ни обземат и нас някакви предпразнични истерии и не се надяваме срещу същото количество мъркане, галене и ухажване като през цялата година да получим по повод празниците повече любов, изразена в паучове, жестоко се лъжете.

Аз като един истински Сър съм над тези неща, както знаете, но така се случи, че Деси се прибра много късно и от скука влязох в кетбука. Надявам се, не е нужно да ви обяснявам, че и ние си имаме социални мрежи и прозорци, през които обменяме гениалните си прозрения, разменяме си снимки на домашните любимци, а когато съвсем изтрещим, си пускаме и по някоя снимка от пътешествието в съседния двор или на купичката, в която е изсипана най-вкусната комбинация от пуешко, говеждо или сьомга.

Та, имам си един кетбук приятел, който непрекъснато ми парадира колко е начетен, мъдър и знаещ, и всеки път като си отворя профила през прозореца на първи етаж, ми излизат неговите мяукащо смешни прозрения за какво ли не. Снощи, например, развяваше някаква изкуствена мишка и обясняваше как бил получил подарък от стопанина си, който бил страшно мъдър, та чак и нещо гадател си падал. Измяусмях му се аз, защото чул-недочул, разбрал-недоразбрал, замяукна на всеослушание, че у тях влъхвите били раздавали подаръци.

По празниците и ние се правим на добри, та от мен да мине, мяукнах му поста.

Но по този повод си спомних как Деси се прибра един път и от вратата ме попита – ти за „Даровете на влъхвите“ чувал ли си? А после ми разказа за някакъв човек, който започнал да пише в затвора, за да изкарва пари за детето си. Между нас казано, възмутих се още тогава – то ако се изкарваха пари от писане, тя защо не пише всеки ден, за да ми взима паучове, а и не е в затвора… но после разбрах, че това се случило хем през 19-ти век, хем на друг континент.

Та този човек, който първо се казвал Уилям Сидни Портър, но после се прекръстил на О’Хенри, за да не се разбере, че е бил в затвора, написал разказа „Даровете на влъхвите“ именно преди Коледа. Сещате ли се? За едни двама много влюбени и обичащи се хора, които искали да си направят подаръци за празника. Тя си отрязала косата и я продала, за да купи каишка за любимия му джобен часовник, а той продал часовника, за да купи гребени за косата ѝ?

Притесних се – намекваше ми да се лиша от вечерята си, за да ѝ подаря ли нещо, какво? Но после се успокоих. Нещо такова се било случило с двама нейни приятели. Били в различни градове по празниците и решили да се изненадат взаимно. И така единият хванал автобуса за Варна, другият – автобуса за София и… натрупал сняг после, не можело да се пътува, та накрая пак се озовали в различни градове.

Коледата предстояла утре, а нашите герои били на непознати места, разделени и бедстващи, в компанията на чужди хора. Георги с група английски пенсионери и екскурзоводка закъсали насред магистралата до с. Осиковица. Сашо се оказал в полупразен автобус малко след Велико Търново.

Малко преди да настъпи пълно комуникационно объркване поради изтощена батерия на телефона, Сашо успял да изпрати съобщение на Георги за случилото се. Георги пък, от своя страна, предвидливо изключил своя телефон да го пази „за всеки“ случай, малко след като аварирали. Така, никой не знаел къде се намира другия, и не се знаело докога.

Няколко часа по-късно, въпреки студа и настъпващата нощ, английската компания се поддържала в тонус с песни и разкази за България в автобус, сгушен насред снега по средата на невидимата от сняг вече магистрала. Георги и екскурзоводката се съюзили в ролята на добри домакини и забавлявали разтревожените туристи, а междувременно се опитвали да организират спасяване. Шофьорът се отдал на псувни по линия на автобуса, времето, управляващите… и накрая, изморен от себе си, заспал с патронче ракия в ръка. Компанията била интересна, ситуацията предизвикателна, но Георги не спирал да мисли и да се надява по-скоро да дойде помощ, че да стигне до София и своя любим. Въртял в главата си различни сценарии как ще го изненада на вратата, как ще реагира Сашо, как ще се смеят заедно на случката с английските туристи. Получил покана – щом стигнат до града, да отпразнува Коледа в хотела с новите си приятели, която любезно отклонил. Последвали въпроси за семейното му положение, но той по навик променил набързо темата и само споделил, че си „има някой“ в София.

Георги си нямал майка от дете, а баща му от години работел в Испания, затова Коледата му била един особено тъжен празник допреди да се появи Сашо. Сега, само няколко години след като срещнал любовта и онова чудо „щастлива Коледа“, имало вероятност дори да не я доживее и последните мигове от живота си да сподели с непознати. В момент, в който вече всички се отчаяли и ненапразно – студът, тъмнината и умората си казали думата, Георги се разплакал на рамото на симпатичната и добродушна дама – съседка по седалка и съдба. Споделил ѝ към кого всъщност се е запътил в този абсурден ден за пътуване, проклинал себе си, че преди месеци е приел поканата да помогне за развитието на компанията във Варна и оставил своя любим сам в София, как всичките планове за бъдещето и неизживяните животи ще останат незавършени. В този миг на откровение срещнал разбиране и майчина прегръдка от непознатата доскоро за него жена, чужденка. По-късно същата вечер, като по чудо машини почистили пътя и няколко микробуса извозили пътниците до София.

Сърдечни прегръдки, благодарности, обещания за нови срещи, раздяла и… тичешком към вкъщи, където ще събуди Сашо посред нощ и до сутринта ще пият чай и ще се смеят на нелепата ситуация от по-рано, после по традиция ще готвят заедно цял ден, ще си разменят подаръци, ще потънат в домашен уют…

Прозорците не светят, звънецъг на вратата кънти самотно в тихия вход, ключът потъва безпроблемно (защо не се е заключил отвътре?), леглото е празно. Сигурно е излязъл с приятели. Включил си телефона, за да разбере, че  половин ден по-рано, по същото време, в което и на него, на Сашо му се случила идентична ситуация на път за Варна. Телефонът не отговаря. Пуска си новините на запис и разбира, че цяла България е блокирана от обилни снеговалежи, всички пътища, освен някои участъци на магистралите, са непроходими, статистика сочи, че цели региони са останали откъснати от света без ток. Бедствие! Сашо е някъде там, но никой не знае точно къде, нито в какво състояние. Безбройни кафета, звънене в различни служби, следене на новините и така цяла нощ, чак до обед, когато вижда своя Сашо в репортаж на живо от Лясковец, в героична поза с неколцина мъже, разравящи пъртини и разнасящи помощи на бедстващи хора. Пред камерата казва: „Георги, жив съм, обичам те.“

Жив е! Няма ток, няма телефон, не сме заедно, но е жив. А това, че ме обича, вече освен мен, го знае и цяла България.

Сашо така и не успява да се прибере до София на същия ден. Остава блокиран в Лясковец в продължение на дни и помага в спасяването на десетки хора, също както са помогнали и на самия него да се измъкне от замръзналия автобус и са го закарали в града. Незнаейки за премеждията на своя приятел, той е спокоен, че Георги е във Варна и на топло. Скоро след това всички забравят за стореното от него, но всеки помни, че човекът, когото обича, се казва Георги.

Тази Коледа Георги отпразнувал със своите нови приятели англичани, с които вече говорил открито за своя партньор, герой от новините.

Следват няколко месеца на изпитания и за двамата. Многозначнителни погледи, груби подмятания, нелепи намеци и закачки, неизказани въпроси, непотърсени отговори… България отесняла.

Година по-късно, на Коледа, те ще се окажат заедно на една маса със самотната симпатична английска дама, на чието рамо Георги за първи път срещнал разбиране и топлина…

Та това ми разказа Деси по повод влъхвите и Коледа. Домът не е там, където ти подаряват изкуствени бели мишки. Нито е щастие, щом се налага да си снимаш сьомгата.

Домът е там, където обичаш и си обичан. Безусловно.

*

Всяка прилика с действителни хора, котки и събития в този разказ, е просто прилика и е случайна.

 

18.12.2018 г.

 

Десислава Петрова (снимка)

Десислава Петровa

Десислава Петрова – Солджъра е борец за социална справедливост по призвание, програмист по професия, визионер-приключенец по душа.