Шерко Фатах за маргиналността, чуждостта и социалната травма

 

 

Немският прозаик Шерко Фатах [1] за социалната травма и нормалната нечовешкост.

 

„– Всичко, което можем да научим от чужденците е редът. Той е фундаментът на модерната държава. Нашият народ се състои от неуки селяни, без никаква представа за случващото се в света. Те нищо не изучават, а после са готови да работят каквото и да е и това е всичко, за което мислят.  Когато ги наказвам, те ме гледат едновременно раболепно и с омраза. И така е в цялата страна – раболепие и омраза[2].“

„Злият демон Гул различава само чужденците[3].“

 

„Спомням си, че не знаех какво означава образование преди да срещна образовани хора[4]“ казва Ануар, главният герой в романа на „Като бяло петно на картата“ на немеца Шерко Фатах.

Същото може да се каже и за добрата литература в жанра фиктивна биография-реална политическа история. В него се пише доста. Напоследък у нас “най-напред с материала“, изглежда, са Алек Попов, Владимир Зарев и Милен Русков. Има и други, да. Фатах има на какво да стъпи в немскоезичната литература (Дьоблин, Ремарк, Хафнер, Грас и доста други). Той, подобно на Казуо Ишигуро[5], Гийом Аполинер[6] и Майкъл Онтаджи[7], пише за войната. Подобно на тях не е „кореняк“ – Фатах е син на иракски кюрд и на германка от вече несъществуващата, но не по-малко болезнена от Ирак и кюрдската идентичност, Германска демократична република (ГДР). Подобно на Джон Банвил (в „Недосегаемият“) той пише за потребността от принадлежност и за злоупотребата с нея. А подобно пък на Алфред Дьоблин (в „Берлин-Александерплац“) пише за това какво е да си маргинал в трагични времена[8]. Дали трагичните времена са такива поради маргиналността на много от хората, които ги живеят е въпрос, който Шерко Фатах (и силната компания, в която го поставям) повдига, но не така, че да ни накара да приемем неговия отговор, а по-скоро – да го търсим и когато го намерим, да се чувстваме така, както когато сме стигнали сами до него.

През по-голямата част от 35 годишния си живот Ануар (така се казва главният герой на романа) работи като куриер („бърз, добросъвестен и въздържан[9]“).  Движи се между хората, пренася съобщения, но някак не общува. Служи основно като слуга. Напомня ми на иконома Стивънс[10], който е така убийствено привързан към дома (и изолиран от света) на господаря – симпатизант на нацистите, че трябва да дойде новият господар (представител на победителите – американци[11]), за да му обърне внимание, че не познава страната си (и себе си).

Поетът и писател Шерко Фатах е роден от баща от Иракски Кюрдистан и майка – германка

 

Животът на Ануар минава през зависимост и привързаност към различни господари. Всеки следващ господар му помага да се освободи от предишния. Един местен бандит му помага да се освободи от опеката на баща си. Местният офицер (и когато трябва – националист, антисемит и фашист, а когато трябва – служител на тайните служби на пост-колониален и пост-военен Ирак) му помага да се отърве от опеката на бандата. Нацисткият колаборатор Великият Мюфтия[12] му помага да се отърве от опеката на фашизирания офицер. СС-частта, в която служи на Източния фронт, той използва, за да се  еманципира от Великия Мюфтия. Накрая успява да се върне в следвоенен Ирак, където победителите, сред които е, разбира се, и бившият местен нацист, настояват той да им служи отново, този път – за да установят деловото общуване със службите на нововъзникващия Израел, съставен от същите тези хора, които всички господари на Ануар са преследвали – и в Багдад, и в Палестина, и в Берлин и в Минск и във Варшава.

Разказът започва и свършва с образа на един немски лекар – наркоман, най-вероятно пристрастен към обезболяващия ефект на морфина върху онова, което му се налага да прави и види в хода на войната. „Лекар от Европа“ (така го нарича Ануар), който десетина години след войната идва отново в Багдад. На мисия от името на Властта.

Отговорност – да имаш някого, който да чуе и отговори

Ануар е въплъщение както на самотата на травмираните, така и на травмиращия ефект на маргиналността, но и на нуждата от събеседник в понасянето, ако не и справянето с тази тежест. До голяма степен той оцелява благодарение на обещанието и надеждата за разказ: „Още по време на войната смятах, че се скитам далеч в разрушени градове, за да мога да докладвам на някого в родината[13].“ Както и надеждата за отговорен/отговарящ събеседник, която той много добре разбира какво означава: „Някой, който не само да разбира думите, на също и да ги улавя и да им вдъхва живот. Някой, който да чува тананикането, но да улавя музиката. Само такъв човек би ми дал възможност да говоря[14].“ Онези, които не успяват да имат подобен събеседник затъват. Без късмета на разговора, приятелят му доктор Щайн продължава с морфина: „И той не бе разказал[15] нищо.“

Колониализмът – да живееш живота, планиран от друг

Ануар живее в общество, току-що травмирано от национал-освободителните процеси и пост-османското кърваво време на създаване и отстояване (чрез нови травми) на т.нар. национален проект. Първи акушери на новата държава са „британците“. Те…“изравяха от земята каменни исполини, воини и лъвове, в които търсеха да разпознаят себе си. Това те наричаха „нашата култура“… Обаче  от момента, в който вадеха разни неща от земята тези неща ставаха част от техния свят, част от небето, което те бяха опънали над нас. За тях ние си оставахме чисто и просто само бедуини, забравени скитници върху земя, пълна отдолу с богатства[16].“

Бедността

Ануар е първо поколение гражданин в една страна (много приличаща на България и бъдещ неин политически и петролен приятел), която се създава в момента, и чиито членове, в хода на този процес на създаване, разкъсват до кръв връзки и доверия – рани, които държавата и хората ѝ церят с нови врагове, корупция, насилие и технически прогрес. Ануар ни показва как бедността е навсякъде. Тя е вътрешно присъща, още по-остра след отварянето на границите и възможността за сравнение със света на богатите. Свободното време е белегът на тази разлика. Него притежават само западните хора, които се отличават от селяните и децата, които работят в дъбилните вани или вадят риба от реката, остро, така както и местните богати търговци с техните къщи, коли и рокли, които бързо и лесно пораждат свирепо и безмълвно насилие.

Бащата

Бащата на Ануар е самотен, затворен, вдовец с едно, отчуждено от него, дете. Самият той идва от село, на което е чужд, както и самият Ануар. „Нищо от това, което учеше синът му в училище не беше от значение за него.“, въздъхва синът, отчуждаващ се и готов да се привърже към нови, по-вълнуващи и демонстриращи по-голям интерес към него, към въпросите и амбициите му, авторитети.

Бащата на Ануар не преодолява отчуждеността си, не прави и опит, някак не я познава, по-скоро я изразява в идеала си за ред и в дълбокото презрение към своите сънародници в условия на силния му срам в очите на „напредналия чужденец“ с колонизаторския поглед на който той се идентифицира: „– Всичко, което можем да научим от чужденците е редът. Той е фундаментът на модерната държава. Нашият народ се състои от неуки селяни, без никаква представа за случващото се в света. Те нищо не изучават, а после са готови да работят каквото и да е и това е всичко, за което мислят.  Когато ги наказвам, те ме гледат едновременно раболепно и с омраза. И така е в цялата страна – раболепие и омраза[17].“

Та кой е Ануар? Коя е неговата история и кой стои в началото ѝ? Не е майката, „която никога не бях познавал, защото беше умряла при моето раждане и ме бе оставила да стана един ненужен човек[18].“ Не е и бащата. Поне той не го чувства близък – няма обща история с него. Ануар намира такъв човек („Трябваше да е някой чужд“) и се привързва към него. Към чуждия. Каква е цената на това да се привържеш към чужд предстои да разберем. Фатах изучава това мъчително явление (да се привържеш към чужд) на 450 страници и то доста добре. Чуждият тук е Езра, млад евреин, син на местен богат търговец, чиято сестра Мириам става негова (социално и класово забранена) любима, еманципирана в осъзнаването на патриархалното потистичество, на което е подложена в дома си но и негов, на Ануар, морален ориентир, маяк в апокалиптичните събития, в които връстникът на държавата Ирак ще стане неволен участник, свидетел, жертва и отчаян хронист. Както става с много от ненужните хора.

Богатите са сред евреите и сред чужденците (доскоро и сред османците) – добър повод да станеш антисемит и патриот едновременно. Ануар, бедният, непринадлежащ и ненужен Ануар, е привлечен както от комуниста Ефраим, така и от, по мефистофелски силния, Малик – местният страховит бандит, със силни връзки (как ли да бъде иначе?) с местната полиция в лицето на Нидал. Отчужденият, но тъжен (тази тъга го очовечава и на практика – спасява) Ануар започва своите години на странстване още в размирния Багдат, където е ценен от всички силни на деня – от хунтата (армията, висшите чинове на която управляват страната), от комунистите (които искат да управляват като армията) и бандитите (царете на нощта, които работят и с двете страни). За слуга, за куриер, за доносник, на който внушават, че е храненик. Който иска да научи нещо за нашето родно общество ще намери в романа на Фатах модели, които могат да просветлят немалко загадки.

Годините са 30-те на 20-век. В Ирак, както и много други нововъзникващи, отхвърлящи по някое избрано иго, нови, вече „модерни“ и „народни“ държави, настъпва национализма – мощната и отровна сплав на „национално единство и заплаха от чужди сили[19]“ от една страна и с „прогреса“ от друга. Децата на полицаите стават черноризци, оспорват историята в часовете в училище и тероризират учители и ученици. Улични демонстрации. Войска и полиция стрелят, раняват и убиват. Военните се събират в своя клуб и замислят хунтата си. Златно време за бандитите, протежирани от полицията и армията. Първият „учител по живот“ на юношата Ануар е едноокият Малик, главатар на банда буквални главорези, нощният господар, продавач на оръжие за комунистите и делящ плячката от еврейските домове с полицията. Той го прави свой шпионин и ученик. Ануар се страхува от него, мрази го, но и приема неговите уроци по катерене на стени с цел грабеж, както и да стане негово ухо и око като слуга (какво друго?) в клуба на военните, който, на практика управлява страната. Както на много места по това време.  Светогледът на Малик е елегантно прост и съзвучен на епохата: „Баща ми беше рибар. Като дете излизах с него за риба. Тогава бяхме още под турско. Винаги в мрежите ни се улавяше по някой труп. Когато при англичаните нещата тръгнаха на зле, турците започнаха да изнудват за пари богатите евреи. Който не плащаше, изчезваше. Днес други вършат това[20].“  Не сме изненадани, че мафиотът Малик е част от една споделена култура, начин за упражняване власт и на авторитет в условия на постоянна репресия, лишения и несправедливости. За Ануар той е, на практика, Кръстник – „нещо като изопачено копие на баща ми, занимаващ се винаги със своите идеи и мисли и винаги готов да ги натрапи на другите. Хората около него бяха все глупаци, които се нуждаеха от закрила за дребните им нужди[21].“

В тази среда атисемитизмът е естествена част от манталитета на всеки, които иска да властва с обещанието за сила, ред, прогрес и ликвидиране на бедността. Патриотизмът идва след национализма. Първо трябва да посочим нашата група и нейния враг. В такива условия предателството самотата на винаги частичната лоялност –  естествено се превръща в поприще. Силата е водещ принцип и близостта до нея оправдава политическите съюзи, които Ануар сключва с по-силните на деня: „Да, щях да стана предател, но също така и силен, защото когато се разбере, че съм с Малик, никой,  дори и черноризците нямаше да посмеят да ме закачат[22].“ Войната му изглежда естествена и неизбежна. Всеки говори с езика на войната. И работниците, и техните комунистически учители, и черноризците с техните национал-социалистически водачи. В тези условия да не принадлежиш никому и никой да не принадлежи на теб дава рядката възможност да си естествен предател (или разузнавач, зависи от речника), професионален: „Не бях истински предател. Не принадлежа на никого[23].“.

Насилникът от училище Фадил, „със завистлив и алчен поглед, с който преследва всеки, който е различен от него[24]“ е респектиран и неутрализиран защото изведнъж Ануар намира своя покровител – поне толкова силен, колкото е бащата на Фадил – полицият, вечният полицай и властник Нидал. Натежал със страх, самота и презрение към всичко и към всеки, Ануар шпионира бандита Малик за човека на хунтата – Нидал и Нидал за Малик. Посредничи при покупката на оръжие за революционерите на Ефраим. От мафиота Малик. Странят от него и всички имат нужда от него. Обещава на омайния Езра да не го предаде. Само него. Езра се възползва от това докато е зависим. Докато влезе зад стените на новата си държава Израел, петнадесетина години по-късно. „Пожелах си да принадлежа към някого и това ми се стори правилно[25]“ споделя Ануар, и изглежда това не е само негова потребност. Самотата му тежи, но и понеже може да я усети като тъга и да я изрази, го спасява: „Бях напълно сам и самотата ме преследваше като мекотело, вмъкваше се в мен и за първи път ми показа какво представлява в действителност – тъга. Проницателна тъга за всичко, което можеше да бъда, ако не бях това, което съм бил, все още съм и ще трябва да остана.[26]“Любовта към еврейското момиче Мириам е вълнуваща както защото е първа, така и защото е непостижима. Нейният баща не е жесток към него, но постоянно и със съчувствие му напомня, че той трябва да си знае мястото и затова Мириам не е за него, а само за определения от семейството син на търговец, или за никой – т.е. ще остане стара мома-компаньонка на стареещите си родители, ако не се  намери богат евреин, на когото да я продадат.

Всички желаят война

Времето и умовете на хората са бременни с насилие. От нацистка Европа каца господин Ото, похотливо оглежда Ануар и пред офицерите във Военния клуб говори възбуждащо за преодоляване на хегемонията на еврейството и за игото на Великобританската империя. Събира и археологически находки. Времената са бурни[27], Крал Гази умира в катастрофа, министър председателят Нури ал-Саид идва на власт, но най-силният човек в кралството е Великият мюфтия на Йерусалим. Той идва в Багдад и силните от Военния клуб насочват апетитите си към него. Великият мюфтия няма нищо против, дори напротив, националсоциализма, който обещава да разчисти света и Близкия изток, в частност, от врага  – цел, която придава смисъл на политическия ислям по онова националистическо време в Близкия изток (не че политическото християнство е много по-различно през времето на кръстоносните походи, например). Ануар убива Малик, който с неприкрита горчивина очаква смъртта си от своите политически покровители, защото знае, че те „искат да погребат миналото“ и с помощта на Нидал, младият Багдадски крадец е готов да стане член на свитата на Великия мюфтия, с протекцията на Военния клуб, отново като слуга, доносник и пазач. Заедно с бъдещия елит (сина на Нидал) имат привилегията да могат да учат ексклузивния немски за предстоящото сближаване с новия Силен.

Класата

Макар и рядко, Ануар изплаква самотата си и желанието да принадлежи по друг начин. Пред Езра, омайния и небрежен Езра, син на богатия Саломон, брат на прекрасната Мириам, Езра, който така естествено и преднамерено го съблазнява и прави свой агент, Ануар сподавено се разкрива: „Какво би станало да ме вземеш със себе си там (в еврейското училище, което символизира достъпа до Света извън тръстиките на Тигър), да ме представиш на директора и да ме запишеш да уча?“. Езра се прави, че не го чува, но разчита на Ануар, за да бъде информиран за антисемитските намерения на хунтата. През това време Ануар е изпратен да шпионира отстъпващите англичани за Нидал, който в едно гениално изречение разкрива философията и етиката на всяка ДС: „- Шпионка ли е?“, пита Ануар Нидал по адрес на различната, вълнуваща и загадъчна англичанка, която е отскоро в града и която се среща с посланика. „…Разбира се че е агент, за какво иначе ще е тук[28]?“  отвръща убедено и убедително националистическата хунта в лицето на Нидал.

Гордостта

Старите редове в Европа и около нея, чакат да бъдат премахнати и Хитлер с обещанията си да измести Британската империя „рушеше установения ред и изглеждаше неудържим[29].   И страшно привлекателен в обещанията си. Ануар чувства, че стои „на правилната страна“ – тази на по-силните и смело се включва в антиеврейски погром на новата хунта. Въпреки, че служи на господарите, или именно поради това, той пак не успява да постигне чувство на принадлежност – „да те разбират какво казваш и какво вършиш.“ Изпратен е в Берлин, където Великият мюфтия се настанява за да задълбочава връзките с национал-социалистите, които обещават власт на националистическия проект в Ирак, чийто видим връх и посланик се явява този високо образован и смущаващо мракобесен човек[30]. Ануар потегля като слуга и приближен на мюфтията и лична охрана на бъдещия властник – сина на хунтата Фадил, изпратен на привилигерована школа в метрополията на новата Сила от баща му Нидал и от управляващата класа в Ирак.

Слугата, крадец, убиец, предател и доносник Ануар продължава напред в търсенето на път, смисъл, авторитет и идентичност: „Мразех всичко, което оставих зад себе си…Не можех да си взема сбогом, изведнъж ми стана ясно, че нищо не може да донесе мир в мен[31].“ С тази нагласа на духа „прагът пред вратата на моя господар (където той спи) беше моята крепост[32].“ Едва в Берлин Ануар успява да формулира част от онова, което му се изплъзва – гордостта: „Това е чужда страна. Дори слугите имат гордост. Трябва да свикваме с това[33]“, казва меко един от сътрудниците на Мюфтията на освирепялата господарка – съпругата на Мюфтията.

Самият Велик мюфтия не седи със скръстени ръце. Той е там, за да осигурява политически и военни съюзи с режима на третия Райх. Приет е в канцеларията на Райха от самия Хитлер, в луксозната му резиденция гостува любезният Химлер. От мюфтията се очаква да привлече мюсюлмани за войната срещу болшевиките и евреите. „Бялото петно на картата“, което метафоризира Химлер, е нещо, имащо нужда да бъде организирано от някой друг. Да наложат смисъл и структура на тази „неорганизирана и без история територия[34] е една от формулировките, с която режимът печели привърженици. От край време. И до днес.

В Берлин Ануар е на една стъпка по-близо до своя ад. Той прави и следващата. Великият мюфтия го тласка натам, всъщност му нарежда да я направи, макар и да го прави по привлекателен начин. Като всеки господар. Изпраща го на Източния фронт и, разбира се, хора като Ануар са мобилизирани в най-мръсната от изцяло мръсните военни задачи – терора. Става член на СС-формирование, което преследва партизани край Минск. На практика за партизани за обявени всички, които не се присъединяват открито и активно към режима. Без пленници. Всичко е позволено. И си го позволяват. Ануар минава през това, ръцете му стават още по-мръсни, въпреки че успява да не се отдаде на садизъм. А да се отдадеш на садизъм в Галиция е лесно, защото в очите на подреждащите новия свят по правилния начин Галиция „изглежда като старо и занемарено място, където търговията с момичета процъфтява, хората се разменят срещу стоки и където под цялата мозайка от религии цари отвратителен упадък на нравите…Потънала в сивата икономика на сводници, измамници, просяци, търговци-мошеници и разни други престъпни хора, Галиция представляваше източник на криминални елементи, който непременно трябваше да бъде изкоренен[35].“

Човек не става главорез, не губи човешкостта си веднага. Трябва да е унижен и унижаван определено време и по определен начин. После идва политкомисарят. Евреите, според нацисткия политкомисар Бернер, в часовете по политическа подготовка на батальона от убийци, са:

  • Градско население, не което не достига селскостопанска и работна ръка,
  • Гробокопачи на всички нации,
  • Собственици на огромни магазини, които принуждават дребните търговци да фалират,
  • Изобретатели на разрушителния космополитизъм, капитализъм и болшевизъм едновременно,
  • Рушители на реда в Европа,
  • Съюзници на Британската империя…

Последният кръг

Нашият Ануар е своеобразен непобедим антигерой. Непобедимият герой Рустам, спомня си той приказките в Багдад, е свързващото звено. Единственото между всички истории, страни и времена[36]. Иска му се да си представи, че е Рустам, но за щастие, не успява. Какво да свърже нашия беден Ануар, който е въвлечен в разединяващи, отчуждаващи, убийствени, засрамващи дела.  Надеждата е, че всъщност е един победен антигерой, но тази надежда Шерко Фатах оставя на нашия избор.

Последният кръг на ада на Ануар е Варшава, където неговата част е присъединена към голям СС- наказателен  отряд, който унищожава всички, които намери – където ги намери в мазета, дворове, тавани, канали и всяко друго възможно укритие в тясното пространство между немския преден фронт и съветските войски. Във Варшава Ануар убива полски въстаници под погледа на съветската армия на отсрещния бряг на Висла, чиито войници си правят слънчеви бани зад танковете, докато той, под командването на зло-чутия (infamous) генерал от СС Оскар Дирлевангер[37], един от чийто партньори е също така зло-чутия генерал Бронислав Камински,[38] прерязва гърла и изкормва въстаници, изхвърля от високите етажи на кооперациите младежи, много от които са направо деца в изпълнение на заповедта за тотално прочистване или както Дирлевангер, с маймунка на рамото го нарича – е изцяло „в джаза“. Разбира се, един от най-потресаващите образи е този, от сцената на празнуването на етапната победа и на военните награди за началника на бригадата от страна оцелелите (по неволя), но все така – главорези: „Красива дама стоеше до оберфюрера. Носеше мека бяла лятна рокля, а на раменете – жълт шал. Дългата до коляното рокля показваше тънки копринени чорапи. Наблюдавах скришом начервените устни и дългите ѝ черни мигли. Погледите на толкова много мъже не ѝ бяха неприятни, но въпреки това, от време на време свеждаше поглед към земята, като че се срамуваше. Тази елегантна дама беше приятелката на оберфрюера[39].“

Появява се и началника на Дирлевангер – генерал-майора от СС Райнефарт[40], който, разбира се държи дистанцирано от садистичния си подчинен. Дистанцията се изплаща и след войната Райнефарт, става кмет в денацифицирана Германия.

Те не са войници, ако такова нещо като войник има положителен смисъл, разбира се. За много хора има. Главорезите на СС се разглеждат отделно от армията, но това, според мен е слаб опит да се оправдае войната като такава и да се отличи терора от „честната битка“ на живот и смърт. Целта на Великия мюфтия и на местната хунта е да спечели доверието на Райха в полза на бъдещи националистически проекти у дома, чийто образ Ануар е видял вече в лицата и телата на издъхващите в ръцете и на бандитите и на черноризците. Райхът приема стреснатите, объркани легионери като Ануар, или озверели от болшевишки насилия мюсюлмани като Рустам, от различни места на Азия в момент, когато самият Райх е отчаян и не вярва в помощта, която ще получи от ислямския батальон. Става въпрос за споделяне на участие, за споделяне на отчаянието, на вината, на омерзението много повече отколкото за някаква реална помощ, която може да обърне хода на катастрофата.

За негов късмет едно момиче от съпротивата спира СС-службата му с изстрел, след който Ануар губи (буквално) лицето си и излиза от войната, като минава през болницата, където се сближава с лекаря-наркоман д-р Щайн. Минава през, все още неразрушения до основи, Дрезден и на път за дома успява да си навлече агресивното безразличие на Великия мюфтия, който в политическата немилост, в която ще изпадне като сътрудник на победените, го прогонва без да се срещне с него.

Без лице

„Споменът е като дома – има много пътища до него. Потърси друг – като крадец, това сигурно го можеш[41].“ съветва Мариам Ануар в едно от последните ѝ писма, които го намират по неведоми пътища и са опора в ада, в който се движи като държат съвестта му болезнена, вината – очовечаваща и тъгата – жива. Вероятно и тя оцелява чрез тях. След раняването му (и излизането от войната) има късмет някой да прояви интерес към историята му. Той успява да разкаже за своя Багдад на доктор Щайн и това е още една от причините за неговото оцеляване.

Десет години по-късно той започва своя разказ за самотния си, напълно изолиран живот като напълно непознат за околните в Багдат до момента, в който старите господари не се сещат отново за него. Романът завършва с драматична кратка среща между Ануар и еврейските му (вече израелски) бивши земляци и приятели, на които е пратен да предаде послание за сътрудничество от страна на разузнаването на новата ГФР и новият Ирак.

Финалът е отворен, както е отворена и неговата безпомощна зависимост от виртуалната връзка с Мириам, далечна в своята безусловна принадлежност и самотна в зависимостта си от семейства и сънародници, чиято власт над нея не е спирала и очевидно се засилва с осъществяването на националния проект на оцелелите от Холокоста. А може и да е иначе, не знам.

В началото на текста споменах за вълната от исторически романи на тема „нова и най-нова история“. Ако перифразирам репликата от един много симпатичен с чувството си за хумор екшън, който страшно изтъпя в последните си две издания (откакто и авторите му затънаха в Брекзита), бих казал че има исторически и исторически романи. Този на Фатах е от вторият тип. Прави чест на немската литература, че поддържа такова ниво на задълбочена социална себерефлексия. Впечатляваща книга за социалната травма! Още един силен том на „Парадокс“, който със сигурност допълва томовете с интервюта на Светлана Алексиевич с оцелелите и объркани от това.

 

Шерко Фатах. Като бяло петно на картата. „Парадокс“, София, 2014 г.

[1] Шерко Фатах, „Като бяло петно на картата“. Изд. „Парадокс“. София 2014.

[2] Фатах 2014, с. 35

[3] Фатах 2014, с. 37

[4] Фатах 2014, с. 33

[5] С „Остатъкът от деня“

[6] С „11 000 камшика“

[7] С „Английският пациент“

[8] „В тази книга се разказва за бившия работник-бетонджия от затвора и преносвач Франц Биберкопф от Берлин. Освободен от затвора, в който е лежал за разни стари истории, той отново е в Берлин и се старае да бъде порядъчен.“ (Дьоблин 1980, с. 11)

[9] Фатах 2104, с. 13

[10] Остатъкът от деня на К. Ишигуро.

[11] В ролята – вероломно иронично поставен Кристофър Рийд, сраснал се с образа на Супермен.

[12] Без да е назован по име става въпрос за Мохамед Амин-ал-Хюсейни (1897-1974). Известен с тясното си сътрудничество с нацистка Германия по време на Втората световна война.

[13] Фатах 2014, с.11

[14] Пак там.

[15] Фатах 2014, с. 12

[16] Фатах 2014, с. 14.

[17] Фатах 2014, с. 35

[18] Фатах 2014, с. 39

[19] Фатах 2014, с. 77

[20] Фатах 2014, с. 101

[21] Фатах 2014, с. 102

[22] Фатах 2014, с. 103

[23] Фатах 2014, с. 109

[24] Фатах 2014, с. 120

[25] Фатах 2014, с. 233

[26] Фатах 2014, с. 164

[27] Ануар е роден през 1920 – годината на създаването на Хашемитското кралство на Ирак – след отстъпването на Османската империя и подялбата на територията ѝ от себенареклите се „Велики сили“.

[28] Фатах 2014, с. 188

[29] Фатах 2014, с. 190

[30] https://en.wikipedia.org/wiki/Amin_al-Husseini

[31] Фатах 2014, с. 228

[32] Фатах 2014, с. 248

[33] Фатах 2014, с. 254

[34] Фатах 2014, с. 305

[35] Фатах 2014, с. 333

[36] Фатах 2014, с. 312

[37] https://en.wikipedia.org/wiki/Oskar_Dirlewanger

[38] https://en.wikipedia.org/wiki/Bronislav_Kaminski

[39] Фатах 2014, с. 418

[40] https://en.wikipedia.org/wiki/Heinz_Reinefarth

[41] Фатах 2014, с. 338

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Румен Петров

Румен Петров е психиатър, психодинамичен психотeрапевт и асистент по групови отношения в НБУ. Защитил е докторантура в Университета на Западна Англия в Бристол, Великобритания. Научните му интереси са в областта на социалната травма, социалното възстановяване, развитие на общностите, местна демокрация и гражданско участие. Преподава социална работа.