Снежно приключение с десетоглава и многоръка община

Споделете статията:

Тази седмица заваля сняг. Знам, че не ви казвам нищо ново – със сигурност имате прозорец. Или ако не – то поне сте го видяли в социалните мрежи. И като цяло няма нищо по-прекрасно и създаващо настроение от първия сняг.

Освен за мен. Защото веднага щом се събудих и отворих очи, погледнах през прозореца, а после и във фейсбук. После отново през прозореца и директно  осъзнах, че имам огромен проблем.

Как да продължа моите паркови разходки? Какво ще правя оттук насетне,  се запитах, докато се държах с ръце за главата като по филмите. Защото едно е да си вървиш по алеята (в която тук там има локви), съвсем различно е да се мъчиш по снежна пъртина. Но, воден от чувството, че нищо, дори един първи сняг, не може да ме спре – аз се приготвих за експедиция до парка.

Първо трябваше да се облека добре – панталон, грейка, два чифта чорапи, специални обувки, да махна един чифт чорапи ( след като разбрах, че специалните обувки не стават с два чифта), топла блуза, друга блуза, дебело яке, шапка, маска, шал, ръкавици, две щеки, които Свилен беше забравил у нас преди време, раница с втория чифт чорапи и термос чай – за всеки случай и готово. Бях подготвен да вървя един час в кварталния парк.

Отправих се на моята експедиция, макар че трудно пристъпвах заради многото дрехи – бях нещо като алпийския вариант на Хъмпти Дъмпти, който аха – аха да се затърколи по улицата. Но постепенно, подпирайки се на щеките и не мислейки за температурите – стигнах в парка.

И какво да видя – той беше вече изчистен. Докато аз се наканя да излезна, докато се опаковам и дотътря – една група работници с лопати бяха минали през всички алеи на парка и го бяха почистили, като бяха натрупали снега в поляните и между дърветата. Сякаш никога не бе валял сняг.

Ядосах се на цялостната си глупост и подготовка и спрях при една пейка (моя нов базов лагер), за да се преекипирам. Излях топлия чай, махнах час от снаряжението и доспехите и заедно с щеките започнах да ги тъпча в раницата. И тогава чух зад мен детски глас:

–        Мамооооо, къде е снегът? Ти обеща!

Обърнах се. На алеята до мен, докато аз акуратно тъпчех раницата, стоеше малко дете – 4-5 годишно с една шейна. До него, също като мен изненадана от почистените алеи, беше майка му.

–        Виж, почистили са снега. Ела ще караш шейната на полянката. Там има много сняг – посочи към натрупаната купчина от алеята тя.

–        Не искам на полянката. Искам тук. Ти ми обеща. Да има сняг и да ме дърпаш! – отвърна детето намусено.

Майката беше раздвоена. От една страна, изненадващо чистият парк щеше да я лиши от несъмнено вълнуващото преживяване да бъде елен във впряга на този млад, начинаещ Дядо Коледа. От друга страна, напрежението се покачваше и тя знаеше, че няма да й се размине лесно.

–        Мамо, мамо. Искам сняг. Ти ми обеща сняг!

–        Виж – майката смени тактиката и реши да образова детето си – от общината са изпратили едни хора, които да почистят, за да е удобно на хората да се разхождат. Ето като този чичко на пейката там.

Голяма грешка. Не защото аз не съм чичко, а защото последното нещо, от което това дете имаше нужда в момента беше урок по гражданско общество.

–        Не искам община. Искам сняг. ТИ ОБЕЩА. ТИ ОБЕЩА.

Майката се отчая. Не знам за какво мислеше, но ако можеше сега да влезе в първия магазин и да купи един тон сняг, със сигурност щеше да го направи. И тогава реших да се намеся.

–        Извинете ме. Но ако искате – идете там – отвъд булевард Гешов има едно малко паркче между блоковете. Там не е почистено от снега.

Детето ме изгледа изпитателно:

–        Ама ако и там е била общината?  – отвърна той, като най-вероятно в главата му общината беше митично чудовище с десет глави и много ръце, което лишава от сняг малките деца.

–        Неее, там е друга община – отвърнах аз.

Детето се обърна към майка си изпитателно, а тя само ми се усмихна и каза: – Благодаря ви много.

И така майката и детето се отправиха към другия парк в другата община. А аз стоях до пейката, доволен. Бях спасил зимата. Поне за един човек.

И си мисля, че може би другата седмица пак ще завали сняг и пак ще е мръсно и кишаво и неприятно. И няма да е почистено. И ще ни идва да се оплачем от някоя голяма десетоглава община. И с право. Но нека не сме прекалено недоволни. Някъде там едно дете с шейна изживява най-хубавия си ден.

Шабат Шалом.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: