Ще доведе ли протестът до промяна?

Споделете статията:

 

„Протестите не носят промяната. Уличните протести са само видима проява на огромно недоволство. Но те сами по себе си не постигат промяна, ако не са подплатени с последователните дългогодишни усилия на хора и организации.“ Това е изказване принадлежи на Мо Джордж, дългогодишен борец за социална промяна от Ню Йорк. В дългия си живот на активист, тя е работила със студентски организации, с ЛГБТ движението и с движението за граждански права на чернокожите американци, с организации на бездомни хора в Ню Йорк. Според нея, както и според много други активисти и изследователи, уличните протести са само един елемент от репертоара на социалните движения.

В дефиницията на един от най-известните теоретици на социалните движения – Чарлз Тили – за социално движение можем да говорим когато са налице четири елемента:  освен репертоар, социалните движения трябва да са постигнали високи нива на значимост и обществена подкрепа за поставените искания, да са развили мрежа от политически съюзници, да се възползват от някакво пропукване или създал се прозорец на политическа възможност. Най-важното, което излиза извън четирите изброени елемента като самоочевидно, е да има някаква структура или организация, която да му осигурява единство или устойчивост във времето. Нужен е колективен деец, който последователно и координирано да издига искания и да ги повтаря пред властта с упоритостта на китайска капка, докато не постигне своето. Студентска структура, организация на гражданското общество, която защитава правата на жените или бездомните, синдикална или работническа организация, анархистки социален център или политическа партия – някакъв колективен субект, който да осигурява устойчивост на исканията. Регистрирана организация или група за натиск, която да подтиква властта да осъществи нужните промени в законодателството, в методите на преразпределение на средствата, в работата на публични институции. Ако никоя от тези конкретни стъпки не се постигне, следователно няма промяна.  Така го виждат активистите като Мо Джордж, или теоретиците на класическата версия на социалните движения като Чарлз Тили.

Трите протестни вълни от 2013 г. година бяха повод за нас да преосмислим теорията на Тили в български контекст, както и да проиграем и по-нови хипотези за социалната организация на протестните множества. По повод вълната от протести през 2011 г. (и в частност „Окупирай Уол Стрийт“), беше издигната хипотезата за спонтанно формирани струпвания от индивидуални поддръжници, които нямат своя организация и дори не споделят обща политическа идеология. Тази хипотеза изглежда даде обяснение на новия тип протестни множества („множества на несъгласните“, вж. Георгиева 2017), но не даде резултат по линия на търсената социална промяна.

В България през 2013 г. протестните множества не формулираха искания за социална промяна. Или ако имаше подобни опити, то те бяха заменени с обединяващите (или пък разединяващи ) искания   за оставка на правителството, Велико Народно Събрание и “смяна на системата”. Смяната на две правителства не доведе до желания резултат, който бе дефиниран като отстраняването на определени корупционно-клиентелистки мрежи от властта. И днес отново водещият призив на протестите е „заедно срещу мафията“.

Един от основните въпроси в научните занимания на авторите на този текст е кога и по какъв начин протестни мобилизации променят значително политическия процес. Настоящите протести са повод за надежда както за участниците в тях, така и за много пасивни привърженици. Има ли шанс този протест да постигне целите си?

В следващите редове ще обобщим тенденциите около вече цитираните елементи на една от водещите теории (тази на Тили и Тароу, вж. Tilly and Tarrow, 2015 ).

Ако общата мисия е “промяна”, а краткосрочните цели са оставка на правителството и главния прокурор, то следва че този протест има нужда от:

  1. Продължителни високи нива на обществена подкрепа към протеста и обществено недоволство към правителството и прокурора. Засега протестът е подкрепян от мнозинството българи според социологически сондажи. Протестът определено покрива първото „изискване“ за значимост, видимост и широка социална подкрепа. През последната седмица протестът е в етап на радикализация, която ще доведе до спад на широката подкрепа от пасивни поддръжници. Опитите за радикализация, обаче, бяха твърде ограничени и вероятно няма да продължат. При досегашния стил на мирен протест подкрепата, по всяка вероятност, ще се запази висока.
  2. Силна връзка между протестния език (лозунги, декларации) и водещите обществени проблеми и ценности. Тук има известно разминаване между исканията на протеста и социални проблеми. Корупцията безспорно е водещ проблем за обществото, но не е единственият и вероятно не най-важният. Според множество доклади и данни, бедността засяга много широки групи от българското общество, а икономическото неравенство в България е най-високото в целия ЕС. Вследствие на пандемията не малко хора загубиха работата си или останаха с минимални доходи. Протестът може да разшири видимостта си като заговори и за чисто социално-икономическите проблеми, натрупали се през последното десетилетие и останали неадресирани от властта. Освен за проблемите в правосъдието и злоупотребите с европейски средства, протестът може да посочи (отново) проблемите в здравеопазването и социалните грижи, които бяха изрично упоменати в исканията на движението „Системата ни убива“ и в протестите на медицинските сестри от последните две години.
  3. Наличие на силни политически съюзници във и извън институциите, които могат да оказват едновременен натиск заедно с протестите на улицата. Мрежата от съюзници може да включва политически партии или публични фигури. Такива към момента са „Демократична България“, БСП, президентът Радев, Мая Манолова, партия „Възраждане“ и др. Желаещи да „яхнат“ протеста не липсват. Дали обаче те са привиждани като съюзници от протестиращите? И могат ли да си сътрудничат? Историческата омраза между градската десница и БСП може да попречи на успешната развръзка. Както се вижда от ден втори неприязънта е голяма. Освен това, изглежда, общата визия е не как да поставим общи искания, като например борбата с мафията, и да ги отстояваме последователно. Опитът на Италия показва, че тази битка изисква широка коалиция от политически партии и дългогодишни неуморни усилия както на прокуратурата, така и на по-мащабна мрежа от държавни институции. У нас общата визия напред във времето стига само до предсрочните или редовни избори след максимум осем месеца. А в предизборна ситуация гореизброените „съюзници“ вече ще са конкуренти. Следователно мрежа от политически съюзници към момента не е налице.
  4. Дифузия на протестната мобилизация сред различни социални групи и географски региони, или т.нар. у нас всенароден протест. Протестите обхващат няколко по-големи града, докато в по-малките се събират само няколко десетки души. Нормално е масовите протести да са в градовете, където е концентрирана по-голямата част от населението. Но през август тенденцията към намаляване на броя участници ще е по-изявена. Радикализацията на тактиката на протест няма да доведе до разширяване на участието, а до обратен ефект.
  5. Свързване между доскоро несвързани организации и партии. У нас това би означавало не разделение, а обединение под някаква форма между различни политически сили като партии, синдикати и граждански организации. Както отбелязахме по-горе, засега изглежда, че всяка партия иска да води шоуто и всяка си прави своите пърформанси и събития. Целта явно е всяка партия в протеста да е ясно разпознаваема, да не се смесва с другите. Вероятно крайната цел на всяка от участващите партии е да капитализира участието си е в протеста на предстоящите избори. Тази разнопосочност и явна заявка за оразличаване, ще попречи на общата им цел. А имат ли те обща цел?

Ако има обща цел на протеста (не на участващите партии), то тя би била справянето с корупционно-клиентелистките мрежи. За успешната борба срещу „мафията“ е необходима надпартийна и дългогодишна битка.  Тогава оставка на Борисов не е достатъчно искане. Обвързванията и зависимостите на опозиционните политическа партии са налице още преди изборите и дори преди оставката. Защо тогава борбата с корупцията се превежда в реториката на „оставката“? И така стигаме до протестната реторика и репертоар.

6. Иновативни протестни репертоари. Тук положението е най-тъжно. Повтарянето на до болка познатите трисрични скандирания („ос-тав-ка“ и „ма-фи-я“), няма да вдъхне повече надежда за промяна. Не че те не са все така валидни, но досега не са се увенчали с успех и не носят в себе си никакъв оптимизъм. Не повтаряне на традицията от 1989-та, 1997-ма или от 2013-та, а развиването й, включването на нови лозунги, нови тактики на протест, нови песни. Досега протестният музикален репертоар включваше възрожденски песни , както и позавехнал бунтарски рок (Васко Кръпката и Let it be). Този репертоар е до болка познат и скучен, не се припознава от по-младите сред протестиращите, включая тези между 30 и 40 години.

Рециклирането на стария протестен репертоар от 90-те видя своя куриозен връх в присвояването на стара седесарска песен от привърженик на БСП на софийския събор на столетницата на 25 юли („Оставка дай! Не ни мъчи!/Вземи асфалта! Въздуха ни остави!“ като реплика на „Развод ми дай, не ме мъчи. Вземи панелката, трабанта, но въздуха ми остави!“)

Най-младите участници в днешния протест, които не са индоктринирани с битката между комунизъм и антикомунизъм, а се вълнуват от съвсем нови социални проблеми, биха могли да внесат глътка оптимизъм, ако съумеят да изковат по-свеж протестен репертоар. Възлово в този процес ще бъде старите политически активисти да не обвиняват и да не осмиват появата на нови идеи на улицата.

Показателно за зациклянето на протестния репертоар в България е фактът, че дори три десетилетия след началото на прехода, критиката към капитализма почти липсва.

  1. Създаване на нова политическа идентичност, която да надскочи съществуващите, и по този начин да смени траекторията на старите конфликти. Желанието за глътка свеж въздух, за нов политически играч никога не остарява. Това е най-амбициозната цел и изглежда най-малко вероятно да бъде постигната. Защото всички опозиционни партии се вглеждат в протеста и се опитват да изградят чрез мека сила образа на протестиращия по начин, удобен за тях. Различни опозиционни лидери, анализатори, публични фигури се включват в „битката за интерпретацията“ на протеста, за да го обозначат като свой, да му наложат своя етикет. Но с това се преповтарят старите политически конфликти. Вместо да избуят новите конфликти, които кипят сред обществото, се затвърждава едно усещане за потиснатост и неизбежност, за клопката на добре познатото старо, от което няма излаз.

 

Има ли изобщо основания за оптимизъм? Анализът по основните точки, който скицирахме дотук, дава малко надежда. Централният момент тук и сега, както преди седем години, както и ще трябва да бъде в следващите няколко години, е битката с корупционно-клиентелистките мрежи. Тази битка изисква целенасочени, последователни, обединени усилия на политически лидери от всички страни на политическия спектър, ангажираност на публичните институции и постоянна активност на гражданските организации. Освен това ключово за развитието на протестните движения ще бъде по-систематично обвързване на корупцията с високите нива на бедност и неравенства, и с дългогодишната ерозия на социалната държава. За свалянето на „мафията“ оставката на Борисов не е достатъчна гаранция. Както и за отстояването на демократичните ценности от национал-популисти и други отрицателни тенденции на либерализъм, които са ясно видими както в Полша и Унгария, така и у нас.

 

Използвани източници:

Tilly, Charles and Sidney Tarrow, Contentious Politics, (2nd edition), Oxford University Press, 2015.

Георгиева, Валентина, Множества на несъгласните. Антропология на протестните движения в България (2009-2013). Университетско издателство „Св. Кл. Охридски“, 2017.

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Валентина Георгиева

Доц. доц. д-р Валентина Георгиева, е културолог, преподавател в катедра „История и теория на културата“ в СУ). Тя е автор на книгата „Протестните множества – съпротива или път към промяната“.