Шинели за лудите

 

 

Книгата с разкази „Ела и ме спаси“(издателство Жанет 45) е първа за Емилия Милчева, журналист, работила в БТА, в. „Труд“, в. „Класа“, Градски вестник, сайтовете „Webcafe“, „Ureport“, „ClubZ“, телевизия BiT. Сега работи за „Deutsche Welle“ и онлайн изданието „Тоест“. В личния си фейсбук профил Еми често пуска комични и малко тъжни статуси с хаштаг „моите университети“, в които разказва за дочутото и видяното в градския транспорт или на улицата. Дебютната й книга „Ела и ме спаси“  е сериозно литературно продължение на тази линия на човеколюбиво внимание към ближния. Избрахме да публикуваме един от нейните разкази заради чеховската й чувствителност да разкаже за облечените в шинели хората с увреждания. Желаем ти много читатели, Еми! Очакваме нова книга!

М.

 

 

Не, това не може да ѝ се случи. Точно сега, когато беше похвалена във вайбъра от Звезделина, пиарката на премиера – и всички останали медийни съветници и пиари в групата “Виж Кой Говори” са видели какво е написала Звездето за снощния ивент с деца от домове, показан в емисиите на всички, е, почти всички, телевизии. Ама то големите са й важни. Бръсва с ръка листата върху бюрото, където едно заглавие в пресклипинга червенее като стоп на кола – и избледнява в края, защото червеният маркер е на свършване. “Вестник “Денят”: “Хотелът на обречените. Стоплиха 50 човека с увреждания с войнишки шинели”.

 

Най-сетне е улучила фон дьо тен, който да не й стои като африканска маска, коледните бонуси са преведени – и ето ти ново двайсе. Ще трябва да урежда интервюта, да прави кризисен пиар, вместо да си запише час за кола маска на бикини зона и да запази хотел за празниците, защото Мартин, като съветник на вицепремиерката, обича луксозните места. Техните семинари са все в петзвездни хотели, а най-вече в един, чийто собственик е… близък с вицепремиерката.

 

Бясна е, но се опитва да диша, както я учат на йогата (8 лева на час, или карта за 90). Чете отново публикацията. В някакъв скапан социален дом във Варненско (ох, тоя не го ли ремонтираха? май не, оправиха по програма “Красива България” едно училище в съседна община, което се оказа, че не е действащо, обаче фирма на зам.-шефа на парламентарната група трябваше да вземе поръчка) петдесетина изоставени възрастни, хора с психични заболявания и деменции, се оказва, че мръзнат. И от резерва на местно военно поделение им дават петдесет шаячни двуредни шинела, останали от социализма. Социалното министерство не е контролирало какво става в дома – и нафтата се оказала на привършване насред зима.

 

Директорката и домакинката явно доста са крали. А може би целият персонал. Все едно. Не това е важното. Важното е, че има кофти материал, излязъл в сто хиляди тираж. И шефката – социалната министърка, го е чела. Шефката вече звъни с нареждане да отиде в кабинета. “Ъсаб”. Всъщност иска да каже АSАP (as soon as possible). И тя е бясна.

 

  • Мария, какво ще правим? Спешно трябва да пусна нещо – статус във Фейсбук, нещо, не знам какво… Помисли! Как изобщо са им разрешили да снимат на тия журналистки? Искам доклад от директорката на дома!
  • Дали да не звънна на Анастасия от военното министерство, да види как са били дадени тия шинели. От една страна, може да се окаже своеволие на шефа на това поделение. Че кой пази още шинели от соца?
  • Да, виж… но не това е най-важното. Важното е, че тия снимки, гледам, се споделят в социалните мрежи. Дъщеря ми току-що ми каза… Какво става? Момент…
  • Да, ШЕФЕ (премиерът е на телефона). Сега изясняваме случая, Шефе! Да, недопустимо е. Наистина? Добре, ще докладвам по-късно. (Затваря.) Холандският посланик, който бил на среща при Шефа, го попитал как е възможно това в европейска България. ШЕФЪТ Е БЕСЕН!Не изключвам и в Българския хелзинкски комитет или “Амнести” да се задействат, тия си нямат друга работа и се чудят как да ни захапят. Направо съм бясна – точно когато оправихме рейтингите! Ако влезем и в някое шоу… Искам да провериш, ъсаб, ъсаб!

 

  • Смятам, че трябва спешно да организираме дарителска акция. И вие да го обявите в интервю във вестника. Нещо като: “Да стоплим възрастните хора!” или от сорта, ще го помисля. За да стопираме негативния тренд.
  • Дай ми телефона на главния редактор, ще му се обадя лично, той е старо куче, ще иска нещо, ясно е, че няма да е даром. А ти виж там, пусни нещо във Фейсбук! Ъсаб.

 

“Шефът не е на кеф!” Секретарката изрича предупреждението, докато оставя кафето и пурата пред стола с кожена облегалка. Разговорите секват. Някои забождат нос в тефтерите или телефоните, други си прошушват, трети рисуват драскулчици.

 

Шефът влиза и прав, десетина секунди преди да седне, оглежда смълчалите се. Никой не откликва за визуален контакт. Той хвърля днешния брой на вестника на масата, после сваля яркозеленото сако, намята го на облегалката на стола и сяда. Мълчание. Виждат – ядосан е. Напрежението се покачва като в уестърн, когато добрият и лошият посягат към патлаците. Още 20 секунди изминават, докато отпива глътка кафе, отрязва пурата си, иска запалка – “Е никой ли не носи кибрит?!” – поднасят му пет, избира една и запалва.

 

  • Преди да започнем планьорката, искам да кажа нещо по този брой. Знам, че го правим накрая, но като главен редактор ще променя реда. КОЙ пусна този материал?!! И кой реши да го отправи от първа страница?!!

 

Шефът разтваря вестника. На фолиото, над рекламите е разгърнат репортаж с три снимки, озаглавен: “Хотелът на обречените” и подзаглавие: “Стоплиха 50 човека с увреждания с войнишки шинели”.

 

Пръстът му се забива в една от снимките, златният медальон на врата му заедно с дебелия синджир висва над ухилените до уши беззъби физиономии на двама от дома, по пантофи – и с шинели, на единия му стига до петите.

  • Тук ли е дежурният екип?
  • Да, Шефе.
  • Е, как можахте да пуснете ТОВА?!! Сто пъти съм казвал, че луди и кукери не искам да виждам по страниците на вестника! Кой го интересува как живеят петдесетина идиота, с какво допринасят те за държавата, защо са ни важни, че да пускаме фолио за тях, дори не половин страница!
  • Това беше планирано от петък, Шефе, замина още на предварителни страници.
  • Използвали сте, че ме няма, и сте напълнили вестника с всякакви боклуци. Обажда ми се днеска eдин приятел, няма да ви казвам кой, да ме пита откога пускаме такива пършивци на страниците?! Ало, бизнеса! Николай, нямаше ли някаква история за някой богат човек, някаква джаджа или някое интервю, вместо за тия идиоти?
  • Не, Шефе, нямахме преведена, Павел беше взел интервю с шефа на Агенцията за приватизация, ама не му остана време да го свали и обработи, защото в петък трябваше да заминат тия страници, а ние имахме общо шест, защото…
  • Това е материал на някой от кореспондентите, нали така?
  • Да-ше-фе. (Почти хорово).
  • Искам до 15 часа следобед при секретарката ми всеки отдел да остави по един материал, като за една страница, със снимка, прочетен и подписан от шефа на отдела. Ясно ли е?
  • Ясно.

 

  • Да, Шефе.
  • Разбира се.
  • Нали интервю може?
  • Може. Само да не е за луди и кукери.
  • Добре, че се върна, Шефе! – Игриво, алтово плюс букет феромони в добавка.
  • Знам си аз, че така ще кажеш, Иветке. Виж, от Люба не очаквам да го чуя.
  • Не на всички им се обръща езикът, шефе…
  • Търсят ви. (Секретарката носи мобилния телефон на шефа като огърлие на орден, от който звучи мелодията на “Кръстникът”.)
  • Ще се върна. Ооо, г-жо министър, да, наясно съм … – И излиза, точно когато всички са се втренчили в Люба.

 

Пиарката звъни на колежката от военното министерство.

  • Сийче, здрасти. Сигурно си видяла тая публикация със шинелите. Да? Видяла си я? Мила, можеш ли да провериш откъде са шинелите? Да, да, не казвам, че е неправомерно, просто се чудех… Да, разбрах, останали са след отмяната на шинела като парадна зимна униформа. Сериозно, петнайсет години са ги пазели? Да, добре, благодаря ти. Не, не, в никакъв случай няма да ви намесваме, просто изясняваме случая. Окей, весели празници, мила! (след секунди, като затваря) Кучка!

 

После сяда да съчинява статуса за Фейсбук. “В навечерието на Рождество Христово, когато всички сме отворили сърцата си за коледни чудеса, случилото се в дома във Варна, описано в “Денят” (тагване на вестника), ме разтърси дълбоко (намали климатика на 26 градуса). Разпоредих незабавно проверка, която да установи фактите и обстоятелствата, изнесени в публикацията. Виновните длъжностни лица ще бъдат наказани – не, не така – В случай че проверката установи нередности, от виновните длъжностни лица ще бъде потърсена отговорност. Убедена съм, че много хора ще пожелаят да помогнат на обитателите на дома във Варна. Нека заедно направим светъл и топъл празника за тях”. Препрочете го. Дали да не сложи някой цитат, мъдрост някаква? Я да видим. Отвори няколко сайта, които честичко ползваше – в единия са мисли на светци, вярващи пишат есета и размисли за православието и църквата. Нещо смирено, нещо за душата. По-добре не. Или… Например от Майка Тереза: “Самотата и чувството, че си нежелан, това е най-голямата бедност”. Не е зле. Може да завърши с: “Искам да припомня една мисъл на Майка Тереза…”

 

Хората са мекички като пластилин преди Коледа. Защо не е така по Великден? Ох, сигурно защото не е краят на годината, не е студено, не търсят топлина – и топла храна.

 

Докато пише, погледът й пада върху маникюра – цветето, изрисувано върху показалеца на дясната ръка, се е поожулило. Денят наистина започва зле. Сигурно е станало снощи, на събитието. Или когато се прибра в къщи и реши да не слага двете чаши в миялната, а да ги измие. Бяха останали от вечерта, когато покани Мартин на “да изпием по едно вино” и нещо не им се получи – нито с виното, нито със секса. Но по Коледа, в хотела всичко ще е различно. Иска тази връзка. На 37 е, в партията й имат доверие и няма да остане без работа, взе си апартамент с голяма ипотека след десет години по квартири и…

 

  • Ще изляза за половин час. – Сибина, една от трите й подчинени в пресцентъра. Не иска разрешение, уведомява я. Нейният “половин час” обикновено трае три пъти по-дълго. Любовница е на един от заместник-председателите на парламента и другите две момичета я мразят 24/7, защото нямат такива протекции, нито тяло като нейното, а вършат и нейната работа.
  • Ще ми вземеш ли един био чай от мащерка и мента от веганското кафене на ъгъла? С малко мед, моля.
  • Разбира се. – И излиза, оставяйки аромата на… така и не позна марката на парфюма ѝ. Като се върне, ще я попита. Много е съблазнителен.

 

Министърката отдавна е позвънила на главния редактор:

  • Петьо, здравей! Абе какви са тия работи? Нали имахме договор за информационно обслужване? Да де, знам, че изтече. Ако трябва, ще подпишем нов! Да бе, да, за стотина хиляди. Ееее, грешна ти е информацията – с тях съм подписала за по-малко…Нека твоите хора се обадят на Мария, ще я подсетя. Едно интервю мисля да дам, ама ми прати Ивета, тя си кара по конспекта, и после Мария да го види… Да, мислим да обявим някаква инициатива, от името на министерството. Ти пък! Добре, добре, може и съвместно с вестника. Още днес, разбира се, в утрешния брой искам да излезе. Колкото по-бързо, толкоз по-добре.

 

В столовата на дома за възрастни хора с умствена изостаналост част от обитателите, навлечени с шинели, дояждат грис халвата – десерта за обяд. Първото е супа от пилешки фенери, второто е боб яхния. На всички шинелите са един и същи размер – от най-големите. Дребният Митак пъха две филии хляб в джоб, който му се пада малко над коляното. Днес никой не ги наблюдава  – персоналът заседава в стаята на директорката. На полилея са преметнати няколко станиолови гирлянда в зелено и червено – цветовете на празника.

 

Директорката звъни на пиарката Мария:

  • Алоу! Да, г-жо Атанасова. Значи, вижте, който и да влезе в дома, няма как да говори с тия хора. Те не са добре, какво могат да му кажат?! Не помнят какво са яли снощи, камо ли друго! Да, раздадох аз лично шинелите, поне топлят и имат някакви връхни дрехи, щото и одеялата им са изпокъсани. Ами близките им не ги поглеждат, това ще кажа, ако някой ме пита. Че то си е така. Да. Да. Да. Разбирам. Много хубаво, че сте обявили акцията. Да, ще викнем някой от местните журналисти да снима даренията. Ааа, уговорили сте го вече… Ми те хората по Коледа даряват, миналата година така ни дадоха два тона нафта от една фирма. Да, г-жо Атанасова. Ще държим връзка. Весели празници.

 

Гаси цигарата, която държи в ръката с маникюр в червено, звездички и брокат, и отсича:

  • Никакви външни хора да не бъдат допускани в дома! Горе са бесни! Ако трябва – и шинелите ще им изземем!
  • Ма много е студено, гус’жа Антонова! – Това е готвачката. И тя е взела един шинел за баща си, подкъси му го, че беше дребен човек и сега с него обикаля доволен из двора, защото топли повече от китайския шушлек.
  • Абе ние т’ва ли ще гледаме, Зинке?! Хляба си пазим. Затворят ли дома, сички горим тука. Сега остава и от бехекато да се изръсят…
  • А как са направили снимките?
  • Де да знам как, някак са пробили през оградата. Нали никой не е видял журналисти, щяхте да ми кажете!

 

В отговор – утвърдителни възклицания, само едно не дотам убедително, ала не толкова, че дисонансът да личи.

 

  • Айде! И да не забравя – даренията в моята стая да се носят.

 

В столовата вече няма нито една филийка хляб. Дребният Митак събира чиниите от алпака. Навън отново завалява сняг и хората в шинели излизат да му се радват, защото тоя път поне са облечени. Дворът се изпълва с кафяви шаячни тела, Цеца, която от дете е по такива домове, с тежка олигофрения, е изплезила език да лови снежинките и надава крясъци от радост.

 

В столичен офис поливат с по едно малко 20-годишно уиски току-що подписания договор за информационно обслужване за 100 000 лева, които социалното министерство ще изплати на вестник “Денят” за… във всеки случай не за луди и кукери.

 

В министерството е пристигнал фризьорът на министърката – вечерта е на прием, преди това срещи и няма да успее, затова Момчил идва на място. На секретарката е наредено да не свързва министърката и да не пуска никой при нея за един час.

 

В редакцията на вестника планират празничния брой.

  • На втора страница искам снимка на даренията за дома – заръчва главният. – И тоя път да не гледам идиоти в шинели. Снимката ще я прати Мария, пиарката на социалната, на Ивет. Иветче, знам, че ще се справиш!
  • Да, Шефе. – Изгуква в алтовия си регистър Ивет.
  • Интервюто с министърката е много добро, така се прави, сериозни са въпросите, Жоро, да й пишеш двоен хонорар. Впрочем, мислех да отрежа хонорарите за  материала за шинелите, но айде, от мен да мине, Коледа е. Жоро, остави им ги.

 

Коледа е. Небето е облякло в бял шинел всичко под себе си.

 

Обитателите на дома за възрастни хора с увреждания са налягали в леглата, върху дюшеците, увити в дебелите, миришещи на склад и спарено шинели. Митака яде тихо и бавно двете филии хляб, прибрани от обяд в джоба – първо кората, после мекото. После вдига яката на шаячната униформа, сгъва краката си под нея и заспива върху опикания дюшек.

 

Преди да си тръгнат, директорката и домакинката наляха в няколко туби последната нафта. По Коледа всички са като пластилин – и даряват.

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
emilia@abv.bg'

Емилия Милчева

Емилия Милчева е завършила журналистика във Факултета по журналистика и масови комуникации на СУ "Свети Климент Охридски" през 1988 г. Професионалният й път като журналист включва вестник "Нов живот", БТА, вестник "Труд", вестник "Класа", Градски вестник, Webcafe.bg, Ureport.bg