Софи Данон, лекарката-идеалистка

 

 

Софи Данон е лекарка. На 11 – 12-годишна възраст открива книгите на Арчибалд Кронин, изчита ги всички до една и мечтае да лекува хората и да им помага.

Веднага след като на българските евреи им разрешават да се върнат в университетите през 1945 г., тя се записва да учи медицина и тръгва по пътя на мечтите си.

Видях се със Софи Данон в еврейския дом „Шалом“ на 29 март 2011 г., след като беше приключила седмичната среща на „Клуб ладино“. Сладкодумно и същевременно убедително тя заразказва за живота си, в който ладино винаги присъства.

Л.Д.

Откъс от книгата на Леа Давчева „Калейдоскоп на идентичности“

 „И наистина заради влиянието на джудезмо и иврит ние говорехме български доста напевно. Често ни се подиграваха.“

„Ладино е съвършен лек срещу тъгата и загубата на паметта.“

За имената и „Клуб ладино“

По мое разбиране нашият клуб нe би трябвало да се казва „Клуб ладино“. По-точно би било да го наричаме „Клуб на носталгията и на сантиментите към миналото“.

Именно това ни подтикна и ни даде надежда да основем Клуба преди около 10 – 11 години. Искахме ярко да откроим името на нашия език, ладино или джудезмо. Недоумявам защо в учебниците го наричат испано-български! Езикът е познат с няколко имена. На иврит го наричаха спаньолит. Ние казваме джудезмо. Това е този испански, който са говорили и после развили изпъдените от Испания евреи. Опровергаха, че това е било езикът на Сервантес, тъй като в него има много арабски думи и влияния – от иврит, от молитвите, от книгите. Недоумявам защо в учебниците го наричат испано-български! Събрахме се ентусиастки, всяка от нас получаваше и четеше „Аки Йерушалайм“. Тогава списанието излизаше четири пъти в годината. Сега излиза веднъж или най-много два пъти, тъй като трудно се намират средства да се издържа. Стремеше се да възроди, доколкото е възможно, съкровищницата на езика, да тласне говора напред и да го осъвремени. Там откривахме неща, които самите ние бяхме преживявали.

В Клуба започнахме да отбелязваме празниците и да си разказваме как сме ги празнували. Усещахме, че за нас това е най-живата връзка с езика. После развихме темати- ката и разговорите ни тръгнаха интересни и поучителни.

Моето семейство и махалата

Родена съм в 1923 г. в Пазарджик. Семейството

  • мама, татко, аз и брат ми – бяхме едно традиционно еврейско семейство. Почти всички евреи от града живеехме заедно и много задружно. Бяхме приятели. Живеехме приблизително еднакво в битово отношение и кой знае какви разлики нямаше. Имахме жажда да се запа- зим единни, и когато целта е една, различията бледнеят.

Всичко беше разположено близо до нас и животът се въртеше около синагогата, училището и чаршията. В малката градинка до нашата къща играехме на топка. Отвъд градинката не ходехме, не пристъпвахме дори. Веднъж топката изхвърча, изтичах да я взема, и какво мислиш? Зад градинката видях да се шири един друг квартал, чужд и странен, него изобщо не го познавах. Бях виждала хора оттам, защото някои идваха при нас, но ние по-малко излизахме извън чертата на градинката. Не че някой ни беше поставил в гето, по-скоро сами си го създавахме. Не беше насилствено, а като че ли сами се затваряхме в махалата. Спомням си как родителите ни, като се срещаха, казваха: „Твоето момиче го видях по-далече. Излязла е извън. Какво правеше там?“. Имаше боязън да не би да си навлечем някоя беля.

В училище

До седми клас ходех в еврейското училище. За разлика от еврейските школа в другите градове, нашето училище имаше седем класа, тоест беше еврейска прогимназия. В училище всички говорехме на български, никога не се говореше на ладино. За учителите ни по иврит ладино беше език, който не бива да се развива. Казваха, че иврит е езикът на една бъдеща еврейска държава.

Някои семейства пращаха децата си до четвърто отделение, после ги преместваха в българско училище. Знам защо ставаше така. Смятаха, че еврейското училище ги откъсва от българската среда, и имаха опасение младите хора да не могат после да се впишат добре. Еврейското училище можеше да ги затвори в еврейско- то ядро и да не усвоят български правилно. Страхуваха се родителите ни да не би пътят, който сме хванали, да започне много да криви и лъкатуши.

В общността ние никога не говорехме за еврейска държава, въпреки че Херцел беше издал вече своята брошура. Мечтаехме за общо огнище, на което ще се греят заедно евреи и араби. Така се изграждахме като личности в тази общности – еврейското училище и еврейските организации.

По-добрите

Езикът в гимназията беше единствено и само български. Наистина вкъщи говорехме на джудезмо, но аз знаех и български. За разлика от нас, в други семейства предпочитаха да употребяват най-вече български и при тях джудезмо беше език за тайни и много лични неща.

Това, че у дома говорехме джудезмо, не ни пречеше в училище. Там винаги бяхме отлични. Може би родителите пращаха тези от нас, които се учехме добре, но пък ние почти всички продължавахме образованието си. Имах шестица по българска литература. Случваше се да започна да говоря български с напевността на джудезмо, но бързо се съвземах и заговорвах, както трябва.

Имаше нещо в гимназията, което не ми харесваше– не говореха за нас с имената ни. Все казваха: „Еврейчетата са най-добри“, и наистина, сигурно не влагаха нищо лошо и пренебрежително. Дали съм им били трудни имената? Не знам, но нас това ни обиждаше. Нещо ни стягаше, не бяхме като че ли като другите. Хем ни възпитаваха към равенство и като че сме едно, а от друга страна, самите учители ни деляха едни от други. Това ни нараняваше, беше като покрита рана и пламваше само когато ни обидят. Учителката ни по литература например казваше: „Засрамете се всички, евреите знаят повече от вас българския език“. Това звучеше и действително беше настройване срещу нас, дълбоко ни засягаше.

Пробуждане

За нас, които все още говорим ладино, това е преди всичко носталгичен език, език на чувствата. Защото от всички неща, случили се в миналото, най-драго е да си спомняш за детството. Към това се стремим в нашия Клуб, да събудим у старите хора вълненията от детските години.

В дома за възрастни хора, когато приемаме Шабат, аз се опитвам да говоря на ладино. Не заради друго, а защото знам, че това навява спомени. И тъй като съм лекарка, знам, че спомените се нареждат на пластове и тези отгоре са най-нетрайните. Говоря им на ладино, за да изгребем по-новото и да стигнем до пластовете най-отдолу. Да помогнем на мозъка да се пробуди. На сутринта ми казват: „Софи, коя е тази дума? Как беше?“. Те си припомнят думи забравени и връщайки се към тях, разчупват тази страхотна закостенялост на разсъдъка.

Като лекарка винаги съм търсела причините на заболяванията и съм се стремяла да ги атакувам. Знам как да го правя. Същото е и при срещите ми с тези старици – връщайки се с тях в детството, заедно възкресяваме миналото.

Една поговорка казва, че който съживява миналото, не събужда бъдещето. Не мисля, че е вярно за старите хора. Връщайки се към миналото, ние го сътворяваме наново.

 

 

 

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Леа Давчева

Д-р Леа Давчева е основателка на АХА моменти – Център за междукултурност, Фокус към решения и Гостоприемно лидерство. Тя е обучителка и коуч с международна практика, изследователка и (съ-) авторка на книги, академични статии и учебни материали. В продължение на години, Леа играе важна роля в развитието на междукултурността в България. Ръководи много и разнообразни междукултурни инициативи – в и извън границите на България.