Случка в полупразен трамвай

Споделете статията:

По принцип обичам да се прибирам с трамвай вечер – той е празен и мога да се концентрирам и да си мисля разни неща, а и София изглежда изключително приятно по тъмно – не знам дали ви е правело впечатление. Но преди няколко дни пътуването ми беше сред най-ужасните. Защото няколко спирки преди дома ми – на “Константин Величков”, се чу един тътен и един човек, седящ в полупразния трамвай се строполи на земята. Ватманката спря, отидохме да видим дали е добре – човекът беше ужасно пиян и не беше в съзнание. Жената се свърза с полиция и Бърза помощ и понеже се намирахме точно до районното, полицията се появи веднага.

 

Те го погледнаха и ни казаха: „Има шанс да си е отишъл, човекът“. Ще ви съберем имената и телефоните и ако е най-лошото, ще ви се обадим да дадете показания. И ни освободиха. А аз поех пеш (все пак трамваят бе запушил пътя напред) към вкъщи мислейки за човека. Кой е този човек? Какво му се е случило? Дали е добре?….

Не успях да спя добре. Въртях се и само очаквах да ми звънне телефона и да бъде полицаят, който да ме информира, че на другата сутрин трябва да дам показания…

Но телефонът мълчеше, а моите притеснения за незнайния човек се покачваха. И така с тези мисли започна следващия ден. Който не се интересуваше от моите преживявания и имаше своя ход. Като това, че трябваше да бъда на важна среща във важна институция. От онези важни срещи, за които дори съм си сложил сако и в които трябва да се държиш подобаващо и да следваш ред. Но моите мисли бяха в трамвай 22, застинал в предишната вечер на “Константин Величков”. И как всеки един момент телефонът ми ще звънне с някой от полицията.

Срещата започна и вървеше добре – дори не мислех за преживяването си, докато в един момент не чух той да звъни. Колегата ми Дария ме погледна сърдито – “Максиме, как може да не си изключваш звука!”, а аз почнах да ровя нервно да намеря телефона, който не спираше да звъни, знаейки много добре, че номерът ще е непознат и знаейки какво ще ми кажат от другата страна. В крайна сметка го открих и изключих, извинявайки се на хората.

Но само след минута телефонът пак звънеше (вече беше на без звук), а аз продължих да затварям. До края на срещата затворих поне още пет пъти и вече си представях как полицаите ме обявяват за издирване и пред сградата ме чака специален отряд, който да ме заведе на разпит.

След 30 минути срещата приключи и вече можех да излеза навън. Разбира се нямаше полицейски сили отпред, но това не ме накара да се успокоя. Знаех, че трябва да звънна и да осъзная, че човекът, когото едва видях в трамвая си е отишъл, но някак не исках. Не исках да стигам до този момент. И ето че телефонът ми пак звънна. Въздъхнах, броих до пет и отговорих:

–        Ало!

–        Здравейте! – чу се ужасно сърдит глас – Аз съм куриерът – имате пратка и сигурно за шести път ви звъня, да си я получите. Ако може да слезете сега долу, че съм на адреса.

Не знам дали куриерът чу въздишката и облекчението, което усетих, в този момент и се усетих, че му благодаря за всичко, което е направил за мен и за страхотната новина, която ми е донесъл. И чак после се сетих да му кажа, че не съм на адреса и да остави там пакета и ще си го взема.

Не знам какво си мислеше куриера. Сигурно ме е изпсувал, защото му губех времето. Но изведнъж моето напрежение изчезна. Вече виждах в съзнанието си как човекът от трамвая е по-добре, в болницата и скоро ще го изпишат, а той ще внимава вече с пиенето и всичко оттук насетне ще е прекрасно.

В крайна сметка полицията така и не се обади, така че съм доволен.

И пиша това, за да ви се извиня г-н Куриер, за това, че така с нежелание ви вдигнах телефона. И за това, че ви загубих времето. Обещавам вече да отговарям.

А на всички нас ни пожелавам само приятни обаждания и приятни новини.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: