Социалната травма: Бедността

 

В поредицата размишления за социалната травма днес ще ви представим бедността. В известна степен бедността е архетип на социалната травма. В нейно име са извършени невъобразими жестокости, самата бедност се преживява като жестокост. В опита с бедността се преплитат уязвимостта, срамът, безпомощността, гневът, отчаянието с отдръпнатия, наказващ, но и предлагащ често пъти повърхностни, палиативни решения свят на другите хора въплътен в ритуалите, нагласите, политиките, в обективната наука и академията. Как да се изучава бедността във времето на универсалния базов доход? Една, приемана безкритично, традиция повелява застъпник на бедните да е професионалната сфера, популярна като „социална работа“. Затова в този текст наред с бедността това е втори фокус на внимание. Как българската социална работа мисли за бедността и какво разбираме за бедността и за българската социална работа и българската академия от този преглед? Ако имаме надежда, че социалните политики могат и трябва да създадат среда на по-голяма социална свързаност имаме нужда от отваряне на социалната работа, разбирана и практикувана като внимателно разпределение на  оскъдица сред лишени и бедни. Изучаването на травматичната природа на бедността ( т.нар. poverty studies) изисква интердисциплинарна солидарност и морално въображение, примери за което имаме. Вярвам, че в хода на подобно емоционално, морално и интелектуално отваряне надеждата за социална справедливост, въплътена и постигана в социалните политики ще се появи.  

“Войната е баща на всички и цар над всички.

Някои нарочва за богове, други – за хора.

Някои превръща в роби, други освобождава”

Дж. М. Кутси

 

„През XVI в. лекуват и хранят пришълеца просяк, преди да го изгонят. В началото на  XVII в. го бръснат. По-късно го пердашат, а в края на века насила го изпращат в каторга[2].“

Ф. Бродел

Случай[3] първи:

 

Джон Максуел Кутси публикува „Животът и времето на Майкъл К“ през 1983 г.[4] Срещаме се с Майкъл К, когато той е на 31 години по някое време през втората половина на 20-ти век в Южна Африка. Майкъл е син на Ана К, която пък е прислужница. Той е роден със заешка устна и отглеждан в институции за деца със забавено развитие, майка му работи и го посещава в неделите. Започва работа като градинар. В страната, в която живеят избухва война. Вероятно гражданска, не е ясно. Ана К е болна, страда от сърдечна недостатъчност. Не може да работи, не може да остане в стаята, в която е допускана да живее от стопаните на къщата, която е чистила. Двамата потеглят. Билетите за влака и разрешителните за пътуване се бавят. Майкъл взима една градинарска количка, майка му сяда в нея и тръгват на път – на някъде, където да могат да живеят. Скоро майка му умира в една болница и Майкъл К продължава сам да търси по-добър, или просто възможен, живот. Гладува. Попада във ферма, изоставена от обитателите си, прогонени от войната. Среща подобни на него, после – един дезертьор от армията, попада в ареста за „напускане на района на местоживеене, нарушаване на обществения ред“. Въдворен е в лагер за безпризорни възрастни.

Разбира за смисъла на това място в разговор с един от обитателите:

 

„– Това не е затвор – отвърна мъжът. – Не чу ли какво ти каза полицаят? Това е „Якалсдърф“. Лагер. Не знаеш ли какво е лагер? Лагерът е за хора, останали без работа. За всички онези, които се лутат от ферма на ферма и се молят за работа, защото нямат храна, нямат покрив над главата. Такива хора ги докарват в лагера, за да не им се налага повече да просят. Питаш ме защо не избягам? Но защо хора, които няма къде да избягат, да бягат от хубавия живот тук? От меките легла, от безплатните дърва, от въоръжения часови на портала, който спира крадците и те няма как да влязат през нощта и да ти откраднат парите. Откъде идваш, че не знаеш всички тези неща?

К мълчеше. Не разбираше кого обвинява непознатият.

– Ще прескочиш оградата – продължи мъжът – и ще напуснеш дома си. Сега „Якалсдърф“ е твоят дом. Добре дошъл. Ако си напуснеш дома, ще те пипнат и ще те броят за скитник. Без дом. Първия път ще те карат в „Якалсдърф“. Втория път – в „Брандфлей“; каторжен труд, тежка работа, тухларници, надзиратели с камшици. Прескачаш оградата, хващат те, второ закононарушение, пращат те в „Брандфлей“. Не забравяй – изборът е твой. А и къде си тръгнал, така или иначе? – сниши глас мъжът. – В планината ли ще идеш?[5]

„История на социалната работа“ е книга, много по-трудна за намиране[6] от тази на Кутси, въпреки двете си издания досега. Второто е от 2007 г. Познат студент в програмата „Социални дейности“ в СУ ми я зае за известно време и вече настоява да върна изхабената от ползване книга за да я предаде на състудентката, от която, пък той я е заел за кратко.  Трудна за намиране книга, важна. Единствената на български, която представлява опит за социална история, чрез която на бъдещите социални работници се преподава смисъла на дейностите, политиките, професиите, които, носят така сложното определение „социални“ (социална работа, социално подпомагане, социална педагогика и по-новите – клинична социална работа и др.).

Авторът е убеден в смисъла и предмета на социалната работа: „възникването и развитието на грижите, помощта и закрилата на бедни“ (Чавдарова 2007, стр. 9) като обещава това да е фокусът на нейния преглед. Това е важно, първо защото авторът пише така, сякаш знае какво е бедност и второ  –  защото се фокусира върху законите и институциите на „помощта за бедните“, т.е. подготвя четящите жадно студенти за институционалната гледна точка към бедността. На трето място се допуска, че именно „социалната работа“ е човешката практика, която решава проблемите на бедността и е ясно обособена от технологиите, икономката, здравеопазването, образованието и особено от политическото представителство и борба за власт, например[7]. На четвърто, което е най-проблематично, се допуска, че помощта за бедни е социална работа каквато я познаваме днес в 2017 година, въпреки, че разказът в книгата приключва точно в 1945 г., когато се установява онази човешка, професионална и политическа практика, наречена социална работа в контекста на „държавата на благополучиeто за всички“ (welfare state) и която отговаря най-точно на понятието „социална работа“, особено ако ще се преподава на студенти от второто десетилетие на 21-ви век.

Но, ако приемем, че авторът използва едно и също име за да гледа по един и същ начин както на грижите за бедни  преди 2000 години така и на социалните грижи днес, тогава имаме всички основания да мислим, че в представата за социална работа на днешните социални работници има много от нагласите, ценностите и практиките на милостинята от времето на ранното Християнство. Много добра изходна позиция, ако целта на учебника беше критика,  сравнение и анализ. Не е.

Има ли други гледни точки към бедността? Всъщност колко са те и коя да вземем ние, ако сме студенти? От кога пък социалната работа е академична дисциплина, какъв е нейният метод, кои други дисциплини участват в разработването на полето, ако то е ясно?  Какво ако не социална работа е всичко, за което пише авторът? Какво казват самите бедни по въпроса? Това са проблеми, които не присъстват в смислоопределящият за социалната работа в България, учебник.

Книгата започва с цитат на кратък диалог между баща и син от Йоахим Кампе, в който момчето Готлиб пита баща си защо „любимият ни Бог е дръзнал да поиска някои хора да бъдат бедни[8]“, на което получава отговор в смисъл на това, че състраданието и благотворителността, които са измежду най-достойните добродетели, не биха съществували „ако всички човеци са равни“. Бащата завършва поучението си така: „Е, убеди ли се, че състраданието и съпричастието не биха могли да съществуват като истински добродетели, ако няма нуждаещи се от тях[9].“ Както постоянно в книгата и тук не разбираме какво е отношението на автора към цитирания текст/факт. Едно възможно тълкуване на притчата, е че социалното подпомагане съществува за да има бедни и бедните съществуват за да има социално подпомагане. Това напомня на тезата на Георг Зимел[10], на който ще се спрем по-късно. Друго възможно тълкуване е иронията, критиката към социалното конструиране на неравенствата между бедните и не-бедните, които се поддържат и легитимират от институциите. Това пък напомня на Мишел Фуко[11], но не и на автора. И Фуко и Зимел отсъстват от библиографията на основната книга, както сигурен съм отсъстват от обучението на всички социални работници в страната ни. Да, наистина историята на социалната работа „е нова научна област“ но съвсем не съм сигурен, че „има за цел да запознае студентите и всички, които проявяват интерес към тази проблематика [коя точно ?], с възникването и развитието на грижите, помощта и закрилата на бедни, както и със създаването и функционирането на съответните социални институции[12].“ Други, не така монолитни школи разглеждат социалната работа като процес на узряване на публичната помощ за бедни в посока от попечителското, поставящо в зависимост и доста насилническо, дори, отношение до съвсем скоро, дори до днес, към критична социално-политическа позиция на професионалисти[13] от различни области и не само на тях[14].

Още във въведението авторът посочва, че в „социалната сфера проблеми винаги съществуват“ и че тяхното решаване е свързано с преодоляване на много и различни фактори, групирани по различен, „дори и непредсказуем начин“. Затова и настоящото историческо изследване „на теорията и практиката в областта на социалната работа“ е познание, което можа да е от полза. Защото, според автора, това е критичен анализ. Точно критичен, а и анализ, текстът не е и това го прави освен важен и влиятелен и опасен. Критика и анализ няма никъде в 250-те страници на изчерпателната хронология на събития (зад които стоят повече от две хилядолетия човешки трагедии и страдания). Разказът е с равен тон на анонимен офицер от което и да е Бюро по труда в националната система за унижение и оскърбление, в което се е утвърдила социалната грижа, по личния опит на много от влизащите в контакт с нея, а и по социално-психологически причини, които авторът не смята да нужно да забелязва и да разглежда. Все пак нито един преподавател по социална работа не очаква да „опре“ до помощ за бедни? Не са ли срамът[15] (основната емоция, която бележи опасността от социално изключване) и тревожността от безпомощността и уязвимостта водещи емоции в ролята на беден? Трябва ли да търсим „научни“ доказателства за това? И какви са рисковете на това, да започнем да търсим научни доказателства за това, че някой страда?

След уместното уточнение, че понятието „социална работа“ има смисъл едва от края на 19-ти и началото на 20-ти век и че немскоезичната традиция на „социалната педагогика“ вече се замества от понятието социална работа, авторът прави смелото допускане, че милостинята е първата форма на социална работа: „Най-рано исторически, и като понятие, и като дейност, се налага милостинята[16] и свързаните с нея форми на проявление и регламентиране[17].“ През Средновековието социалната работа се ръководи от задачите да се регламентира просията „която се явява следствие на бедността“ и се изразява главно в даване и приемане на милостиня, и през Ренесанса – с усилията „за намиране на работа на бедните[18]“ и „оказване на помощ на нуждаещите се“ с въвеждането на законите за бедните (poor laws), които колегата на автора, социалният историк и икономист Фернан Бродел нарича закони срещу бедните[19]. Но смислоопределящият учебник за социалните работници в България не спори с Бродел. За да не си отваря излишна работа или защото основните му допускания са различни от тези на Бродел? Историческият преглед на Чавдарова обещава да ни покаже неизбежния прогрес, наречен „държава на благоденствието/благосъстоянието“ с присъщата й система на социално осигуряване, „чрез която се осъществява справедливост и солидарност[20]“. Чавдарова е категорична, че съществуват единствено три подхода, „които дават възможност да се осмислят всички[21] социални дейност в тяхното единство.“ Групирам ги така:

  1. Краткосрочни интервенции. Цитирам:

„…когато има определени стопански и обществени проблеми, които имат пагубен ефект върху голяма част от населението, се осъществява социална работа, чрез която се търси решение на възникналия проблем.“

Постига се нещо като баланс между търсенето и предлагането на помощ по подобие на пазарните механизми. Тук се приема, че и двете страни в процеса (даващи и получаващи; просяци, инвалиди, скитници и др. и тези, които дават милостинята) са удовлетворени.

Това, според автора, представлява християнското разбиране за социална работа.

  1. Дългосрочни, държавно-гарантирани интервенции:

При тях се изработва социално законодателство, чрез което се регламентират както групата от нуждаещи се (скитници, бедни, безработни и др.[22].), така и дългосрочните инициативи (образование, квалификация, заетост), чрез които проблемът да бъде решен трайно.

  1. Т.нар. „социално-педагогически подход“:

„…чрез общественозначими дейност и ангажираност в тях, всеки индивид да изрази своята съпричастност и полезност, като по този начин да изработи модел на поведение, който да бъде адекватен на съществуващите реалности[23].“

Отбелязваме мимоходом стерилният език, който позволява заемането на всяка желана дистанция по всяко време. Идеята за справедливост, още по-малко социална, за човешки права и тяхното мъчително и напрегнато отстояване отсъства напълно и естествено. Тя не е предмет на социалната работа в света на социалните работници и на студентите[24] по социална работа у нас.

Първите „прояви на социална работа“ авторът вижда по времето на „древността“ (разбирана като времето на Европейската античност на Гърция и Рим). „Държава“ е еквивалент на „полис“, затова „социалното регулиране“ е дейността, която „създава уравновиловка по доходи между малоимотните семейства и съседи, като се отпускат помощи на по-бедните. След войните [не става ясно има ли историческо време преди тях] „промяната е по посока на създаване на малък кръг богати граждани (предимно търговци) и голяма група бедстващи (безработни, роби и др.), чиито интереси са крайно противоположни. Това налага държавна намеса по посока на:

  1. Законодателство относно регулирането на бягството от страната (5 в.пр.н.е.).
  2. Разселване на безимотно население по завладените земи.
  3. Намаляване на безработицата (при Перикъл, 450-429 пр.н.е.) чрез:
  • Създаване на множество обществени строежи
  • Формиране на занаятчийство (дърводелство, ковачество, каменоделство, гравьорство, скулптура и др.), чрез което ще се ангажират безработните[25].“

Ако тук още не можем да разберем какво не ни устройва в този, всъщност, цитат по H. Peters[26] от 1959 г. следва една дума, която разкрива повече за намеренията на автора на смислоопределящия учебник по социална работа за българските социални работници:

„Управлението на Перикъл, което се приема за „златен век“ в развитието на атинския държавен строй, допринася особено много за повишаване на материалното благосъстояние на гражданите. Той разпорежда „да се дава заплата от държавата на младите и здрави хора във време на война“ а останалите да се подпомагат чрез по-горе изброените дейности, като те ще могат да участват в разпределението на доходите, но без да „ги получават със скръстени[27] ръце[28]“.

Лексиката на тоталитарната социална държава („материалното благосъстояние на гражданите“) може и да е ключ за разбиране, не знам. Във всеки случай и този и по-горния параграфи са забележителни примери на социално-педагогически (скръстените ръце) и държавно-бюрократичен възглед за света, който владее онова застрашително нещо, което поглъща огромни публични средства[29] и най-често произвежда унижение, оскърбление и недоволства. Опростяването на сложни, конфликтни и често – дълбоко трагични явления, избягването на всякакъв контакт с емоциите на ситуацията и на участниците в нея, отсъствието на етична позиция са характерен белег на бюрократичното мислене и поведение (организираното, държавно легитимирано, социално травматично насилие). Историята (на Античността, на Средновековието, на Модерността), разказана от апологет на институционално-контролиращата система за държавно подпомагане на бедните е постъпателно прогресивна. Но ако гледаме на историята като на човешка, конфликтна, изтъкана от несправедливости, безпомощност, насилие –  необятна, сложна и изпълнена с неразрешими проблеми – тя не може да бъде разпозната в „Историята на социалната работа“ за българските студенти по социална работа.

Един от тези проблеми, разбира се, е проблемът на бедността, определена и възникваща  в контекста на идеята за богатство, сигурност и благополучие. Друг проблем е този за властта и начините, по които се гарантира лоялност, задружност и лидерство в сложни групи от хора, живеещи в постоянна несигурност пред природните стихии и пред човешките вражди, които се решават с абсолютна безкомпромисност и жестокост. Трети – възникването на града и разделението на труда, икономическите кризи, болестите и разкъсването на връзки на безусловна родова принадлежност и привързаност, които хилядолетия не са заменени с други. Не случайно първите „бедни“ са сираците и вдовиците – хората, които са загубили закрилата на своя патриарх. „Нормално“ е грижата за тях да е непълноценна, „като за бедни“, като за хора, които безвъзвратно са загубили нещо, чиято важност се утвърждава така. Да носи белега на върховенството на института на патриархалната зависимост, така че всеки, който загуби своя патриарх, губи и едни права, които не са ясно описани, но чиято липса всеки може да усети чрез контакта си със социално дефицитните – сирака, вдовицата.  Четвърти проблем е постоянната травма на войната – „баща на всички и цар над всички“, на практика до 1945 г., когато се появява социалната работа, но и когато приключва историята на онова, което Чавдарова иска студентите да мислят, че е социалната работа. Нещо доста архаично и налагащо гледната си точка с цената на насилие.

Бедността е сложно отношение, и на първо място – мъчителна за изпълняващите ролята на бедни членове на ранните градски общности. Безкритичността (или равнодушието?), с които авторът на учебник по социална работа се отнася към института на робството, например, но и към опита със страданието впечатлява:

„Работодателите в Древна Гърция нямат ангажименти при болест и злополука към собствените си наемни работници или към робите и техните семейства[30].“

Просто така. Така ли е? Какво общество е това? Какво е „работодател“ и „социална работа“ в условия на такова общество? Същият ли смисъл имат тези понятия и отношения тогава и днес? Изглежда, допускането на автора е, че независимо от контекста и времето си социалната работа е универсална, като смъртта, секса, раждането, войната? Във всички времена и епохи. Дали? Не е ли много по-удачно, а и смирено да разгледаме формите и процесите на социално включване (и изключване – до степен на социална и физическа смърт[31]), както и жертвите на тези процеси, вместо да ги наричаме неуместно „социална работа“ и трудово-правни отношения с работодателя и робовладелеца в древна Атина? Защо да вкарваме тези сложни и до днес нерешени проблеми на справедливостта и свободата в Прокрустовото  ложе на една социална практика (съвременното социално подпомагане и социалната работа), която носи белега на несправедливостта и насилието до днес? Склонен съм да мисля, че тук не става въпрос за индивидуална амбиция на определен преподавател да утвърди универсалността на социалната работа, такава каквато я преподава. По-скоро става въпрос за политически проект или по-скоро традиция – да се утвърди една смислова, понятийна, властова (дискурсивна) рамка, която да легитимира една практика[32], която има политическата потребност да се утвърждава постоянно в хода на своето възпроизвеждане (например пред студентите – новоприетите в територията). Накратко, ако е вечна и неизменна социалната работа ще е много по-трудна за критика, анализ и предизвикване на основните ѝ допускания. Затова нейната история трябва да я представи монолитна (като Християнството, например). Поне в България.

Следва продължение..    

 

 

[1] Кутси, Дж. М. Живот и страдания на Майкъл К. Жанет-45, Пловдив, 2010.

[2] Gaston Roupnel, La Ville et la campagne au XVII siècle, 1955, с. 98, цитиран от Бродел, Ф. Материална цивилизация, икономика и капитализъм XV – XVIII век. Том I: Структурите на всекидневието: възможното и невъзможното. София: Прозорец. 2017. С. 57.

[3] Според доцент Механджийска социалната работа по случай е „процес, който развива личността посредством съзнателното въздействие върху състоянието и приспособяването на всеки отделен индивид, както и върху взаимодействието между хората и тяхната среда“. За повече подробности виж Механджийска, Г. Социална работа по случай – реконцептуализация на традиционните разбирания в съвременна приложна перспектива. Е-списание СОЦИАЛНА РАБОТА. Списание на Факултета по педагогика, Софийски университет “Св. Климент Охридски”.2013 (1) брой 1, 4–29. 

[4] В България излиза през 2010 г. като „Живот и страдания на Майкъл К“ на издателство „Жанет-45“, Пловдив в превод на Надежда Радулова.

[5] Кутси, Дж. М. Живот и страдания на Майкъл К. Жанет-45, Пловдив, 2010. С. 103-104.

[6] Чавдарова, А. История на социалната работа. Булхерба, 2007. Второ преработено издание.

[7] Colby, I., Dziegielewski, S. (2004) Introduction to Social Work. The People’s Profession. LYCEUM, Chcago, IL.

[8] Чавдарова, 2007, с. 3.

[9] Пак там.

[10] Зимел, Г. Бедният, (в Зимел, Г. Социология: изследване върху формите на обобществяване. Издателство „ПИК“. Велико Търново, 2002.)

[11] Фуко, М. Раждането на клиниката. Археология на медицинския поглед. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“. София, 1994.

[12] Чавдарова 2007, с. 9.

[13] Trattner, W.I. (1999) From Poor Law to Welfare State. A History of Social Welfare in America. The Free Press, NY, USA.

[14] Schiller, B. R. (1995) The Economics of Poverty and Discrimination. Prentice Hall, NJ, USA.

[15] Kilborne, B. (2002) Disappearing Persons. Shame and Appearance. SUNY, Albany, USA

[16] Курсив в текста.

[17] Чавдарова 2007, с. 12.

[18] Пак там. с. 13.

[19] Бродел, Ф. Материална цивилизация, икономика и капитализъм XV – XVIII век. Том I: Структурите на всекидневието: възможното и невъзможното. “Прозорец“, София, 2017. с. 57.

[20] Чавдарова, 2007. с. 13.

[21] Курсив мой. Р.П.

[22] Кои други? Причините, поради които човек става скитник, обеднява, промените в начина, по който той/тя мисли за себе си в контекста на обществото, начина, по който обкръжението реагира и стимулира или предотвратява онова загадъчно но болезнено отношение на човека със сее си и с околните, наречено бедност не представляват интерес. Времето, в което човек прекарва в ролята, по Е. Гофман и Г. Зимел (коя е тя?)

[23] Чавдарова 2007. с. 16.

[24] Това е първият курс от бакалавърската програма по социална работа в СУ, а нейната структура се повтаря в останалите държавни университети.

[25] Чавдарова, 2007. с. 18.

[26] Peters, H. Die Geshichte der Sozialversorgung. Godesberg, 1959.

[27] Курсив мой, Р.П.

[28] Чавдарова, 2007. с. 19. В позоваване на Плутарх.

[29] В бюджета на МТСП на Р България за 2006 г. разходите са 1 100 000 000 лв.  https://www.actualno.com/deputatite-prieha-budjeta-na-socialnoto-ministerstvo-v-budjet-2016-news_510986.html (последно посетена на 17/8/2017 г.)

За 2017 г. „Съгласно представената графика, с най-голям относителен дял (35%) от общите разходи са разходите във функция „Социално осигуряване, подпомагане и грижи“, в която попадат разходите за пенсии, социални помощи и обезщетения.“ https://www.minfin.bg/bg/page/1150 (посетена на 17/8/2017 г.) Става въпрос за „социални“ разходи в размер на общо 1 23 277 000 лв.

[30] Чавдарова 2007. с. 19.

[31] Paterson, O. (1985) Slavery and Social Death. A Comparative Study. Harvard University Press. Cambridge, Massachusets.

[32] Прегледът на литературата по социална работа си струва труда, но за целта на този текст прегледах само Годишника на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, Факултет по педагогика, Книга „Социални дейности“, както и електронното списание „Социална работа“. За бедността се пише веднъж и за кратко. Това е важно, защото в областта на социалната работа това е най-авторитетното висше учебно заведение.

Avatar

Румен Петров

Румен Петров е психиатър, психодинамичен психотeрапевт и асистент по групови отношения в НБУ. Защитил е докторантура в Университета на Западна Англия в Бристол, Великобритания. Научните му интереси са в областта на социалната травма, социалното възстановяване, развитие на общностите, местна демокрация и гражданско участие. Преподава социална работа.