Случка със Страхил

Споделете статията:

Всяко поколение има своите символи на детство и юношество, които следващите и предишните не разбират много-много. Тези преди мен са израснали с Ну Погоди, а аз прескочих руската анимация и свързвам детството си с Cartoon Network и съответно не разбирам нищо от съвременните детски предавания. Може би, следвайки древния библейски принцип – за всяко нещо си има време на този свят и някои неща не могат да съществуват извън контекста си.

Такъв е и символът на моите тийн години, уличният телефонът с фонокарта (особено оранжевата версия – т.нар. „Булфон“). Той се появи в началото на века и имаше изключително значение за мен. От една страна – ми даде независимост – вече можеш да се обаждаш отвсякъде до навсякъде с една карта (защото стотинките в джоба, никога не стигаха за разговор по старите улични телефони). От друга – още не беше дошъл моментът за мобилната комуникация. Така че макар аз да можех да ти се обадя отвън, можех да те търся само у дома и ако вече не си там или си някъде другаде, разговор не можеше да се осъществи.

Имаше много типове разговори по тези телефони, но имаше едни крайни моменти, които са се запечатали в моето съзнание – когато чакаш някой някъде. И той не идва. И ти решаваш да използваш последните си импулси (защото тези скъпоценни карти не можеха да се зарежат по неясна и до днес причина), за да провериш дали случайно човекът, когото чакаш изобщо е тръгнал за вашата среща. И се надяваш да не чуеш познатото „Ало“ от другата страна, защото това значи, че ще чакаш много дълго време…

После обаче се сдобихме с мобилни телефони, с които в реално време се информирахме къде сме по пътя, а след това и с умни устройства, на които можеш да проследиш движението на закъсняващия към теб. И забравихме за телефоните с фонокарта. Които по неясна причина обаче все още съществуват на разни места, включително на една от спирките до нас.

Аз дотолкова съм свикнал с тях като разположение, че дори не ми правят впечатление. Като стара сграда, която винаги е стояла на мястото си и разбираш за нея, чак когато някой реши да я събори.

В случая забелязах този телефон преди няколко дни, когато в него беше закачен вестник. Понечих да го взема и тогава някой ми каза:

–        Не пипай вестника. Той е на Страхил – каза ми продавачката на вестници на спирката.

–        Извинете, не знаех. Кой е Страхил? – попитах аз

–        Страхил е Страхил. Щом видиш Страхил, веднага ще разбереш кой е той – мистериозно каза тя.

–        А защо си държи вестника на телефона? – отново полюбопитствах аз.

–        Няма как да ти кажа. Страхил има своите навици. И никой не може да разбере защо той прави определено нещо. Повярвай ми! – приключи разговора тя.

В главата ми нахлуха хиляди възможности. Представих си страшният огромен човек, който ти не би могъл да заговориш без да се притесняваш за здравето си. Или пък шпионин с огромно палто с голяма яка, в която се крие, когато оставя кодирани съобщения за своите свръзки. Или местният лихвар, който във вестника записва поредната си жертва.

–        Дали мога да изчакам Страхил – попитах – Искам да се запозная с него.

–        Както прецениш – каза тя – Той след малко ще е тук.

Бях убеден, че трябва да науча кой е Страхил. Облегнах се на една стена, изпуснах  рейса, който можеше да ме отведе там, закъдето първоначално бях тръгнал и зачаках.

След малко се появиха две деца с колелета. Едното спря и посегна към вестника на Страхил. Което знаех, че е огромна грешка. Продавачката го забеляза и скочи от сергията си и се насочи гневно към него. Аз поклатих глава: „Никой не пипа вестника на Страхил, момчета! Сега ще го разберете по трудния начин“. Продавачката приближи към тях и се развика на едното:

–        Страхиле, като ти кажа да занесеш вестник на баща ти, не го оставяй на телефона. Какво е това безобразие? Колко пъти ще се разправям с теб?

–        Мамо, ние отидохме за кола с Боби. Ей сега ще занеса тъпия вестник. А и какво като е тук на телефона. Така и така никой няма…

–        Марш вкъщи, веднага и без повече приказки! – не му даде да се доизкаже продавачката на вестници.

Страшилището на квартала, шпионинът под прикритие, неописуемият Страхил, взе вестника в ръка и започна да бута колелото към дома си и да мърмори под нос. А аз стоях и го наблюдавах.

Чудя се дали някой ден след 20 години ще мога отново да срещна Страхил вече пораснал. Пак там на спирката пред нас до оранжевия телефон. За да му разкажа как за мен в моето детство това устройство е значело много за мен. И как е трябвало да избера дали да изхарча последните си импулси за някой, който винаги закъснява и колко разочароващ може да е този разговор. А той пък да ми каже как за неговото детство тази оранжева кутия е удобна закачалка. На която да оставиш бащиния вестник, докато отиваш да си купиш нещо. И да се почудим заедно за какво ще го използват следващите и по-следващите поколения.

Докато някой ден археолозите не изровят останки от голям оранжев телефон и не кажат – „Според летописа на Страхил от 21. век няма по-добро нещо за окачване на вестници от това“ и не го изложат в музея, където нека сме честни – май му е мястото.

И така тази седмица ни пожелавам по-малко носталгия по отминали времена и предмети и повече гледане в настоящето. А на Страхил пожелавам по-често да изпълнява това, което майка му му зарича.

Хубави празници на всички вас, които празнувате през тези дни.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: