Нова рубрика: Класическото наследство и човешките права – Сенека

Стефани МакКартър е асоцииран преподавател по класическа филология в Университета на Юга в Сюлани, Тенеси. Публикувала е есета за класическия и модерния свят в Eidolon, Electric Literature, Literary Hub, The Millions. Статията й, с оригинално заглавие “Загубената кауза на Сенека”, е втората след “Бежанци по съдба, основатели по избор” на Джордж Саад, от сайта Eidolon, в който се популяризират текстове обединяващи проблеми и феномени от Античността, и съвременните им съответствия и интерпретации. И текстът на Саад, и този на МакКартър са структурирани около паралели между важни епизоди от Римската и ранноамериканската история. Намерението ни е да поставим началото на месечна рубрика под надслов “Класическото наследство и човешките права”. Водени сме от популярния през Просвещението възглед, че познаването на античното минало ни позволява да разбираме по-добре настоящето. Статията, която ви предлагаме днес, е посветена на стоическия философ Сенека, учителят на печално известния император Нерон. Сенека ревностно проповядва стоическите принципи и изгражда ценностна система основана на постулатите на тази философия, но при рецепцията на учението и произведенията му е обвиняван, че реалният му начин на живот на един от най-богатите римляни, не съотвества на суровия и независим от материалните притежания дух на стоицизма. Нравствените “Писма до Луцилий” са синтез на стоическата етика. На български са издадени в два тома, от 1994 и от 1996 г., в превод на Ани Шелудко.

47 писмо от „Писма до Луцилий” на Сенека е впечатляващ документ от историята на Римското робство. В него философът живо очертава ужасите на тази институция и признава човешката природа на намиращите се под робство. Отначало писмото изглежда, че представя осъзнаването на един древен писател, колко фундаментално несправедливо е робството и каква дехуманизираща система е то. Но скоро се превръща в нещо още по-смущаващо: възхвала на робството, поне когато е практикувано от господари стоици.

Докато някои древни мислители поддържат идеята за „естественото” робство – т.е., че робите по природа са пригодени към това положение – Сенека твърди, че хората са поробвани само заради неблагоприятен късмет. Съвсем в началото на писмото философът отговаря на въображаем събеседник, който подкрепя „естествената” гледна точка. Сенека му обяснява, че робите не само са човешки същества, но и са партньори и приятели:

 „Те са роби”.

  • Не, човешки същества.

„Те са роби”

  • Не, наши партньори са.

„Те са роби”

  • Не, смирени приятели са.

„Те са роби”

  • Не, наши са – роби са – ако приемем, че съдбата има еднаква власт над всички (св.превод)

Въпреки че номиналният адресат на писмото е Луцилий (до когото са всички писма), Сенека си представя един обобщен „ти”, чийто възгледи се опитва да поправи – един „ти”, който явно има същия свободен, мъжки и елитен социален статус като самия него. Философът кара този „ти” да види общочовешкото между него и „онзи, когото нарича свой роб”, който диша същия въздух, живее и умира по същия начин” като свободния му еквивалент. Самият Сенека се стреми да съди хората по техния характер, а не по длъжностите и дейностите, които изпълняват, „защото всеки има свой характер, докато съдбата определя задачите, които следва”.

Този подтик да се третират поробените като равни човешки същества е в противовес на ужасяващата картина на римското робство, която Сенека обрисува (и заклеймява) на друго място в писмото. Философът привежда примери, в които господари редовно се държат с робите си като с животни, за да задоволят собствените си страсти. Сенека се отнася с потрес и отвращение към смълчаването, побоя и сексуалната експлоатация на робите, като казва, че римляните третират робите като тежкотоварен добитък и са „крайно арогантни, извънредно жестоки и склонни към различни злоупотреби” спрямо тях.

Признавам, че отначало изглежда изненадващо, че римлянин от елита може да вижда такава човешкост в намиращите се в робство. Това просто не е честа тема на разговор в гръко-римските текстове. Освен това, именно на стоицизма на Сенека дължим дефиницията на робството, не като външно състояние, на което едно човешко същество е подложено поради произволната воля на друго, а като вътрешно състояние, в което човек е роб на собствените си страсти и желания. Според стоическото учение всеки може да е роб – дори свободният господар на друг. И ако всеки свободен човек може да е роб, то и всеки роб може да е свободен.

Но, въпреки тези силни възражения срещу дехуманизиращите аспекти на робството, писмото ме кара да се чувствам крайно неудобно заради множеството отгласи на една стара, но упорита лъжа, която съм срещала през целия си живот в американския Юг: мита за Загубената кауза на Конфедерацията. Този мит е оставил следи почти на всяко място, което съм наричала свой дом: от Ноксвил (въпреки собствено митологизирания Юнионизъм на източно Тенеси), до Шарлотсвил. Усетих много силно тези отгласи наскоро, когато, докато обсъждах писмото на семинар върху римския стоицизъм, използвах възможността критично да го съпоставя с митологията на Загубената кауза, чиито остатъци постепенно изчезват от академичните среди.

Един от основните принципи на Загубената кауза се появяват след Гражданската война, за да се постави Югът в героична светлина. Според него поробените чернокожи били щастливи в тази „особена институция” и усещали силна връзка и лоялност към господарите си. Романтичният образ на благородния южняшки плантатор – който У.Е.Б Дюбоа нарича „конвенционалната история на старата робовладелска плантация и хубавия, аристократичен живот на изпълненото с култура свободно време на нейния собственик” (образ, за който класическото минало има голям принос) е ключов аспект на този наратив.

Това, което започва в 47-то писмо на Сенека като признание за човешката природа на робите, бързо дава път на подобна романтична гледна точка, когато Сенека заменя смятаните от него по-неприятни аспекти на робството с вредна измислица: че благородният стоически робовладелец може да поправи институцията, дори да я превърне в сила, която носи добро в живота на поробения.

Идеалният стоически господар според Сенека ще се храни заедно с робите си и ще се въздържа от физическа злоупотреба спрямо тях. Ще съблюдава вид Златно правило като третира социално по-нисшия, както той би искал по-висшият да се отнася с него. Той ще „живее милостиво и любезно с роба си и ще го допуска до разговор, съвет и приятелство”. Ще помни, че съдбата е капризна и един ден може и него да превърне в роб.

Сенека адвокатства не толкова на нещо ново, както го вижда той, а на възстановяването на обичая на предците или връщането към начина по който римляните от далечното минало са се отнасяли към робите си. Все пак храненето заедно с тях е акт, който Плутарх приписва на Катон Стари, прародителят на старомодния морал.  В 47-мо писмо Сенека придава романтичност на миналото като време, когато цялата фамилия, от която робите са били част, съставлявала едно цяло скрепено с взаимно уважение:

Те наричали господаря „баща на семейството”, а робите „членове на семейството”. Установили празничен ден, в който господарите вечеряли с робите си – не бил единственият ден, в който правели това, но го превърнали в специална част от този. Позволили на робите да заемат длъжности в домакинството и да произнасят присъди. Приемали дома за малка република. (с. 160, гл. 13 от „Писма до Луцилий”, превод Ани Шелудко, 1994)

Изглежда, че според Сенека представянето на къщата като микрокосмос на държавата дава на робите някои от привилегиите на свободата, без да се изисква те наистина да са свободни.

В замяна на това господарят получава лоялността на роба:

На онези, на които им било позволено да говорят на господарите си и помежду си, чиито уста не били зашити, били готови да предложат вратовете си вместо тези на собствениците си и да насочат надвисналата опасност към себе си. Говорели на пиршества, но при мъчения не продумвали. (с. 157, гл. 4 от „Писма до Луцилий”, превод Ани Шелудко, 1994)

Поставянето на живота и телесната неприкосновеност на господаря пред своите собствени от страна на роба, подрива прокарваната идея за равенство на други места в писмото. Стоическото хуманно третиране на роба от господаря му е по-малко отражение на вътрешната му човешка същност, а повече на културната и космополитната му хуманност. Основната ценност на лоялния роб е да предостави доказателство за стоическите препоръки на неговия господар. Такава вярност атестира контрола на господаря както върху него самия, така и върху домакинството му.

„Лоялните роби” на Сенека силно напомнят на Загубената кауза, с идеализирането на живота в плантациите и многократно повтаряните разкази за роби, които пазели домовете на господарите си по време на Гражданската война. Стивън Елиът, епископ в Конфедерацията, защитава робството точно по същия начин. През 1866 г. той прави обръщение, в което твърди, че „поведението на робите по време на дългата и жестока война, вече приключила, е най-голямата реабилитация на институцията на робството /…./, която е  можело да бъде предложена на света.” Той продължава:

Тези хора никога доброволно не вдигнаха ръка или глас срещу господарите си и без никой да ги кара или принуждава, спасяваха слаби жени, болни мъже и малки момчета, все още негодни за военна служба. Те останаха тихи, съсредоточени, работливи и покорни, и не съм чувал за случай, в който да покажат неподчинение и да предизвикат безредици.

Подобни бащински разкази дълго време бяха приемани от историците и бяха ключови в оформянето на фалшифицирана, но открояваща се гледна точка към расовите отношения преди Гражданската война, които са съществували в Юга на Джим Кроу[1].

Тази гледна точка се появява отново и отново в южняшките учебници. „Историята на Джорджия” на И. Мъртън Кътлър от 1954 г., предназначена за гимназиите, съдържа описание на живота в плантациите, който силно напомня на идеализираната картина на Сенека на господарите и робите, които се хранят заедно (доколкото са пълни с расистки стереотипи):

Имало топло чувство на приятелство между роба и стария господар. Бели и чернокожи деца играели заедно и много от децата на Господарката били отглеждана от цветнокожа „мами”. Така бели и чернокожи често били по-близки и от приятели. Господарят често правел барбекюта или пикници за своите роби. Много се забавлявали.

По времето на Джим Кроу паметниците на Конфедерацията се разпространили из Юга в подкрепа на белия супремасизъм и нерядко повтаряли бащинската визия за робството. В Северна Каролина бил издигнат паметник през 1902 г., на който пишело: „в знак на признание към верните ни роби”. Друг паметник, в  Западна Вирджиния, също представя красноречив пример. Този мит се вижда и в Националното гробище „Арлингтън”, където през 1914 г. Обединените дъщери на Конфедерацията издигат мемориал. Едно от изображенията на него е на чернокож роб, който марширува редом до бели южняшки войници, и на една „мами”, която с обич се грижи за децата на господаря, след като той отива на война.

Идеализираната картина противоречи на ужасяващите истини за американското робство, а документираните истории и думи на поробените представят силно доказателство срещу нея. Автобиографията на Фредерик Дъглас например, се наема да се противопостави на подобни митове на Загубената кауза, които той виждал, че вече добиват популярност.

Защитата на робството като добронамерена институция от страна на Загубената кауза почива върху виждането на белия супремасизъм, че чернокожите се нуждаят от коригиращото и християнизиращо влияние на техните господари. Твърдението на Сенека, че робите притежават равно количество човечност – дори могат да бъдат морално превъзхождащи своите господари – отначало изглежда, че е срещу възгледа, че робът в същността си е по-нисш от господаря си. Но, когато се вникне по-дълбоко в писмото, равенството, което той поставя между робовладелеца и роба, не издържа.

Когато въображаемият събеседник възразява на Сенека, че „подтиква робите към свободата”, той отвръща, че по никакъв начин не възнамерява да разваля йерархията. По-скоро иска да представи образа на достойния за по-висшата си позиция господар, онзи, който може да бъде почитан като бог. Същата възходяща тройка роб-господар-бог е възприета от Ричард Хукър Уилмър, епископ от Конфедерацията: „Тези хора постепенно се християнизират. Навикът им да се подчиняват на земния им господар ги скланя по-лесно да се предадат на Божията воля.”

Християнизиращият господар намира съответния паралел във възгледа на Сенека, че свързването с достойни стоически господари може да окаже положително влияние върху характера на робите и да им помогне да се отърват от всяка форма на сервилност, която могат да проявяват. Всъщност робът представлява груб материал, който господарят като скулптор може да извае, отразявайки собствените си добродетели. Именно те са в центъра на началото на писмото, където Сенека казва на Луцилий, че отношението му към робите е доказателство за неговата мъдрост и образованост.

Сенека много по-малко се интересува от положението на роба, отколкото  от това на господаря, с когото с готовност се идентифицира; за разлика от съмишленика си Епиктет, който е освободен роб, философът няма личен опит от това да е поробен. Единственото наистина проблематично робство, което господарят може да преживее, е вътрешното, моралното.

Докато в писмото много се говори за освобождението на душата на господаря, не се казва почти нищо за освобождаването на тялото на роба. Това доказва, че стоическата идея на Сенека за свободата е напълно абстрактна и теоретична. Затова не е изненадващо, че един отявлен южняшки защитник на робството като Джеймс Хенли Торнуел, в своя реч от 1850 г., наречена „За правата и задълженията на господарите” (държана в „полза и помощ на цветнокожото население”), с одобрение цитира писмото на Сенека – заедно с пасажи от Питагор, Платон, Цицерон и Клавдиан.

[1]Джим Кроу е театрален образ от Томас Д. Райс и е насмешливо етническо описание в съответствие със съвременните бели идеи за афро-американците и тяхната култура, https://en.wikipedia.org/wiki/Jim_Crow_(character)

Превод: Марта Методиева

Avatar

Марта Методиева

Марта Методиева е преподавател, преводач и редактор. В продължение на 5 години преподава латински и римска литература в НБУ, а понастоящем в НГДЕК и в СУ „Климент Охридски”. Преводач е на множество статии и на три книги от английски и от френски. Сред тях е забележителният труд на френския професор по право от сръбски произход Свободан Милачич, „От ерата на идеологията, към ерата на политиката”. 10 години води рубриката „По света” в изданието на „Обектив” на Българския хелзинкски комитет, в който членува в продължение на три години.