Системата е „Хризантема“

 

 

 

Спомняте ли си случая в дома за деца с увреждания „Хризантема“?

Какво е „Хризантема“

Цветето Хризантема идва от далечна Япония. То е и символ на властта и силата там. Тя е изобразена на държавния герб, на националния флаг, на монетите и на висшия японски орден и върху остриетата на сабите на управляващите. Според легендите Хризантемата се смята за първопричината да съществува изобщо държавата Япония, защото в далечни времена един подобаващо зъл и алчен китайски император изпратил 300 младежи и девойки да търсят растението Хризантема, за което се вярвало, че съдържа елексира на живота. Изпратил именно млади, неопитни и невинни деца на острова, защото условието било цветето да бъде набрано от хора с чисти сърца. Обаче девойките и юношите така и не се върнали и останали да живеят на вълшебния остров, който нарекли Япония.

Според други легенди Хризантемата е наричана майка.

В нашия случай обаче „Хризантема“ е дом (социална услуга) за деца с увреждания.[1]

В изграждането ѝ са вложени много средства, а държавата е отчела създаването ѝ като поредния успех на де-институционализацията. По документи, това е едно място в общността, където децата живеят интегрирано и щастливо. Само че, опитайте да влезете в това „интегрирано“ място. Правилно, в защита на „най-добрия интерес на децата“ това не е възможно. Разбира се, децата също не излизат навън, освен строго контролирано и по невидим за общността начин. И децата не живеят щастливо, въпреки лъскавите ремонти и подобрения. Както се оказа,

децата живеят в страх и насилие.

През януари тази година гръмна скандалът. Социална работничка от центъра публикува клипове, заснети през 2016 и 2017 г. На клиповете се вижда как две от служителките на дома

крещят, заплашват, обиждат и удрят деца с увреждания, настанени там.

Историята е неясна относно това кой кога е разбрал за насилието. Според авторката на клиповете още през 2016 г. ръководителката на услугата е била уведомена за случая. Тя от своя страна информирала своята пряка ръководителка, която пък отрича изобщо да е знаела нещо по въпроса.

Същото е и с Общината. Въпреки получените сигнали и извършвани различни проверки през периода, оказва се, че никъде и никой никога не е разбрал, че се случва насилие. Докато на 21 януари тази година случаят гръмва в медиите. Това, впрочем, се случва, не поради възмущение и непоносимост към насилието спрямо децата, а поради напрежение между персонала и ръководството на центъра и дребни лични интриги между служителите.

Самите клипове пък били правени за „забавление“ на ръководителите. Създавани били „ситуации“ с децата и персонала, за да се правят видеа с цел забава.

Питаме се дали изобщо случаят щеше да излезе наяве, ако го нямаше „забавлението“? Дали институциите щяха превантивно и контролно най-малко да „влизат“ от време на време в „Хризантема“ и други домове от системата и като влизат, да имат очи да видят насилието?

Скандалът от своя страна активизира всички

Кметът на Общината, Прокуратурата, Омбудсмана, Комисията за защита от дискриминация, Държавната агенция за закрила на детето (ДАЗД). Правеха се проверки, наказваха се служители. Прокуратурата дори образува досъдебно производство, а Комисията за защита от дискриминация образува преписка по случая. На 29 януари 2018 г. говорителят на главния прокурор, Румяна Арнаудова, коментира, че се очаква

разкриване от МВР на данни за престъпление в „Хризантема”.

Институциите масово се надпреварваха да наказват виновните служителки, оставка подаде Директорът на дирекция „Образование и социални дейности“ в Община Габрово. По искане на премиера бе уволнена и председателката на ДАЗД, поради липсата на адекватни мерки срещу насилието в центъра. Разпоредено бе Главният инспекторат на Министерския съвет да направи цялостна проверка на дейността на ДАЗД.

Но с утихването на обществения интерес ентусиазмът на институциите за борба с насилието също утихна, докато съвсем замря.

Сега на дневен ред е замитането му и постепенната забрава.

Резултати от „цялостната проверка“ така и не се появиха, Комисията за защита от дискриминация санкционира по 250 лв. заснетите служители и тяхната директорка, а прокуратурата прекрати производството, защото „няма данни за насилие“, само „лека телесна повреда“, която обаче се преследва по частен път, т.е. пострадалите сами да си водят делото. Родителите били уведомени. Обвинения няма да бъдат повдигнати и на длъжностните лица, отговорни за работата в дома. Впрочем, за уволнената тогава ръководителка на центъра прокуратурата сочи, че нямало доказателства да е знаела за случващото се (нищо, че самата тя неколкократно, и пред медиите и в производството пред Комисията за защита от дискриминация, обяснява, че е знаела още за първия видеозапис от 2016 г.).

СИСТЕМАТА Е „ХРИЗАНТЕМА“!

Случаят „Хризантема“ бавно угасва, както ще угаснат децата, затворени зад стените на мълчание и безразличие. Те няма, както в японската легенда, да се озоват на прекрасен остров, те ще останат в онова пространство на мълчание и безразличие, в което са запратени отдавна. Не непременно от безотговорни родители, както повелява да се каже клишето. Никой не може да съди родителите в система, която е жестока и към децата и към възрастните. Система, която нито разбира правните норми, свързани с човешките права, с дискриминацията и насилието, нито пък иска да ги разбере.

А за начина на употреба на правните норми научихме от прекия си сблъсък с онези, които ги прилагат. През пролетта на тази година започнахме да търсим начин да накараме институциите да поправят системата, вместо да тичат след проблемите, да уволняват служители и да създават допълнителен хаос в живота на децата. Да се възползват от шанса да открият пробоите в системата, структурните ѝ проблеми, които я изпълват с насилие и неглижиране на интересите на децата, които правят всичко това възможно.

В месеците на работа по случая досега много пъти чувахме забележки за това, че

„Хризантема“ хич не е най-лошото, което се случва на „такива“ деца в България.

Да, така е. „Хризантема“ не е най-страшното място в системата на социалните услуги за деца с увреждания. И да, там не бият най-много. Но „Хризантема“ се оказа в светлините на медийното внимание и поне за малко позволи един външен поглед. Позволи на онези, които ги е грижа, да надникнат и да се ужасят. Ужасът не е същият като този, когато медийното внимание надзърна в „Могилино“ или в старите, големи и претъпкани домове за деца. Там децата умираха от глад. Счупени кости се лекуваха с превръзка с йод. Малките човеци тънеха в мизерия, боледуваха от пневмония и накрая умираха от залежаване или от нелекувани заболявания. Тези деца получаваха гигантски дози психиатрични медикаменти, за да бъдат „вързани“ по този невидим начин, да бъде убит протестът им срещу всичко, на което са подложени, а онези, които извършваха това деяние, да могат да вдигнат безгрижно рамене и да се позоват на рецептата на психиатъра, който, впрочем, почти не беше виждал децата и не знаеше нищо за тяхната история.

Никой никога не намери проблем във всичко това,

дори за „Могилино“ прокуратурата не намери да е имало престъпление.

Още по-рано във времето имаше „Джурково“ – един дом в община Лъки, който на книга сега е затворен, но на практика си е все там, само че децата вече са възрастни и този „дом“ е за възрастни. Там от студ и глад умряха много деца за една зима през 1997 г. и

пак никой не намери проблем!

После пък България беше осъдена от съда в Страсбург, но някак си медийното внимание за кратко и вяло се спря на това решение и после се удави в други новини.

Когато надникнем в случая „Хризантема“, ужасът, който лъха от там, идва от възпроизвеждането на миналото и имитацията на реформа. Колко от изброените по-горе неща ги няма в „Хризантема“ и сродните, „базирани в общността“ резидентни услуги (кавичките не са случайни)? Може би счупеното вече не се лекува с йод, а материалните условия са по-добри, мизерията е отстъпила пред прегледни стаи и добре боядисани стени. Може би дори храната е по-добра.

Но скандалът от януари тази година показа, че насилието си е там. И че системата няма средства и воля за борба с него.

То се е просмукало, утаило се е, скрило се е зад лъскави фасади и позитивни доклади и никой не иска да знае за него.

Де-институционализацията на децата с увреждания в „Хризантема“ и други подобни услуги е старата институционализация, настанена в пребоядисани стаи и нови „центрове от семеен тип“.

И въпреки новия надпис на стената, насилието все така е там, непокътнато.

Да отворим една скоба и да кажем какво в крайна сметка е насилие. Понеже говорим за право.

Според правото насилие е както физическото нараняване, така и унизителното отношение, поставянето в зависимост, неглижирането на основни потребности. Съгласно националния ни закон и всички международни конвенции, никой не може да бъде подлаган на каквито и да е форми на насилие. Никой!

В нашата държава обаче имаме висок праг на чувствителност за насилието.

Насилие е побоят до смърт, физическият терор и агресия, докато шамарите все още са възпитателни и нужни, понякога нормално и неволно отпускане на нерви. Викането и обиждането пък са чест начин на говорене, защото просто сме си темпераментни. Какво е тогава да те заключват и да си третиран по-лошо от животно, което нищо не разбира, което няма емоции или желания? Като предмет.

Правилно, това не е насилие, в социалните ни услуги това е грижа.

Без значение какво казва правото, без значение какво казват докладите на различните административни органи или на държавата, в реалността ни насилието е навсякъде. И децата с увреждания в услуги като „Хризантема“ са особено уязвими.

Сега искаме да ви поканим да си представите какво е да си дете в „Хризантема“

или в която е да е друга такава услуга.

Представете си, че сте затворени в място, от което не можете да си тръгнете по своя воля. Че сте подвластни на хора, които получават съвсем мизерно заплащане за това, което правят, и вероятно са зависими от своята работа. От тях зависи всяко, най-малко нещо, което ви е потребно, за да живеете. Дом. Вода. Храна. Чистота. Любов. Семейство. Бъдеще. Не се храните, а ви хранят с пасираните накуп супа, основно и десерт. Изливат ви го в хранопровода, защото така е по-лесно за тях (какво толкова – нали отива все в стомаха). Въздухът, който дишате ще е чист, ако тези, от които зависите, решат да проветрят стаята. Ходи ви се до тоалетна – но как, без тях? За това имате памперси, които ще сменят, когато намерят за добре или по график, определен административно.

Представихте ли си какво е това ниво на зависимост?

Сега, представете си, че ви бият. Или че бият ваш приятел в другия край на стаята и ви е страх, че вие ще сте следващият. Че не можете да се оплачете на никого, защото си нямате никого и защото животът ви е в ръцете на тези, които бият. Но дори те да си отидат, вие оставате – не можете да излезете от стаята сам(а). Може дори да сте заключени в тази стая. Не можете да пишете (а институциите искат да пишете, при това правно аргументирано), а може би дори не можете да говорите. А дори и да можехте, не ви питат от какво ви е страх, и само защото викате и удряте в израз на отчаяние, ви дават толкова много лекарства, че прекарвате повечето време в една мъгла, в която даже не знаете кой сте.

Представихте ли си това ниво на безпомощност?

Сега, представете си, че някъде там един прокурор разследва какво се случва с вас. Знам, трудно е да си го представите, защото той или тя или те – образът им е напълно неясен – никога не се среща с вас и не намира начин да ви попита какво ви е. Представете си, че има едни членове на комисии и агенции, които разследват кой дискриминира и как дискриминира. Те също никога не говорят с вас и никога не ви обясняват какво точно правят. Всъщност вие никога не участвате в това, което се прави във ваш „най-добър интерес“. Може би понякога до вас достига отглас от бурни дебати какво е това „най-добро“ за вас, но никога, никой не ви пита наистина. Не може да участвате в собствения си живот. И няма никой възрастен, който да е независим от системата, който да може да се застъпи за вас.

Представихте ли си това ниво на безсмисленост?

Фактът, че още през 2012 г. България ратифицира Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, прави безсилието и безсмислието още по-тежки. Защото на думи държавата се е ангажирала всичко това да го няма. Децата да живеят колкото е възможно повече в семействата си, а когато се наложи да бъдат настанени в резидентна услуга, от типа на „Хризантема“ – това да е временна и последна мярка. И независимо от начина, по който растат, и независимо от увреждането им, те трябва да са част от обществото ни, точно толкова, колкото е част всеки от нас и точно толкова, колкото са всички деца. Това упорито не се случва.

Тотално обективизиране, маргинализиране и унизително отношение под формата на социална услуга за деца.

Деца!

И нека се върнем на метафората. И на фантазията. И да си представим, колкото и да е трудно, че всяка една част от родната система тип „Хризантема“ – от служителите на центровете, общинарите, директорите на агенциите, експертите в министерствата и министрите, прокурорите и членовете на комисиите, преди да разпоредят за „най-доброто“ на децата,

ще ги зърнат, чуят и общуват човешки с тях поне за миг.

Че ще разпознаят в тях и в себе си човешкото, ще разпознаят в децата себеподобни, само че в нужда. Че ще насочат енергията, която сега хабят, за да оправдаят действията и бездействията си, в една любяща и освобождаваща потенциала грижа.

Представихте ли си го?

Защото ако това не се случи, ако децата с увреждания, които са най-крехките и беззащитни същества в нашата държава, са оставени на произвола на бюрократичните системи и нямат средства за защита, ще трябва да признаем, че вече никой не е в безопасност в своите моменти на уязвимост. Защото всеки може да се разболее и да се сблъска с родната ни здравна система, всеки може да стане жертва на насилие или произшествие и да бъде трайно увреден от това, защото всеки може да попадне в същата тази система, която отказва да прилага закона спрямо уязвимите.

И ако това е така, не ни остава нищо друго, освен да положим по една Хризантема пред ковчега на мъртво родената реформа на социалната ни система, а може би – и на цялата демокрация.

Един от метафоричните смисли на цветето Хризантема е свързан с майчината любов. Не и в нашата история. В нея, ако следваме тази метафора, неизбежно се сещаме за историята за злата мащеха и нежеланите деца. Погледнато така, „Хризантема“ е всъщност метафора за цялата система. Която точно сега е във фокуса на вниманието на Комитета на ООН за правата на хората с увреждания. Изводите предстои да бъдат направени. Скоро.

 

 

[1] Център за настаняване от семеен тип за деца и младежи с увреждания (ЦНСМДМУ) „Хризантема”, гр. Габрово