Ще има ли у нас религиозна полиция на мисълта?

от -
1 414
Участниците в дискусията. От ляво надясно: пастор Цанко Митев от Църквата на адвентистите от седмия ден, адв. Атанас Кръстев и адв. Виктор Костов, главен редактор на онлайн изданието "Свобода за всеки". Снимка: Светла Енчева.

През март в Народното събрание бяха внесени два проекта (на Георги Кадиев и на БСП) за изменение на сегашния Закон за изповеданията, които драстично ограничават религиозните права на гражданите. Вярващи хора и техните организации видяха в опитите на бившия депутат от БСП и на самата БСП възможност за тежък удар върху свободата на религията у нас и в края на март излязоха с протестна декларация. На 12 април поредната дискусия във формата „клуб Маргиналия“ е основана на тези проекти. В разговора участваха адв. Виктор Костов, главен редактор на онлайн списанието „Свобода за всеки“, правозащитникът адв. Атанас Кръстев и пастор Цанко Митев, един от ръководителите на Църквата на адвентистите от седмия ден. 

Маргиналия: Разговорът ни днес ще е за новите опити да бъдат ограничени религиозните свободи на гражданите. През март 2016 г. се появиха два законопроекта за изменение на Закона за изповеданията (ЗИ) – на независимия депутат Георги Кадиев и на БСП. Те много си приличат. Ние в „Маргиналия“ мислим, че те са покушение върху религиозните свободи на хората. Моля за вашия коментар.

Виктор Костов: Много нарушения на свободата на религията има в двата проекта. С тях може много далеч да се стигне в ограничаването й. Затова не си спестявам идеологическите квалификации.

Маргиналия: Обясняват ли някъде г-н Кадиев и БСП защо изведнъж се е появила необходимост от сериозна ревизия на ЗИ?

P1010869
Адв. Виктор Костов, главен редактор на онлайн изданието „Свобода за всеки“. Снимка: Светла Енчева.

Виктор Костов: Да, обясняват в мотивите към проектите си, че обстановката в страната се е променила коренно през последните 15 години и сега действащият ЗИ вече не е пригоден. Това не е вярно.

Виждаме порочен стимул за законотворчество, типичен у нас. Смята се, че при най-малката промяна на някаква конюнктура веднага трябва да се напише нов закон. Няма изменения в страната, които да налагат написването на тези проекти, и то в краен ограничителен вид. Прозира, че искат да се справят с радикалния ислям. Но това е различна тематика. Не е необходимо да се справяш с престъпни терористични групировки, като ограничиш правата на тези, които нямат нищо общо с тях. Ограничаването на свободата на вярата не може да ограничи желанието на престъпния свят да извърши своите действия.

Между основните причини за това законотворчество е паническият страх от религията.

В мотивите си двата проекта цитират Решение №5 по Дело №11 на Конституционния съд (КС) от 1992 г., което е основополагащо у нас по въпроса. В него се казва, че правото на вероизповедание е от най-висш порядък, основно лично и неотменимо право. Те цитират КС, но с измененията, които предлагат, нарушават възможността право от най-висш порядък да бъде практикувано.

Ще направя терминологично уточнение. Европейска конвенция за правата на човка и основните свободи (ЕКПЧОС) говори за свобода на религията. В чл. 9 се казва, че всеки има право на свобода на религията и на съвестта. У нас и в Конституцията и в законите се говори за право на вероизповедание, което е право на вяра.

Има разлика между свобода на религията и право на религията.

Българският законодател изхожда от презумпция, която е типична за тоталитаризма, където държавата е източник на права – тя чрез закони дава права.

Разликата от ЕКПЧОС е, че там се говори за свобода на религията, т.е. религията съществува независимо от държавната санкция. Въпросът е дали държавата ще разпознае тази религия и ще й даде свобода, или ще я ограничи. Това е фундаменталното различие и неразбиране на свободата на религиите от страна на законодателите. Първата промяна, която въвеждат законопроектите, е да въведат регистрационен режим хората да вярват в Бога. Звучи абсурдно.

Дирекцията по вероизповеданията заявяваше, че вярата може да се практикува в рамките на юридическо лице, когато това лице премине през регистрационен режим пред държавата, за да се улесни гражданският оборот.

Тя още казваше, че законът позволява някои общности да не се регистрират пред държавата, а да си функционират, тъй като имат всички останали граждански права – свобода на словото, свобода на вярата, на сдружаване. Тези проекти обвързват личното право на вяра в Бога, свързано със съвестта на човека, с упражняването й единствено и само в рамките на регистрирано юридическо лице. Така става невъзможно някой да има религиозни мисли и да реши да ги сподели извън регистрацията на някои юридическо лице. Целта на регистрацията е не само да се създаде юридическо лице, но да може да се контролира в какво вярват хората.

И двата законопроекта забраняват финансирането от чужбина. Според тях финансирането на религиозните общности може да става само от членовете им или със субсидии от държавата. Нещо повече, въвежда се регистър на дарителите от местната религиозна общност. Това е огромно бюрократично ограничение. И двата законопроекта изискват да се направи декларация за произход на средствата на дарителите. Декларацията трябва да се изисква от надарената религиозна група. Така някой, който иска да помогне за благотворителна или религиозна дейност, трябва да попълва декларация. Това е опит за капсулиране на комуникацията между местни и чуждестранни вярващи. И не помага за решаването на проблеми, свързани с тероризъм, престъпници и т.н. Сегашната ситуация в света е само оправдание.

Трябва да си зададем въпроса – дали такова ограничение не е по-опасно отколкото спорадичните инциденти?

Ограничават се и обученията. Вярата е лично право, но има и външно изражение. Това най-висше конституционно право, при липсата на комуникация с други индивиди, при липсата на възможност да го споделиш с обществото, да убедиш обществото, че твоята вяра е правата вяра, губи своя обществен смисъл; и това е основната задача на тези законопроекти. Те условно казват: „Вярвайте колкото си искате, само не се месете в публичните дела, недейте да заявявате своите ценности извън най-тесния ви кръг, който ние сме ограничили”.

Този модел можем да видим и в създаването на регистър на проповедниците, въвеждат се особено тежки изисквания за тях. Според проектите ще има регистри на свещенослужителите, на дипломите им, на училищата, които трябва задължително да са завършили. Те трябва да са само такива, които са одобрени от държавата. Сложен е текст „след съгласуване с вероизповеданията”, но виждаме пълна идеологическа зависимост на изповеданията от чиновника. Това е драстично ограничаване на религиозното право и на свободата на мисълта. Държавата ти казва в кое училище трябва да се учиш, за да проповядваш религия. Тогава тя вече не е твоята религия, а религия на държавата. Държавният чиновник определя кое училище е доброто и кое не е.

Да вземем за пример законопроекта на г-н Кадиев. В §2 се променя чл. 7 в досегашния Закон за вероизповеданията: „Свободата на вероизповедания не може да проповядва нарушаване на териториалната цялост на страната, промяна на социално-икономическия ред , обществени норми и отношения. Тя не може да бъде насочена срещу разрушаването на социалните структури на обществото, както и да включва политическа агитация и пропаганда”.

Звучи разумно, но вярващите не могат да критикуват социално-икономическия ред.

А християнската религия има морално-етичен кодекс, който е повлиял на западната цивилизация, на формите на държавно устройство, дълбоко е вкопан в историята. И сега изведнъж – християнско вероизповедание не може да си позволи да критикува инициатива на държавата, която счита за неморална.

Говори се за социално-икономическия ред. Ако някои партии искат да национализират собствеността, но християнинът казва: „Ние вярваме в 10-те божи заповеди, една от които е „Не пожелавай чуждото”, и иска да критикува тези обществени отношения, няма да може, защото законопроектът забранява такъв подход.

Маргиналия: Моделът за финансиране в законопроекта на Кадиев е взет от Закона за политическите партии. Какво е порочното, ако регулацията там бъде приложена и при религиозните общности?

Адв. Атанас Кръстев. Снимка: Светла Енчева.
Адв. Атанас Кръстев. Снимка: Светла Енчева.

Атанас Кръстев: В Закона за политическите партии става дума за публично-правни субекти, участващи в политическата система, във властта, които се кандидатират за нея. В нашата правна доктрина преобладава схващането, че религиозните групи са частно-правни субекти. Т.е. те не са субекти на публичното право, които ползват облекчения и затова търпят определени ограничения, например партиите, които получават пари от бюджета.

Няма основания да се въвеждат тези рестрикции за изповеданията, ако не използват обществени средства.

Необходима е прозрачност там, където има облагане, финансови задължения. Тук това няма как да се приложи.

Проектите въвеждат самоцелен механизъм – да се извади пред обществото вътрешният живот на вероизповеданието, хей така, просто от любопитство. В това няма никаква логика.

Разговорът ни е озаглавен „Новите проблеми в свободата на вероизповеданията”. Всъщност новите проблеми са старите, но значително изострени, и са заложени още в Конституцията, която съдържа огромно противоречие. Съгласно чл. 5, ал. 4 международните норми, ратифицирани от Парламента, стават част от вътрешното право. Но вътре в нея законодателят регламентира правото по много особен начин. Ако в международните документи се говори ясно, че ограниченията на правото на свобода на мисълта и религията се прилагат по изключение, то Конституцията и ЗИ налагат впечатлението, че те са правило.

Логиката на възможните ограничения на правото се обръща. Доминира идеята, че упражняването на правото на вероизповедание е източник на повишена опасност.

Във формулировката има израза „национална сигурност” като възможност за ограничаването на права. А това го няма в ЕКПЧОС.

Липсва един ключов критерий – ограничението да е необходимо. По този критерий Конвенцията е изключила много ограничения на правото на вероизповедание.

В крайна сметка от внасянето на тези законопроекти оставаме с впечатление, че има фундаментално неразбиране на човешкото право на вероизповедание, и то по няколко основни принципа – регистрацията, липсата на понятие за универсалния характер на правото.

Маргиналия: В законопроектите се твърди, че само гражданите на ЕС и на България биха могли да упражняват основните форми на вероизповедание, което изключва всички проповедници – гости от Северна и Южна Америка, Азия и Африка.

Атанас Кръстев: Важно е и това, че в тази схема липсва понятие за индивидуалния характер на правата. Те вадят формулировките от решението на КС и ги включват в аргументацията си, но след това в предложенията за норми обръщат нещата наопаки. Няма го човека като индивидуален субект на това право.

Законотворците не правят разлика между регистрацията на един търговец, регистрацията на едно частно сдружение (например фондация ) и тази на вероизповедание. Схващат я като регистрация на МПС, на което първо трябва да му сложим номер и тогава да може да се движи.

Виктор Костов: Те схващат регистрацията като държавно разрешително за вяра.

Цанко Митев, пастор в Църквата на адвентистите от седмия ден.
Цанко Митев, пастор в Църквата на адвентистите от седмия ден.

Цанко Митев: Тези два законопроекта оживиха у мен по-далечни спомени. Аз се приобщих към църквата през 1979 г. Тогава дори не съм знаел, че има ЗИ, а при сблъсъка с държавната машина започнах да разбирам за какво става дума. Много от нещата, които са прокарани в двата законопроекта, са близки по философия и мислене до онова, което аз преживях в продължение на 10 години.

И тогава голям въпрос беше регистрацията, имаше „търпими църкви”. Те не знаеха какви права имат, но пък контролът беше страхотен. В църквата се знаеше кой и как дава, а държавата преценяваше доколко е извършена дейност. То и тук се иска отчет за извършени дейности, а не просто приход-разход. Разбирам от законопроектите – ще има втора проверка доколко са целесъобразни тези разходи, но това ще го преценява не изповеданието, а държавата.

Видях как бе извършен начет в нашето изповедание. Имаше обвинение и тръгна процес срещу строители, защото били употребили по-качествени материали, отколкото било необходимо, при условие, че всичко идва от дарение на местните хора.

Възкресява се онова, което е било в миналото. Начинът е по-завоалиран, но по същество е същото.

Второ. И тогава, както и сега, винаги се е твърдяло, че вярващите хора са потенциално опасни. Те могат да бъдат подведени въз основа на вярата, която изповядват. И кой трябва да ги пази? Държавата! А тя ги пази чрез своите служби, чрез ограничителни административни разпоредби. Рисковано беше да проповядваш или да споделиш вярата си в най-обикновена градинка. Тогава се интересуваха дали си пастор, дали си регистриран в Комитета по въпросите на Българската православна църква и религиозните култове, той беше към Министерството на външните работи.

Ожених се през 1986 г. и трябваше да искам разрешение от този комитет, защото бях пожелал пастор да извърши бракосъчетанието. Парадокс!

Тук виждам сходни неща. Пример – „Да се въведе принципът, че вероизповеданията в България са български вероизповедания (какво означава „българско вероизповедание”, религиите по принцип са наднационални?!), проповядвани основно от български граждани”.

Тогава беше голям проблем, когато идваха проповедници, дори от СССР, защото и те нямаха право да проповядват. Те изнасяха нещо като проповед под формата на продължителен поздрав, защото това им беше позволено.

При такива рестрикции вероизповеданията са принудени да хитруват и да заобикалят нормите. В законопроектите се залага идеята да има по-добро наблюдение, по-голяма прозрачност, по-сериозен контрол. Това няма да сработи. Когато през 1986 г. станах семеен, имах добър доход и бях решил да направя сериозно дарение. Не ползвах банка и дадох пари за отпечатването на една забранена книга.

Проектите предвиждат да се дава обяснение защо даряваш повече от една минималната работна заплата.

Кой ще тръгне да дарява чрез банка при такива усложнения?! Той ще даде на ръка.

Това е проблем и на вероизповеданието, защото винаги има риск да бъдеш обвинен, че като пастор получаваш пари, защото има съблазън и някой може да ползва тези пари не по предназначение. Това ни принуждаваше да правим втора и трета каса, за да не ни хване Държавна сигурност.

Друг пример. Имаме практика всяка събота да разглеждаме преведени неща. Наричаме ги съботни училищни уроци. Но ги ограничиха. Ние бяхме 3500 души. Казаха, че са достатъчно 100 книги, повече не можело, според служител от Комитета. И какво се получи? Една част тръгнаха да ги преписват. Аз се включих да преписвам на пишеща машина с индиго и да ги давам на възрастни хора, които не можеха да преписват. Един таксиметров шофьор с добри доходи отиде в печатница и отпечата 3000 бройки. Това се разчу. Държавна сигурност направи акция и ги конфискува. Но той обясни, че това са негови пари, показа документи откъде ги е теглил. Попитаха го защо ги дава. „Защото искам да помогна. Това е дарение” – отговори той. Нищо не му направиха, само го сплашиха.

Виктор Костов: Това е пример за идеологическа държава, която не се занимава със своите фундаментални функции – да опази реда, сигурността, справедливостта и мира, а другото хората сами да решават. В едно демократично, плуралистично общество могат да съжителстват различни идеи. Съгласно чл. 37 от Конституцията задължението на държавата към религиите не е да ги ограничава или разпространява, а да гарантира, че всеки упражнява правата си законосъобразно. Т.е. нека да има публичен дебат на идеите. По-добрите ще спечелят, а по-лошите – не.

Когато държавата подпомага и субсидира, тогава може да иска отчетност до размера на даваните субсидии. Но какво предлагат проектите? Тъй като досега не били давани субсидии за малките религии, те не са давали отчети на държавата.

 Да повишат вниманието и макар да не им се дават пари, ще искат отчет от тях?! Абсурд! Това няма да стане.

Казвам го от гледна точка на човек, който вярва в демократичната държава.

Нещата са обърнати с главата надолу. Прозрачността не трябва да бъде насочена към религиозните хора и организациите им, а обратното, хората и сдруженията им трябва да искат прозрачност от държавата. На много изповедания държавата не дава пари, но им е взела пари, защото са си платили данъците, а от това, което им е останало, правят нещо добро – разпространяват идеята, че трябва да правиш добро на другите хора, както искаш и към теб да се отнасят с добро. И какво прави държавата? Тези, на които не дава пари, а взема от тях, иска да ги третира като опасни.

Цанко Митев: Още две неща. Първото е, че с тези два проекта се върви към

„одържавяване на религията”.

Например, за да развиват дейност, протестантските общности получават финансиране от САЩ и от Европа. Ние също разчитаме на тези помощи. По-голямата част от сградите ни са построени така. Не го крием. Вярата и вероизповеданието е наднационално явление. Имаш чувството за голямо семейство и взаимопомощ. Например ние, адвентистите от България, сме построили три църкви в Индия. В знак на благодарност, че на нас са ни дали пари, потърсихме по-бедни райони и решихме да отделим пари, за да построим църкви в Индия. Това е част от разбирането на всяко вероизповедание. А те искат да го свият в рамките на националното и на държавното. Това няма как да стане. А второто е, че те искат да има

окрупняване на вероизповеданията, за да могат по-лесно да ги контролират.

Според държавния чиновник изповеданията трябва да намерят път за обединение. По-лесно му е да проследява 6 вероизповедания, отколкото 106. Но това няма как да стане, след като генезисът на протестантизма предполага голямо разклоняване. Подобни са нещата и в мюсюлманския свят. Явно ще има някакъв натиск, но той и в миналото не е сработил и се е преминавало в някаква форма на нелегалност, и сега няма да сработи.

Маргиналия: Дали тези законопроекти ще станат закон, не се знае, защото са от опозиционна група и опозиционен депутат. Ще има сметки и договорки, които не можем сега да изчислим. Но предчувствам, че накрая управляващите ще приемат някаква размита история – нещо, което ще съдържа основните идеи, но в още по-неясен вид, а това е дори по-лошо.

Как, според Вас, възприемат религиозните хора в България тази надигаща се опасност?

Виктор Костов: Направихме Протестна декларация от 18 март 2016 г., която внесохме в парламента и в правителството, във Венецианската комисия и в още две европейски институции, занимаващи се правата на човека и на религията.

Тя беше подписана от около 100 организации (няколко протестантски обединения, адвентистите и много локални църкви, подкрепиха ни от Швейцария, Австрия, Германия, Сърбия, Румъния ) и над 2500 души.

За инициативата ще продължим да информираме тези, които ни подкрепят. Нашата цел е първо да изложим на показ прикрития експертен правен език, за да стане ясно каква е същността му, как наистина се разглеждат религиозните хора, и да покажем пагубния ефект не само за религиозните свободи, но и за демократичното общество. Дори го нарекохме „заплаха за конституционния ред”, защото когато ограничиш свободата на религията и свободата на съвестта, всички комуникационни права ще бъдат ограничени. Получава се прецедент – ако държавата може да си позволи да ограничи права на група свои и чужди граждани, то тя ще си го позволи с всички останали. Нашата задача е образователна – разясняване на същността на тези законопроекти, философско-богословския фундамент, който налага такова мислене, противопоставянето със законови граждански средства в страната, а ако е необходимо – и натиск от европейски институции, за да не се допуска такова положение

Маргиналия: Ако тези проекти станат закон, пропагандата ще каже, че острието им е насочено към лошите, правещи терор в Европа. Публиката ще остане с впечатлението, че всичко е насочено към тях. В такъв случай може ли да се твърди, че няма да остане религиозна общност в България, включително Българската православна църква, която да не бъде ограничена по някакъв начин?

Атанас Кръстев: Ако бъдат приети тези положения, те ще бъдат по отношение на всички църкви. Те всъщност казват: по този начин ограничаваме ислямския фундаментализъм, потенциалните „дразнители” и чужди агенти, а за останалите си знаем. Ако положенията в законопроектите започнат да се прилагат, възможно е в техния обсег да попадне и Православната църква.

Маргиналия: А биха ли могли проповедници от Руската православна църква да дойдат и да проповядват в Българската православна църква (БПЦ), защото Русия не е член на Европейския съюз?

Виктор Костов: Не, ще трябва да искат разрешение. Във връзка с контролирането на радикалния ислям и на тероризма ще кажа, че действия се ограничават с противодействия, а не с премахването на ограничения на правата на хора, нямащи нищо общо. Идеи се ограничават с противоположни идеи или с по-добри, които да ги оборят. Тук идеите в законопроектите са популистки в най-лошия смисъл на думата, защото си играят с чувствата на хората, имащи нужда от сигурност. А тя не се гарантира с приемането на ялови противоконституционни закони, които са против ЕКПЧОС. Нужни са конкретни действия против онези, които са конкретните нарушители. Тези проекти не могат да изпълнят тази цел.

 Атанас Кръстев:

Те могат да се характеризират като тоталитарен реваншизъм, като невежество, липса на култура, провинциализъм на духа, липса на визия за начина на конструиране на законите.

Песимист съм за перспективите на тези проект , но съвсем не е изключено да ги прокарат, независимо от съпротивата. След „законопроекта Кадиев“ се появи и законопроект на БСП, а след няколко дни Цацаров каза, че само регистрираните вероизповедания в България трябва да могат да проповядват, за да може да се контролира фундаментализмът.

Налице са и чисто правно-технически слабости. Първо са слабостите в Конституцията и действащия закон. От друга страна е тежката криза в парламентаризма, която ражда законодателен брак. Професионализмът е под всякаква критика.

Маргиналия: Стана дума, че ако бъдат приети тези проекти, ще важат и за Православната църква. Образованието ни се води светско, затова изключиха момиче мюсюлманче, понеже носело забрадка. В същото време се изграждат православни параклиси в дворове на държавни университети и общински училища. Ако проектите минат, смятате ли, че ако дойде проповедник от Русия, няма да кажат, че това е заради нашата славянска идентичност и никой няма да гледа „в канчето” на Българската православна църква?

Цанко Митев: Винаги в България между равните има „по-равни“. Православната църква е „по-равна“. Следователно извън регистрацията, защото тя е регистрирана „по право“, а чрез съд и сигурно няма да бъде вкарана във всичките тези нови норми.

Както те могат да са инструмент в ръцете на чиновниците, така могат да са и оръжие в ръцете на религиозни служители. Религиозната среда не е стерилна. Там има конфликти, изповеданията трябва да ги регулират. Така е и в БПЦ. Голяма част от свещениците там нямат ценз и ако такъв човек възразява на началника, то шефът може да го уволни казвайки, че изпълнява законите. Същото може да стане с протестантските общности. Т.е. личните караници в някое вероизповедание ще се уреждат чрез закон, който няма нищо общо с изповеданието и с вътрешните конфликти. Можем да гледаме на това като на опасен инструмент, с който могат да си послужат недобросъвестни свещенослужители.

Атанас Кръстев: Не трябва автоматично да допускаме, че държавата е 100% толерантна към БПЦ. Тя е дотолкова толерантна, доколкото Българската православна църква й служи и се подчинява за постигането на политически цели. Има случаи, когато православни са осъждани заради прекомерна религиозна активност.

Има случай на отнемане на родителски права на майка, която е много активна и ходи всеки ден на църква. Към демонстрацията на прекалена вяра и ирационалност спрямо държавата, самата държава е враждебно настроена. Тя възприема БПЦ като декор.

Виктор Костов: Конституцията разделя църквата от държавата.

С проектите държавният чиновник грубо се намесва във вътрешните дела на религиозните общности, те създават „полиция на мисълта”, ограничават свободата на изразяване.

Ако няма разбиране в обществото, че те са опасни и вредни за демократичното устройство, на практика вратите за нахлуване на т. нар. „тоталитарна демокрация“ са широко отворени. Затова смятам, че не само религиозните, но и всички други хора следва да се противопоставят на тези проекти.

Атанас Кръстев: В англосаксонския съд свидетелите клетвено обещават да казват истината, цялата истина и само истината. Ако перифразираме, можем да кажем, че мотото на хиперактивността на държавата в областта на религиозните права е: „регистрацията, цялата регистрация и нищо друго освен регистрацията”. Но тя е право на вероизповеданието, то може и да не го ползва. Повечето го правят, някои – не, може би поради доктрината си. Има малки деноминации, които не искат да харчат пари за това. С тези проекти държавата иска да превърне това право в задължение – точно както правеха комунистите. Това е реваншизъм на тоталитарния манталитет, който още съществува в нашето общество.

Цанко Митев: Двата проекта са отражение на мисленето не само на БСП, а може би и на по-голямата част от хората. Тъжно, но факт, на вярата се гледа с подозрение, цари неразбиране на това що е религиозна свобода и правото да я имаш. Не съм оптимист за бъдещето. Предстоят неприятни моменти. Проектите няма да останат същите. Ще има модификация, тя ще затруднява всички и няма да донесе нищо добро. Дано има някаква мъдрост!

 

Дискусията беше водена от Емил Коен и Светла Енчева.