Сигурността на Ирак 2003 – 2019: смърт и неолиберално разрушение par excellence

 

Между 2003 и 2020 единствените константи за жителите на Ирак са: повсеместно насилие, тероризъм, бедност, разпространение на оръжията, престъпления, политическа нестабилност, социален колапс, бунтове, безредици и икономически провал, представя изследването на Лили Хамуртзиаду ОpenDemocraci

 

След почти две десетилетия на война, Ирак преживя своята най-мирна година: 17 години след инвазията, през 2019 г., иракската агенция за преброяване на труповете/Iraq Body Count, е регистрирала над 2300 цивилни жертви. В най-лошата година на страната, 2006 г., Ирак преживява жестоката смърт на над 29 500 цивилни. Но месечните и годишните равносметки, установявани след болезнената всекидневна задача да се извличат данни от стотиците доклади, представят истинския мащаб и директно влияние от войната върху иракчаните.

През 2019 смъртността е била по-ниска от всяка друга година от инвазията насам. През октомври има най-много жертви, 361 убити; през август, най-малко, 93. Но това, което показва ситуацията на сигурността в страната, е, че убийствата са почти всекидневни.

От 2337 убити цивилни, 86 са били деца.

Най-големите извършители на насилие тази година са правителствените сили, които убиват около 500 протестиращи през май, септември, октомври и ноември. Други 25 протестиращи са били покосени от група стрелци в Багдад на 06 декември.

Въздушните удари, убивали цивилни, са малко. 9 души са загубили живота си от турски и американски удари. Накратко, Ирак все още е неспособен или без воля да осигури сигурност и защита на населението си от заплахи – вътрешни и външни.

Огромното множество смъртни случаи, регистрирани тази година, са, както всяка година, директна смърт от насилие вследствие на конфликт, т.е. убийства причинени от директните насилствени действия на участници в конфликта. Както и в други страни в конфликт, враждуващите страни участват и в престъпни дейности, които причиняват смърт, например грабежи, отвличания за изнудване или търговия с наркотици. Смъртните случаи от подобни актове също са регистрирани, тъй като извършителите са пристъпвали към престъпни дейности и са включвали насилието, за да финансират или по друг начин да поддържат своите конфликтогенни начинания.

Подобни престъпни актове не подпомагат директно военни цели, нито са били политическо насилие, но са били извършени, за да улеснят конфликтните цели на извършителите. Следователно тези дейности са част от конфликтното насилие и доказателство, че сривът в сигурността, причинен от конфликта, е направил тези престъпления не само възможни, но и твърде разпространени.

Антиправителствени протести

В Ирак редовно има антиправителствените протести от 2015 г. насам. Но тези от септември-декември 2019 г. са най-големите и кървави от свалянето на Саддам Хюсейн преди 16 години. От четири месеца има протести по улиците на Багдад, в големи и малки градове в южната част на страната с искания за работа, основни услуги и прекратяване на корупцията. Повече от 450 души са били убити, а хиляди други ранени в стълкновения със силите за сигурност. Много иракчани са фрустрирани и отчаяни, че нямат чиста вода и електричество, а навсякъде има бедност и високи нива на безработица. Младите протестиращи, повечето 15-25 годишни, са против правителството заради корупцията и липсата на възможности, които ги оставят без перспектива. Изразите на „носталгия по Саддам” са дори по-забележими сред младото поколение, под 30 години, чиито представители са пораснали след инвазията.

Както повечето анализатори подчертават, мотивацията на хората, протестиращи по улиците на Ирак, се основава на ниския стандарт на живот, тежките икономически условия, особено голямата безработица сред младите хора и недостига на храна. Всичките им искания отразяват ситуация, която е подобна на тази в държавите, преживели сериозни протестни движения в началото на 2010 г. или т.нар. „Арабската пролет” – Тунис, Египет, Либия, Сирия и др.

Към пазарно-доминирания неолиберален капитализъм

Това, което не се анализира и съобщава достатъчно адекватно е, че всички тези страни в Близкия Изток и Северна Африка са преживели интензивна икономическа трансформация, наложена от Международния валутен фонд и Световната банка по време на предишните две десетилетия, независимо от контролирания от държавата икономически модел на „Арабския социализъм” от 1960 и 1970г., и към пазарно-доминирания неолиберален капитализъм от 80-те и 90-те години на 20 век. Под водачеството и помощта на Международния валутен фонд и Световната банка, регионът на БИСА следва неолиберални икономически политики (предприемаческа свобода, здрави права за собственост, свободни пазари и търговия), което и довежда до големи неравенства в доходите и съсредоточаване на богатството в малък политически елит и неговите приближени.

Бунтовете от „Арабската пролет” се случват в условията на силно увеличена бедност, голяма безработица сред младите хора и липса на възможности за тях. Младежката безработица е над 30% навсякъде в региона, а в Сирия и Йордания младите хора под 30 години представляват повече от 70% от незаетата работна сила. В целия регион на БИСА е имало и все още има ярко разминаване между демографската и икономическата структура: докато в демографски план се бележи растеж, икономическата структура е напълно несъответстваща на нуждите на растящото население в тези държави. Суровите неолиберални политики от края на 20 и началото на 21 век много повече влошават ситуацията, отколкото да подобрят икономиката и да осигурят решения.

Най-очевидната обща черта между Тунис, Египет, Либия и Сирия е широко разпространената програма на неолиберално реструктуриране, насочвано от МВФ и бързо приложено от режимите, с подобни опустошителни резултати. Те включват приватизиране на почти всички държавни предприятия, масова бедност, голяма безработица, липсата на възможности за хора с висше образование, намаляване на заплатите и струпване на големи богатства в ръцете на най-могъщите управляващи фамилии.

Капиталистическа мечта

Ирак обаче, е различна история, в която извънредно суровото неолиберално реструктуриране е въведено от една военна инвазия, осъществена от американската армия, по най-бруталния и дързък начин виждан някога в света. Навлизането в Ирак през 2003 г., водено от администрацията на Буш в САЩ, превръща Ирак в неолиберална утопия. Когато режимът на Саддам Хюсейн бива сразен и заменен от коалиционната власт, оглавена от Пол Бремър, бързо е въведена поредица от широки неолиберални мерки още през първия месец на дейността му, без период на изчакване. Те включват приватизирането на 200 държавни компании, намаляването на корпоративния данък от 45 на 12%, позволението чуждестранни фирми да задържат 100% от иракските им приходи, както и пълното реструктуриране на иракската банкова система. Иракските петролни приходи са сложени в управляван от САЩ фонд за развитие, Фондът за развитие на Ирак, държан в сметка във Федералния резерв в Ню Йорк и използван за разходи по реструктурирането. Според поръчаните от американското правителство одити през 2004, 2005 и 2006 г. е имало слабо изпълнение на договори, свръх таксуване, финансови злоупотреби, мащабни измами от частни изпълнители, а 8.8 милиарда от 23 милиарда в сметката на Фонда за развитие на Ирак остават неосчетоводени.

По време на първите си 14 месеца Пол Бремър и коалиционната му администрация поддържа окупационен режим и дирижира най-крайната версия на неолиберално реструктуриране, извършвала се някога по света, налагайки пазара като организиращ и регулативен принцип на държавата и обществото. Дори МВФ е притеснен и съветва да се премине към по-внимателен подход. За по-малко от 14 месеца Пол Бремър издава 26 заповеди, в резултат на които иракската държава е лишена от икономическа независимост и контрол над собствените си дела. Повече от половин милион иракчани внезапно изгубват работните си места, след което повече от 50% от работната ръка остава незаета. Цялата неолиберална „шокова програма за икономически реформи” е описана от „Икономист” през септември 2003г., като „Капиталистическа мечта”.

Когато войната започва, икономиката на Ирак вече е в тежко положение след 8-годишната война срещу Иран през 80-те години на 20 век, Войната в Залива и наложеното от ООН финансово и търговско ембарго на страната от 1990-та година. На всичкото отгоре, Коалиционната власт плаща огромни суми от иракските обществени финанси на редица международни корпорации, като компенсация за „загубени печалби” и „спада на бизнеса” заради агресивното поведение на Саддам Хюсейн в региона от 1990 г. Шератон получава 11 милиона, Бехтел 7 милиона, Пепси 3.8 милиона.

През първата година на окупацията около 50 милиарда долара за договори за реконструкция са дадени на различни американски корпорации, като Халибъртън, Бехтел, СкайлинкЮЕСЕЙ и др. През същия период само 2% от договорите са дадени на иракски фирми. Изследване на „Файненшъл Таймс” от 2013 г. показва, че 10-те американски и чуждестранни изпълнители на поръчки в Ирак си разпределят бизнес за поне 72 милиарда долара. Проф. Дейвид Уайт от Университета в Ливърпук описва това икономическо поведение на коалиционната власт като „една от най-дръзките и мащабни кражби в модерната история. …Поемането на нормалното върховенство на закона от окупационните сили, на свой ред, окуражава Коалиционните власти да проявяват толерантност и съучастие в присвояването на обществените финанси в Ирак. Следователно държавно-корпоративната престъпност в случая на окупиран Ирак трябва да бъде разбирана като част от една по-широка стратегия за политическо и икономическо доминиране.”

Последиците

Войната в Ирак официално свършва през 2011 г., когато президентът Обама обявява изтеглянето на войските през октомври, като последните американски войници напускат Ирак на 18 декември. Те оставят след себе си една дълбоко травматизирана държава с напълно банкрутирала икономика. Според ООН седем милиона иракчани живеят под прага на бедността. Един от всеки пети млади мъже и значително по-голям брой млади жени под 24 години са безработни, в страна, в която почти 60% от населението е под 24 годишна възраст. Драконовските мерки, взети след инвазията от 2003 г., оставят един сериозно отслабен Ирак във всеки смисъл на думата. Голяма част от иракските пари са платени на американски изпълнители, за да реализират местни проекти, много от които остават недовършени, потънали в море от бюрокрация, корупция и открити кражби. Никой не знае колко такива изпълнители са наети и колко им е платено за поръчки, много от които не са завършени. През 2009 г. има около 13 000 изпълнители, наети от американски агенции.

Превод от английски: Марта Методиева

Източник