Социалното инженерство на българския тоталитаризъм е родило шедьоври

Юлиана Методиева: Румене, наскоро успя да издириш и публикуваш в социалните мрежи изключително важен документ от 80-те години на миналия век – Програмата за мозъка[1]. На първо четене тази Програма ми се струва опит на Партията-държава да бъдат зададени параметрите на оползотворяването на човешкия потенциал през постиженията на науката тогава. Виждаме[2] включително и насоки към медицината, психологията, фармацията[3], да спомогнат за това. За какво  според теб, свидетелства този документ?

Румен Петров: Дълго време, през което съм си мислил за тази Програма, бях останал с впечатление,че става въпрос за обичайното за късния социализъм търсене на догонване на Запада по отношение на различни технологии. Както в областта на невронауките (в края на 80-те години започва да изгрява звездата на поведенческите дисциплини[4]), мислех че става дума за една контролирана от държавата дейност. Тоталитарната държава иска да внесе изследователски технологии, те са интервенционистки, тоест технологии за намеса на индивидуално ниво по отношение на човешкото поведение. Не знам дали има други нива…Дали е имало и други мотиви, възможно е.

 

 

Но Програмата свидетелства за една особена, може би типична, абсолютна увереност на режима в самия себе си. Във всичката аргументация, с която докладчикът Тодор Живков и вносителят – Никола Стефанов представят текста, отсъства каквото и да било съмнение в природата на социалната среда, в която те мислят и поставят отделния човек в средата на 80-те години на 20 век – последният „и най-висш(?)“ стадий на тоталитаризма у нас. Човекът, поставен по този начин, превръща до голяма степен реториката на Програмата в реторика на социално-инженерен проект! В нея се говори за човека, който ще бъде развит[5]. Това е мечтата на социалното инженерство! Социалистическият Човек ще бъде развит с нервнобиологичнисредства – от психофармака до други типове знания за човека и неговата пригодимост към технологиите. Това е нещо, за което се говори много в програмата. Представлява интерес и

страничното включване, което не е в основния доклад, на военните. Аргументацията за ползата за военните и за адаптирането на ума на военния към някакъв тип нова среда[6].

Ю. Да, таргетирана е и БНА! Очевидно за  авторите на Програмата за мозъка армията е мислима и важна цел…

Румен Петров: Друго , което прави впечатление е препоръката на Тодор Живков да се започне тази „работа“ без да се вдига шум! Не знам дали от това следва, че дейността на Програмата е засекретена – това е все пак Решението само на Политбюро на ЦК – но има една като че ли, не ясно заявена, но  според мен, реална линия, че чрез тази Програма тоталитарният режим се опитва да изгради мостове на сътрудничество със Запада! Вероятно един от тези проводници, канали на сигурен внос на технологии (съдейки по текста) e доктор  Асен Жабленски. Другият е доктор Тома Томов. В утвърдения вариант и  двамата, за да бъдат гласувани съответно за един от тримата заместник-председатели[7] и за един от тримата секретари[8] на междуведомствения съвет, с техните качества на психиатри-международници. Единият – като служител  на Световната здравна организация, другия – като ръководител на Центъра за сътрудничество със СЗО в областта на психичното здраве. Това са единствените две позиции, които имат призната космополитна/“про-западна“ професионална идентичност извън локално-родната на директори и професори на местни институти и институции.

Ю. Интересно е, че българското образование през 1984 година  вече има нови постижения и измерения. Десетина години преди това. Людмила Живкова е стартирала (най-общо казано) през 1975/1976 година две специализирани, експериментални училища – Горнобанският лицей и Националната гимназия за древни езици и култури, също лицей. Започнал е и”експериментът Сендов”. Струва ми се, че това са инкубатори на елити. Тоест  към 1984 година вече има очертана стратегия за рекрутиране на управленски кадри, както се случва в западните страни. Тези училища свидетелстват за едно разгърнато внимание на управляващите, да се развиват интелектуалните ресурси, или с оглед партийно-държавния мениджмънт , или заради навлизащата  новите технологии, компютризацията. Права ли съм? Има ли връзка?

Румен Петров: В текста има откровено препращане към търсенето и сегрегирането на  хората с по-високи интелектуални възможности. Също така селектирането на хора от детска възраст със затруднения в развитието – защото друга таргетна група са логопедичните звена и тази диагноза (тя сега не е същата) „ minimal brain damage“, на която съответства хиперктивността[9]. Има едно своеобразно обособяване на някаква образователна стратегия, в която се откриват обещаващи хора. Не е много ясно какво смятат да правят – дали ще се инвестира в тях като в елит, който да се отглежда както е във ветеринарното дело работата с едни „породи“ и/или да се селектират нетипични ресурси за някакъв тип специални задачи (може би управленски). Наред с това се създава усещане и за някакъв тип селектиране на децата, които имат затруднения в училище

От една страна имаме типично образователни политики, от друга – психично-здравна политика, от трета – т.нар. фундаментелни изследвания. Изучаването на алкохолизма, на факторите му, изучаването на мозъчно-съдовата болест се събират в една обща Програма с детското развитие! Това превръща  Мозъка в малко тоталитарен, всеобхващащ обект на изследване! То е типично за тоталитаризма като същност. Така поставена идеята за Мозъка и ангажирането на толкова много институти и институции[10], свърхцентрално, е може би един хубав пример за начина, по който функционира тоталитаризма. Мозъкът като човешки феномен , се превръща в обект на централно наблюдение и политика, което само по себе си е вид солипсизъм – едно затворено мислене.

Ю. Програмата представя експлицитно как да се усилят ползите от функциониране на субекта в социалната среда. Думата „ефективно“ показва, че държавата мисли себе си като мениджър,  като на работодател, който иска да стимулира ресурсите на хората, за да й носят повече принадена стойност! Търсенето на печалба личи и в препоръките на Тодор Живков към членовете на Междуведомствения съвет, както и ключовата дума:“Сивото вещество за нас трябва да стане златното вещество!“

Румен Петров: Може и да се прочете така … В тази връзка нещата звучат малко зловещо. Като в съвременните китайски ферми за подготовка на умове, подходящи за определени обстоятелства! В това отношение, документът е  в известна степен, плашещ в намеренията на държавата да постига определена мозъчна структура. Самата реторика,че Мозъкът е единичен обект, който може да бъде държавно регулиран, смущава много! Смущава с подкрепата, която намира тази идея в средите на целия психиатричен елит по това време: Иван Темков, Владимир Иванов, Асен Жабленски, Тома Томов, Тодор Станкушев, Меглена Ачкова, Христо Христозов.

Ю. Да цитираме и включените имена от политическия и хуманитарен академичен елит. Сред списъка „на лицата, които следва да получат материалите за развитието на мозъка“са Ангел Балевски, Атанас Малеев, Владиир Живков, Радой Попиванов, Георги Йорданов, Никола Тодориев, Александър Фол, Цено Хинковски, Благовест Сендов, Нико Яхиел, Горан Горанов и още пет души от отдел „Кадрова политика на ЦК на БКП“, трима генерали от БНА и двама полковници от МВР, Любомир Левчев, Любомир Кабакчев, Владимир Живков, Георги Джагаров, ректорите на СУ и на МА, Петър Танчев, Пеко Таков, Станка Шопова и „СЕКРЕТАРИТЕ на ЦК на БКП”(така е изписано…).

Румен Петров. Да, почти цялото горно ръководство на Комитета за култура и на Министерството на образованието. Това намерение някак си хем плашещо тоталитарно, хем поставя въпрос за дневните редове. От една страна е дневният ред на олигархично-комунистическата върхушка – представена от хора като Милко Балев, Тодор Живков и Добри Джуров, Атанас Малеев и др. От друга страна са едно поколение по-младите и в контакт-със-Запада доверени на режима личности като Людмила Живкова, Никола Стефанов, Фол, Сендов, Жабленски, Томов, Станка Шопова, Бунджулов … Един от ключовете за разбиране на цялото начинание е вероятно, компромисната фигура на  Людмила Живкова, която можем да разглеждаме като изключително лоялен на режима институт и затова – възможен вход на неща и идеи оттатък „Завесата“. Като при всеки импорт на „западни технологии“ – възможен е само в хладния ум, горещото сърце и чистите  ръце на ДС.

Ю. Виждаме и нещо друго. В Преамбюла на документа се подчертава,че той е издържан напълно в духа на марксистко-ленинската философия. Но виждаме и леко изместване наляво или надясно на концепцията за човека към Изток или Запад, без значение!

Румен Петров: Да. Тука вече историята, засега, мълчи – какви паралелни или аналогични процеси са текли в другите страни. Югославия, например, е била много по-отворена по отношение  тази концепция и на „западните“ технологии … Не че това им помогна по-късно, но това е друга тема.

Ю. Напълно прав си, че като концепция това  тоталитарна Програма. Не споря, но търся повече гледни точки. Например, журналистиката  в областта на образованието по това време, се опитваше да бъде по-различна, по-динамична, по – човекосъобразна … Не ме напуска мисълта, че те са подходили  и при създаване на елитите пак с онзи стереотип на държавата-работодател, за която вече говорихме, но – ако мога да си позволя метафората – искали са да хранят с качествена храна, както бройлерите ги хранят, една определена група хора, като от тях са очаква да развият пазара, науката, техниката като по-съвършени, по-информирани, „всестранно  развити“ , каквато беше концепцията на Людмила Живкова.

Румен Петров: И по- лоялни!

Ю. Разбира се. Ние от тогавашното младо поколение в журналистиката преживявахме това като една особена „фабричност“ на мисленето! Като поредна матрица, която държавата изработва и вкарва човека в нея! Тази Програма на мозъка не е ли кулминацията на тези процеси?

Румен Петров: Да, със съответните свръх-инвестициии и свръхнадежди към математизирането на  човешките отношения! Не случайно героите на онова време – компютрите – са математиците в лицето на Благовест Сендов, чиято методика в много отношения и авторитет в педагогиката стъпва на неговата математичен бекграунд, несвързан с хуманността! Това е друг подход към реалността и стара мечта на тоталитарните системи, да операционализират човешките отношения! В тази връзка този проект е типичен за зрелия тоталитаризъм. Той не носи белезите на кризата, което е много интересно. При сегашното четене в него не можем да разпознаем тътена на самия Горбачовски разпад! Той стартира в началото на 80-те години, нещата започват да се разпадат, а в българската Програма за мозъка се говори за  от 90-та до 2000 година, което го прави интересен в контекста на близкостоящата, буквално непосредствена катастрофа на този тип политическа организация! Факт е, че тази Програма изчезва изобщо от публичните радари само няколко години по-късно, въпреки че е започнало няколко години преди смъртта на тоталитаризма с такъв тип инвестиции!

Ю. Имената, включени в Програмата са от най-известните, ключовите за организацията на културата, науката, образованието. Не ти ли подсказва, че през нея се е осъществявала една особена мобилизация?

Румен Петров: Изненада ме невидимата комуникативна мрежа между толкова много на пръв поглед различни и непряко свързани със себе си институции! В един и същи акт се намесват през образованието и културата Българската народна армия, Министерството на вътрешните работи, психиатрията, трудовата медицина, физиологията в  БАН! Изненада ме скоростта, с която са събрани в съгласие толкова големи и разнородни като гледни точки и методология общности! Вероятно това ни казва нещо за силата на тоталитаризма. Защото тези хора могат да бъдат разгледани, до голяма степен, за кохезивни, за единни но в  тоталитарния смисъл на думата.

Ю. Става ясно, че са готви отново свръхстимулиране и протежиране на онези, които имат най-много влияние, личен, съсловен, политически ресурс!

Румен Петров: Категорично! Документът в това отношение е шедьовър на свръхконтрола! Впечатлява, че в самия край на тоталитаризма, контролът присъства, процъфтява като манталитет, като парадигма, ако щеш! Интересно е дори, че по особен начин, академичността, като специфичен начин на мислене, е отстранена. Никъде не присъстват, като измерими показатели, академични резултати като трудове, статии, книги и световни цитати в свободни журнали! Има нещо като създаване на среда , която  да направи управленския елит „мозъчно“ грамотен. Грамотен, по отношение на теориите за това кое как работи. Не инвестиране в сектор, който те свързва със света, а сякаш елитът чрез тази Програма ще се свърже, ще бъде обучен в технологии за въздействие и развитие на индивида, ще вземе на въоръжение резултатите от нея. Тоест, имаме едно своеобразно напълно заобикаляне на академичността като свободно звено с много отворени краища по отношение на изследването. Един вид държавата – Партия  казва – „аз искам да бъда обучена за Мозъка и как да използвам знанията за Мозъка за моята собствена държавна цел!“ Да управлявам и да векувам! Което е отново интересна ирония, защото държавата се замисля за методи за управление секунда преди да се разпадне! Но от друга страна Политбюро вече е приело една друга програма – тази за преименуването на българските турци. Само няколко месеца по-рано!

Ю.Ти принадлежиш към психиатричната общност от онова време, сподели какво е равнището на психиатрията по това време? Изброи вече Асен Жабленски, Тома Томов…

Румен Петров: Те представляват световните психиатрични администрации, които са наднационални и трансрежимни. Например, епидемологията на шизофренията се разглежда като явление, което придобива наднационални и трансрежимни разпространения и самото участие на тоталитарните държави в наднационални органи като ООН и СЗО е една сериозна стъпка в посока на интеграция. Тя най-често се свързва с Хелзинкските процеси, с процесите на омиротворяване на двата свята – Изтока и Запада, социалистическия и капиталистическия. Идеологическият израз на това е самата Людмила Живкова.  Психиатрията по това време в България е изключително институционална, изключително рестриктивна, много изостанала по отношение на рехабилитацията и на разбирането, че психичното здраве може да протича в контекста на някаква човешка общност. По това време за Запад върви критиката за политическата злоупотреба с психиатрията в СССР. Включването на толкова много психиатрични, болнични лидери в Програмата, се случва, но без да са засегнати, да речем, големите психиатрични проблеми като шизофренията, манията, депресията (т.нар. тежки психиатрични болести) и деинституционализацията на психиатричните грижи, за което се заговаря веднага след 10.11.89. Друг е въпросът докъде стига този разговор.

Остава да допуснем тяхната (на „старите психиатрични пушки“) роля в някакъв тип квазиобучителен режим. Защото „чисто“ психиатричните теми, които се разглеждат в Програмата за мозъка са относително маргинални на властта – това са проблемите с алкохолизма, с  обучителните и поведенчески проблеми в детската възраст, или в съдовата болест на човека и т.нар. неврози – днешните тревожни (т.нар. чести) разстройства. От една страна те не са обект на болничната (институционална) психиатрия, но пък са психичните болести на активния (социалистически и не само) човек. Неврозите са този тип разстройства, които протичат, в много по-голяма степен, в относително съзвучие с всекидневния живот на човека, без да го  инвалидизират, така както може да го инвалидизират другите психиатрични разстройства като шизофренията или биполярното разстройство. Не знам, допускам, че това силно присъствие на  психиатри в Програмата се дължи вероятно на необходимостта да бъде зачетена политическа власт тези хора в процеса на отварянето към Запада. И да осигурят някаква лоялност, някаква подкрепа за един процес, който е, до голяма степен, е разглеждан като отваряне на поведенческите ни науки към Запада, което те не могат да осъществят. Един от белезите на това е темата за груповата психотерапия, която чрез Програмата става възможна да се легитимира, да се разреши нейното практикуване и изучаване! Дотогава тези терапии са били или строго регулирани и достъпни за проверени и проверявани „наши“, или направо забранени, но в тази обща  рамка Политбюро разрешава  терапията, поне интерактивната групова терапия, да се развива в България. Не е много ясно кой от списъка на изброените проекти ще отговоря за нея. Лидер в областта тогава е бил доцент Тома Томов, един от научните секретари на Програмата за мозъка. Тогава (тоест в края на 80-те началото на 90-те години) е и начало на относително по-свободното (макар и привилигеровано) обучение и достъп и до фамилна психотерапия и така популярната днес у нас психодрама.

Ю. Ако те разбирам добре, Програмата на мозъка от една страна потвърждава, че вече няма да се гледа на тези науки като „чужди“ , западни науки,  които  са подривни, разбиващи монолитната теза на комунизма за нов, силен, здрав морално, физически и психически човек? Дори ги подкрепя с пари. Но от друга страна, иска да ги държи под контрол … Не е ли твърде амбивалентна тази Програма…

Румен Петров: Да. Мисля,че за това говори и, общо взето, не много добре описаната, История на българската психотерапия, в която се споменават кръжоци и споделени пространства като клиниката към Александровската болница, или клиниката в Суходол, на които ръководители са били проф. Станкушев, проф. Темков, и които са имали характера на един вид гаранти и символи на Властта, без санкцията на които никой не е можело да се случат тези кръжоци на границата на професионалното и непрофесионално обучение и самообучение. Много често са били свързани с четене и превод на забранена (за масовия психолог), така и с гостуването на специалисти и обучението на местни (доверени) специалисти.

Ю. Ако това е измерението на „озападняването“ то някой може да каже, че Програмата е един положителен момент в развитието на хуманитарстиката! Независимо какво стои пред скоба – тоталитарната държава, Тодор Живков, ЦК. Публикувала съм в Маргиналия мнения на други учени, които намират несъмнено позитивни резултати от заниманията на Людмила Живкова с организацията, мениджмънта на изкуството!

Р. От гледна точка на тоталитарния режим, това е, без съмнение, много позитивна Програма! От гледна точка на всякакви други позици, е шедьовър на тоталитаризма! Тази амбивалентност се осъществява в развитието на психологията и  хуманитаристиката именно след 90-та година, където на практика виждаме как психологическата хуманитаристика се чуждее по един смущаващ начин на социалните проблеми свързани с поведението.  Нито в малцинствените проблеми, нито в проблемите на  фамилните кризи, нито в образователните политики след 10 ноември, ние виждаме някакъв напредък! Това може да се дължи на факта, че официалната ни интелигенция не е преодоляла тоталитарния проект! С други думи, имаме нужда не само от науки за мозъка и да се даваме сметка, че без критична социална работа науките за мозъка остават технологии за промиване на мозъка.

Ю. Пишех по онова време текстове свързани с психологията на младата личност, със семейството, с конфликтните измерения на интимността, без да съм знаела съществуването на Програмата за мозъка. Имах интервюта и разговори с проф. Меглена Ачкова (член на Междуведомствения съвет на Програмата за мозъка – бел. ред). Тя е посочвала ( косвено) нарастването на детската суицидност, самоубийствата сред тийнейджърите. Струва ми се, че в средите, за които говорим, имаше известна паника какво става с децата ни. Сега, когато разбирам за тази Програмата, за средствата, които са планирани от тоталитарната държава, питам се дали не е и поради това, че са виждали разпада на проекта за развито социалистическо общество?

Румен Петров: Това е хубав въпрос. За съжаление, в документа отсъства всякаква информация как се е стигнало до това решение, до тази политика … Мисля, че затова е полезно да се говори, да има, най-малкото,  да се събира устната история за тези неща.

Ю.  Ти зададе в социалните медии изключително важния въпрос за годината на създаване на Програмата на мозъка – 1984 година! Как тази амбициозна програма, събрала Политбюро и ЦК да я обсъжда, кадрува, финансира, се свързва с началото на т.нар. Възродителен процес!

Румен Петров: Особеното е, че по своята същност, двата подхода по своята същност много си приличат! В този документ и обсъждането му на 17 октомври 1984 година, сигурно това е стилът на ЦК на Политбюро, но отсъстват каквито и да е препратки към една много сериозна политика, която вече е предприета. Няколко месеца вече е протичала активната подготовка за преименуването на българските турци. Тя изглежда като едно „Окончателно решение“ на „турския въпрос“ (аналогия с нацисткото „Окончателно решение“ за евреите довело до етническо прочистване на  Европа от евреите – бел.ред). Като турците ги направим българи. Програмата за мозъка текстуализира човека, като казва – „ние ще ви научим как действа мозъкът и ще започнем да развиваме човека. Ще разбираме кое на човека му пречи и кое му помага.“ Човекът, изолиран от неговата социална среда, ще то направим  какъвто желаем! Липсата на исторически контекст, на референции какво става в обществото, какво става в света, е колкото смущаваща, толкова и типична по тази линия. Двете програми се допълват, макар че на пръв поглед такава връзка не съществува. Но ето я връзката – щом си мислим, че можем да прекръстим турците, да им сменим имената и с това да подобрим българщината; щом си помислим, че като разберем как функционира мозъка ще направим желания човек. За мен и двете са израз на класическата арогантност на модерността, облечен в един тоталитарен проект! Интересното е, че са толкова близко един на друг във времето, защото и двата са социално-инженерни проекти, в разстояние само на няколко месеца един от друг. Не мога да си представя, че Никола Стефанов, началник на кабинета на Тодор Живков, началник на отдел „Кадри“ в ЦК, не е бил държан в течение на подготовката на „възродителния процес“. Тя има нужда от голяма мобилизация на същите тези институции – образователната, културната, на военните и на сигурността. Не знам само на психиатрията какво се е възлагало за „възродителния процес“… Интересен изследователски и морален въпрос.

Ю.  Един активен участник в процеса на насилственото преименуване на турците у нас бе Александър Фол, тогавашен министър на образованието. От вече цитирания списък на Междуведомствения състав на Програмата за мозъка видяхме името му. Да не би да са заложени активни връзки между двете звена? Контролиращата мисия влиза в пряка връзка с „възродителния процес“- държавният и партиен апарат са се намирали очевидно в много висок подем през 1984 година –  стартират изненадващи, „иновационни“ проекти! И дали заради това не се търси неоползотворени възможности? 

Румен Петров: Не  знам дали става въпрос за своеобразно бягство, когато икономическите показатели и глобалната политическа обстановка се променя, но все си мисля, че това изглежда твърде усилена програма, за да е започнала година преди това. Степента на софистицираност, на съгласуваност на всички хора аз не мога да си представя, че не е дело от няколко години, че не  е узрявала постепенно и със сигурност поне от 1981 година, когато е кулминацията на Людмила Живковския тоталитарно-нациоаналистически  проект „1300 години България“, Асамблеята „Знаме на мира“, Всестранно развитата личност. Тази „всестранно развита личност“ постепенно обраства с институции и програми и сигурно намира свой тласък и в известна степен – подкрепа, в по-широка от езотеричния кръг „надежда, вяра и …“ в специализираните училища. Вероятно става въпрос и за едно ангажиране на един елит с разширяване на неговата социална база. Програмата е спечелила привърженици на много високо ниво, където има критична маса от съгласие, че има изоставане в тази област – на био-психо социалната мисъл. И това вероятно е създало мотивация да бъде подкрепена. Но ако първите години на тоталитаризма са белязани освен от страх и от авторитет на управлението, придобит с победата над хитлерофашизма, годините,  свързани с  търсене на справедливост, с преодоляване на общата икономическа изостаналост, с преодоляване  на бедността, то през 80-те години се наблюдава, като че ли, едно търсене на авторитет в по-голяма степен чрез средствата на модерносттта, на социалното инжениране на обществото, разбирано като нация. Обшеството, като го направим хомогенно, като асимилираме турците, ще „национализираме“ нацията така да се каже. Тя ще стане единна, не толкова сложна, а проста , и – което като реторика впечатлява – че човекът и неговият мозък е сингуларен, единичен феномен. Най-малкото съществува едно допускане, че позитивната наука ще даде средства за увеличаване на този тип държавен контрол над общество! Политиката вече не е идеологическа, а  основана на знанието, по който функционира мозъка. Това продължава да ми прилича на китайската парадигма – както Китай сега хомогенизира обществото, с репресиите срещу  мюсюлманите-уйгури, с технологиите на обществен контрол!  И то е свързано с един своеобразен толеранс на глобалния капитализъм, който е склонен да си затвори очите към безобразията. Тази Програма свидетелства за своеобразен толеранс на тогавашния Запад към тогавашния Изток, който започва да бъде гледан не на опасност, а на своеобразен ресурс!

Ю. Искаш ли да завършиш с още някакви заключения?

Р. Програмата за мозъка е всеобхватен документ. Съставена е по модела „Людмила Живкова“. И е проява е на  същата лудост. Людмила Живкова е проява на върховна тоталитарност, тя самата е последен и най-висш стадии на тоталитарното мислене! Тя трябва да бъде разгледана като кулминация на тоталитаризма. Вероятно и програмата за мозъка също така? Необходими са още много четене, говорене и мислене по тези въпроси.

 

 

[1] Комплексно-целева програма „За по-нататъшно изследване на човешкия мозък с оглед стимулиране на интелектуално творческите способности на личността“. София, 1983 г.

[2] Протокол от заседание на Политбюро на ЦК на БКП от 17 октомври 1974 г.: http://politburo.archives.bg/bg/2013-04-24-11-12-48/dokumenti/1980-1989/1647—876–17–1984-?fbclid=IwAR3zsboN-ukTulUBNnnXYcA3SnhhPFWNhlHGygOM5d27s18xWJE9zFNzrKM

[3] Основни направления на програмата са: „1) Разкриване на механизмите на адаптация на мозъчните функции спрямо повишени изисквания. 2)  Оптимизация на интелектуалната развитие в детската и юношеската възраст. 3) Оптимизация на трудовия процес за осъществяването пълноценна адаптация на индивида и повишаване на неговата работоспособност. 4) Профилактика на вредните въздействия върху нервно-психичните функции и преди всичко на острия и хроничен стрес и на социално значимите заболявания, които водят до преждевременен интелектуален упадък.“

[4] 90-те години на 20 век са декадата ма мозъка в САЩ (https://www.loc.gov/loc/brain/), и не само.

[5] „С комплексната програма …. се цели да се разработят теоретичните основи и практическите основи и практическите подходи за по-пълното и по-рационалното използуване на интелектуалните възможности на човека, за да се повиши ефективността на неговата творческа дейност в материалната и духовна сфера на нашето социалистическо общество.“

[6] Практическите ползи от програмата са формулирани така:

„  –       да се повиши резултатността на интелектуалната дейност;

  • да се подобри процесът на обучението на индивида с оглед той да стане способен да действува адекватно при нови, включително и екстремални ситуации. Това ще повиши неговата работоспособност при умствена дейност, ще отдалечи умората, ще подобри вниманието, паметта, волята, саморегулацията, мотивацията;
  • да се усъвършенствуват и оптимизират показатели за тестуване на функционалното състояние на човека и да се намерят методи и средства за повишаване работоспособността му при различни съвременни трудови дейности;
  • да се осъществи комплексна профилактика на широко разпространените заболявания на мозъка, които водят до намаление на интелектуалния капацитет и творческите възможности на личността: минимални мозъчни дисфункции, мозъчно-съдова болест и алкохолизъм.“

[7] Наред с професор Ана Върбанова и професор Георги Йолов. И двамата от БАН.

[8] Наред с професор Александър Гидиков от БАН и д-р Станислав Цолов от Катедрата по вътрешни болести на МА.

[9] Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност.

[10] Окончателният състав на Междуведомствения съвет е по-голям и по-политизиран от първоначалния проект. В него вече влизат много политически кадри като: Павел Писарев (Министерство на народната просвета), Андрей Бунджулов (ДКМС), Иван Милушев (Комитет за култура), полковник Николай Големанов (медицинска служба на МВР), генерар Николай Купенов (ВВМИ), Крум Василчев (БСФС) както и широк кръг специалисти:  от физиология (проф. Веселин Петков, чл. кор. проф. Ана Върбанова), през фармакология (проф. Витан Влахов), психология (педагогическа – доц. Георги Ангушев, обща – доц. Павел Александров, проф. Георги Йолов), педагогика (проф. Марин Андреев и от института „Т. Самодумов“ – ст. н.с. I ст. Любен Георгиев), много психиатри (проф. Христо Христозов – председател на Съвета, проф. Иван Темков, проф. Владимир Иванов, проф. Коста Заимов, проф. Меглена Ачкова, проф. Тодор Станкушев), неврология (проф. Иван Хаджиев, първоначалният предложеният директор на съвета) до хранене (проф. Лукан Балабански), биология (проф. Людмил Наков, чл. кор. Проф. Цанко Стойчев), регенерация (ст. н.с. I ст. Любомир Венков), спортна медицина (проф. Петър Слънчев), пулмология (проф. Петър Добрев), хигиена и хранене (ст. н.с. I ст. Николина Станева), социология (проф. Иван Калайков) и биофизика (проф. Александър Гидиков). Отделен участник „Знаме на мира“ както и обучението по медицина в лицето на проф. Кирил Ичев.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Румен Петров

Румен Петров е психиатър, психодинамичен психотeрапевт и асистент по групови отношения в НБУ. Защитил е докторантура в Университета на Западна Англия в Бристол, Великобритания. Научните му интереси са в областта на социалната травма, социалното възстановяване, развитие на общностите, местна демокрация и гражданско участие. Преподава социална работа.