София прайд’2020 ще е с много шарени, брокатни, еднорожки, музикални магически изненади

Споделете статията:

 

 

Той се казва Иван. Но е и Peter Nightingale/Angelica Summer. Завършил е Класическата гимназия. Учил е в СУ и НБУ. С деца от аутистичния спектър „Тацитус‘’е правил дневен център, след което написва дипломна работа по темата. Паралелно с това играе в Театър-лаборатория „Алма Алтер’’. Премества се в Германия по програмата Еразъм преди две години. Първоначално се обучава в модула English studies, а след това напуска Университета в Кьолн и започва работа с деца в училище като възпитател. Приемат го в Академията по медии и визуални изкуства KHM

 

Поканих ви за интервю след един изключително силен пост в профила ви свързващ по чувствителен начин теми от личното ви злободневие(ще се върнем на него по-нататък) с майка ви. Ценя способността на човек да изпитва благодарност към майка си. Искате ли да ни разкажете още за нея и за себе си?

Да, с удоволствие. Тази благодарност към майка е нещо, което се появи значително по-късно при мен. Сякаш с годините започвам да я оценявам все повече и повече – при все нашите различия. Оскар Уайлд беше казал, че всички жени стават като майките си и това за тях е трагедия, а пък трагедията на всички мъже е, че не могат да станат като майките си. На майка е посветена песента ни от един концерт в Ателие Пластелин – My mother is a river. Майка ми е изключителна жена. Тя винаги е била изключително смела, интелигентна, амбициозна и работлива. Жадна за пътувания и изкуство. На екскурзиите ни първо разглеждаме галериите и музеите – говорим за картините, периодите, художниците. Мога спокойно да кажа, че добрият ми вкус за музика и дрехи се е формирал именно покрай нея. Един от най-ярките ми спомени за нея е как се обличаше с много метални гривни, които дрънчаха, дълги поли с цветя до земята и дългата й кестенява коса. Помня как ходех да уча английски в нейните часове в едно училище. Там винаги изпитвах смесица от тиха гордост от нея, но и лека ревност, че трябва да я „деля” с още много деца. В момента говоря такъв изключително добър английски именно благодарение на нея.

В един момент обаче и на двамата ни стана ясно, че животът в България започва да ме застрашава и имах нужда от кардинална промяна.. Открих специалността Language and Culture в СУ, като стратегически и съвсем умишлено избрах специалност с обмен, за да мога да замина и да проуча ситуацията с работа, жилище и т.н.

Иван Стоянов, снимка: Светла Енчева

Накрая заминахте. Защо в Кьолн?

Попитах всичките си приятели от цял свят кой е най-гей градът, с който СУ има връзки по Еразъм. Всички единодушно казаха Кьолн. Заминах и започнах да уча там. Внедрих се в кьолнския музикален ъндърграунд с цената на много труд и усилия, създадох добри връзки с организатори на фестивали, куратори в галерии, музиканти и пърформъри. Учих немски. Взех DSH с С1. Поканиха ме да участвам в нощта на театрите. Свирих на международни фестивали в Дюселдорф, Кьолн и Берлин. Влюбвах се, купонясвах, посрещнах две нови години тук. Плаках, попълвах документи, изпадах в депресия, излизах с момчета, смях се, ходих на queer партита. Стилът ми на обличане стана по-смел, по-цветен, много повече мой. Намерих си приятели. Без тях и още няколко човека животът ми в Кьолн нямаше дa изглежда по този начин. Благодарен съм за финансовата и емоционалната подкрепа на майка ми. Благодарен съм за всеки ден на свобода, в който мога да положа блестяща златна обувчица с панделка от подаръци върху добре ремонтираните тротоари. Благодарен съм, че мога да се разхождам край реката на Heumarkt и да слушам музика, да се возя безплатно в градския. Благодарен съм за децата, с които работя, които все питат кой пол съм. Благодарен съм за всяко свое събуждане, за изоставените красиви крепости на Rudolfplatz, за блещукащите отражения на нощния град в реката на Deutzer Brücke. Благодарен съм за всичко. Това е моят нов живот.

Учите в академията по медии и визуални изкуства „видео и пърформънс арт“, но преди това сте правили в Центъра за култура и дебат Червената къща (уви, вече не съществуваща!)  музикално-театрален интерактивен пърформънс  по теми за пола, половата идентичност. Каква е разликата в публиките там и тук по въпросите на гей хората, джендър дискурса?

Чувствам се много добре в KHM (Kunschochschule für Medien Köln). Преподавателите ни особено сега по време на корона кризата се държат много адекватно и подкрепящо. Интересно е, че споменавате Gender(Fluid), защото той е един от пърформънсите с които кандидатствах в КНМ. Gender(Fluid) не е отскоро, той е отпреди две-три години, но просто спонтанно реших да постна снимките в момента поради наболялата тема за Къщата. Това беше музикално-танцов импровизационен пърформънс със седем предмета, трудни за определяне като пол и с активното участие на публиката. Консултант за избора на предметите беше Николай Колев. С него редовно обсъждахме списък на предметите, които биха могли да бъдат включени. Досега сме ползвали прежда, музикална кутийка, огледало, сапунени мехури, „Орландо” на Вирджиния Улф, „Роман за вътрешната страна на вятъра” на Павич, две плочи на Балкантон с Пипи дългото чорапче и Снежната царица, фенер, кибритче на ЕС и др. С The Strawberry Finns създадохме Gender(Fluid) специално за Sofia LGBTI Community Fest и на премиерата ни имаше 70 души в залата. За съжаление Червената Къща беше твърде фино и елегантно докарана до полумъртво състояние чрез умелите политически рокади и пълната некомпетентност, както от страна на господин Рашидов, така и от страна на господин Банов. Има някаква много перверзна ирония в това именно министри на културата да копаят гроба на независимите културни институции в България. Къщата беше и едно от малкото ЛГБТИ положително настроените места в София.

В Кьолни виждам гей двойки хванати за ръце. Имаме си малка сладка гей улица, Schaavenstrasse със симпатични гей барчета. Вярно, не е много и в един момент Рияна и Ариана Гранде писват, но е от сърце и винаги ми е мило да мина оттам, дори само за да видя тълпите от хора, които пият бира и се забавляват. Имаме и олдскуул гей зона около Heumarkt с „по-старомодните’’ гей барове. В един от тях има диско топка. Тук-таме около Rudolfplatz вечер можем да забележим как щъкат кьолнските драг кралици, как тракат по тротоара с токчета, ръсейки брокат напосоки. Джендър дискурсът  почти и изцяло е отпаднал по естествен път. Тук можеш да осиновиш дете, можеш да сключиш брак с човек от същия пол. Защитен си от дискриминация. Ако на някого му хрумне безумието да те нападне дори словесно заплаща солена глоба, а при наличие на свидетели може да се стигне много лесно до съд. Всичко това липсва като защита за ЛГБТИ хората в нашето българско законодателство. Липсва закон, който изрично да ни защитава в България, както от словесна дискриминация, така и от нападения от хомофобски подбуди. Затова убийство в България с хомофобски мотив, като това на Михаил Стоянов в Борисовата градина преди 12 години, минава в графа убийство по „хулигански подбуди”, а присъдите на убийците бяха намалени. Докога ЛГБТИ хората в България ще живеят така? Всичко това трябва да се промени. И то зависи както от тези, които са на власт, така и от тези, които гласуват за тях. Впрочем, забавно е, че деня, в който кацнах за първи път в Германия преди две години, легализираха гей браковете и видях футболни фенове ликуващи след мач с червено бели шалчета (флагът на Кьолн). Изплашен по навик от ЦСКАР-ски червеното си помислих, че ще се случи нещо лошо, но тогава видях как двойка мъже футболни фенове се целуват страстно на трамвайната спирка и си казах: Аха, тук ми е мястото.

Музикално-танцов импровизационен пърформънс със седем предмета в Червената къща снимка: Никола Митев

 Два месеца живяхме в изолация заради извънредното положение от коронавируса. Можe ли да ни разкажете как ЛГТБИ хората се справиха с това? Имам приятели, които пишеха често в социалните мрежи,че им е много тежко…

Аз спадам към рисковата група и за мен изолацията подсили стари тъмни гласове и сенки в главата ми – невъзможността да видя приятелите си ме докара два пъти до нервен срив. Фактът, че бях изгубил контрол над живота си и че до ден-днешен още не е ясно какво точно ще се случи с мен във финансово отношение ме убиваше.

Фотосесия – Йоан Сугарев, личен архив

Социалната изолация ме удари и на още едно равнище. Нямам сериозен партньор от вече няколко години и това понякога ми натежава. Понякога изпадам във фази на себеобвинение и си мисля не особено ласкателни неща за себе си, в други моменти успявам да изляза от това и се чувствам по-добре в кожата си. Лъкатуша се между крайно положителни и крайно отрицателни състояния като махало. Освен всичко останало успях да напълнея последните две години, откакто живея тук. Опитвам да ходя повече, но заради мускулното ми заболяване – миопатия – много лесно се уморявам (това е един от симптомите). Струва ми се, че стрейт и ЛГБТИ приятелите ми във връзки поне имаха успокоението да делят тревогите си с още някого вкъщи. А аз просто имам нужда да бъда обичан. И докосван. Искам да държа някого за ръка, да гледаме сериали, да си говорим за художници, театър и да посещаваме заедно интересни културни събития, по възможност и да правим изкуство заедно. Както на всеки човек и на мен изключително много ми се прави секс независимо от това че е пандемия . Опитвам се да флиртувам с очи над маската, резултатът е комичен. Поради факта, че съм много видимо queer и на не малко от снимките си съм с грим, често ставам обект на открита хомофобия от страна на гей мъже онлайн. Прекалено съм „женствен”, „нежен” за тях, казват. Сякаш наличието на някаква женска характеристика у някого е нещо срамно, нередно и лошо. Сега е модерно всички тук да се описват като straight acting и то с изричното условие, че не търсят „женствени’’ за флирт. Хомофобията от хомосексуални мъже е парадокс, с който всички femme момчета живяхме много преди пандемията. Дискриминация от дискриминираните. От другата страна на барикадата пък са разположени стрейт мъжете фетишисти (някои женени и с приятелки). Те общуват с мен на принципа – сложи си перука и токчета и се превръщаш моментално в моя фетиш номер едно.

Пърформанс, Червена къща за култура и дебат – архив

 

Хубавото е, че след тези два кошмарни месеца, в които живях, успях бавно и постепенно да изплувам над водата. Моментът, в който станах спокоен, беше когато разбрах, че нямам контрол над ситуацията и просто се съгласих вътрешно да нямам повече контрол. И че това да нямаш контрол е окей. Парадоксално точно в този момент отново придобих контрол. Съживих се и започнах да излизам малко по малко с приятели. Нахъсах се и се научих как се режат видеа. Съчиних няколко песни за канала си. Обърнах се изцяло към изкуството – композирах парчето за короната, което стана хит, после „БПЦ”, Даниел Чичев направи ремикс на „БПЦ’’, направих кавър на „Красиви хора” на Остава и Свилен сподели парчето в профила си, композирах „Мили мой Боил”, а с Айрис Ламуйет – джаз певица от Коьлн направихме „Don’t be a homophobe’’ на цели три езика – български, немски и английски. Работихме по артуърковете на парчетата ми с Дария Манолова, Антонина Георгиева, Александра Ласкова, Ясен Згуровски. Започнаха да се появяват нови идеи за съвместна работа. Сдобих се с ново укулеле, на което свиря, излязох навън като Анджелика и кандидатствах за фестивала в Кьолн Fünfzenminuten. Сдобих се с нов добър приятел Стенли(името е променено). Първата ни среща с него на живо беше на два метра един от друг на слънчева полянка, където разисквахме въпросите за човешките права и мигрантския живот в Германия. Започнах постепенно да забавям скоростта на всичко, което се случва и отложих абсолютно всички документи, ходения по бюра, административности и т.н. за малко по-нататък. Карантината ми отне много, но и ми даде много.

Какво е независима сцена? Оплаквате ли се от цензура? Колко хора следят изявите ви във вашия youtube канал?

снимка: Иван Александър Кютев

 

„Независима сцена” е понятие, към което цял живот изпитвам своеобразна алергия. Не съм съвсем съгласен с термина „независим’’, защото както в последно време видяхме, няма независими артисти. Всички сме зависими. Всички зависим финансово малко или много от благоволението на Министерство на културата и културните институции. Именно затова пея в парчето „Мили мой Боил”. И именно поради това не мисля, че сме независими, още по-малко пък свободни артисти. И още по-малко свободни граждани. Не и докато това правителство е на власт. Друг е въпросът, че не съм съгласен с това в момента да се провеждат протести по време на пандемията, подстрекавани от една от най-опасните проруски и фашистки партии „Възраждане’’, яхнала актуалната вълна на недоволството срещу кабинета Борисов. Че това правителство трябва да бъде свалено, трябва. Но просто не е това начинът, не са това хората и не е сега времето и не трябва това да се случва за сметка на здравето и живота на много потенциално засегнати хора в рисковата група. На въпроса Ви за цензурата отговорът ми е твърде политически неудобен, затова ще се автоцензурирам като Ви отговоря с ето това празно поле:

 

 

 

Ако успея да го постигна, ще съм изпълнил само едно от многото сложни изисквания на YouTube, за да продължа нататък в играта. Бих искал в бъдеще да мога да кандидатствам пред YouTube да монетизирам видеата си и не ме е срам да го заявя публично, защото в момента календарите на всички музиканти, включително и моят, са абсолютно празни. Не е ясно кога и под каква форма пак ще имаме изяви в „стария’’ им вид. Като човек в рисковата група, за мен е желателно да избягвам всякакви струпвания. Без интернет като музиканти и пърформърси по време на пандемията нямаше да имам никакви изяви. Сега е моментът да покажем среден пръст на депресията и отчаянието с креативност. Сега трябва да сме гъвкави, смели и иновативни. Да не губим кураж и да работим заедно, да измисляме проекти. Да си подаваме ръка. Вярвам, че от изкуство има нужда и има смисъл. Дано да получа и нужната подкрепа.

 

Тази година поради епидемичните мерки няма да има София прайд. Предвиждате ли обаче друга форма на провеждане на това изключително важно за толерантността събитие?

Да, разбира се, София прайд по примера на всички прайдове по света ще се проведе онлайн. И организаторите на прайда заслужават специални адмирации за нелекото решение, което взеха. Прави им чест, че сложиха като приоритет здравето на много потенциално застрашени хора. София прайд ще се случи онлайн на 13 юни. Предвиждам, че ни очакват много шарени, брокатни, еднорожки, музикални магически изненади. Засега мога да кажа само това. А дори и да знаех тайните от ЛГБТИ кухнята, ако ги бях разкрил пред Маргиналия, щеше да ме застигне древното проклятие на драг кралиците-предателки и да ми окапят всичките перуки. Мисля, разбирате – това е риск, който нито една драг кралица не може да поеме.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar
Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).