Ще стане ли най-доброто за децата наистина част от дневния ред на обществото?

 

Като става въпрос за политики за детето, първата ми асоциация е липса на доверие.

Не си вярваме и това е. И всеки си има своите подозрения. На тази почва през последните години, без проблем поникнаха фалшивите новини и конспиративните теории, защото хората се нуждаеха от отговори. Но специалистите, които не бяха свикнали да дават отговори,  реагираха по най-непрофесионалния възможен начин, залагайки на присмеха и унизителното отношение. И резултатът не закъсня. Доверието напълно се стопи – толкова, че вече и диалогът вече е трудно осъществим.

След приемането на Закона за закрила на детето през 2000 година и създаването на системата за закрила на детето след 2001 година, това е първият сериозен обществен отпор – първо беше атакувана Стретегията за детето, след това Закона за социалните услуги. Сега има политически партии, които търсят обществена подкрепа, акумулирайки страховете на родителите.

Защо това се случи? Най-лесното и простичко обяснение стъпва на външни фактори и реално не се различава много от конспиративните теории, макар да има претенцията, че се бори с тях – „събитията в България срещу политиките за детето са продукт на глобална тенденция за…, плод са на хибридна атака на…, печатат се материали в превод от…“

Да се потърсят причините за създалата се ситуация вътре в нас самите, това вече е друга работа. Специалистите близо 20 години създаваха системата за закрила на детето предимно в кабинетна среда – ако не си част от нея, няма и да разбереш, че я има. Какъв опит имаше да се споделят и обсъждат проблемите на децата с широката общественост, например? По-скоро нямаше такива опити – с изключение на инциденти като филма за Могилино и последвалите събития след него. Имаше комуникационни кампании, но често само като идея, без практическа реализация.

Близо 20 години основен фокус в работата по закрила на детето бяха случаи, маркирани с бедност, институции или някакви там „ромски работи“. Все въпроси, които провокират обществена реакция от типа „Това не се отнася за мен“. Системата за закрила на детето, обаче е една и съща за всички деца – никой няма гаранции, че няма да опре до нея някога. И тя не е станала такава благодарение на нова стратегия или на нов закон – винаги е била такава. Затова е обществено значима – най-обществено значимата, дори.

Е, това стана ясно през последните две години – достатъчно много хора разбраха, че системата е една и съща и винаги може да опре до всеки един от нас като родител или близък на дете. И притеснени хора започнаха да се задават въпроси, според мен – напълно логични.

Професионалистите отговориха с присмех и високомерие. Можеха да благодарят за въпросите, да направят проучване, да изследват проблемите…

Реакцията им беше от типа: „Ама, как така има съмнения в нашата добросъвестност – ние сме професионалисти, искаме най-доброто за децата?“

Напълно по същия начин реагираха и родителите – „Ама, как така има съмнения в нашата добросъвестност – ние сме родители, искаме най-доброто за децата?“

Дано темата за това, какво е най-доброто за децата наистина стане част от дневния ред на обществото и дано повече политически сили да се ангажират с отговорите. Или иначе казано, сега ни предстои да изнесем проблемите, въпросите и отговорите за децата от кабинетите на професионалистите и да намерим пресечната точка на общия интерес с родителите – за благото и добруването на децата. Да постигнем оня обществен договор, който би следвало да се е случил преди 20 години.

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
nadiad@gmail.com'

Надежда Денева

Надежда Денева е дългогодишен работник в сферата на социалните услуги