Обречен ли е малкият човек на омагьосан танц между институциите и липсата на подкрепа?

 

Това е битка за правосъдие и свободен живот на един малък, много малък, та чак невидим човек. Да го наречем за целите на тази статия г-н Малчев.

Човекът бил невидим за правото и правото било почти невидимо за него. Забелязвал го само тогава, когато заставал пред съда, за да бъде затворен за още месец, два или повече в една или друга психиатрична болница.

Малчев бил досущ като хиляди други невидими хора. Хора, на които им бил отнет гласа – въпреки че говорели, те не можели сами да се оплачат, защото никой не ги чувал, дори да искал. Хора, на които им била отнета и волята – въпреки че настоявали, те не можели да получат и постигнат нищо.

Хора, на които било отнето правото. Вижте тяхната история(която е част от по-голяма история).

Прогресивно решение на Софийски градски съд, установило промяна в българската съдебната практика при запрещението.

Тези хора по същия начин, както г-н Малчев, влизали и излизали в съдебните зали. Винаги някой ги водел, някой говорел от тяхно име. Понякога някой разговарял и с тях, но само за да се убеди, че те не могат нищо да кажат. Тези невидими хора рядко разбирали смисъла на тази игра, освен че в края ѝ обикновено се оказвали затворени за кратко или дълго в най-строгата част на психиатричната болница, която познавали доста добре. А познавали толкова добре, защото когато излизали – плахи и възстановени донякъде от преживяната объркваща живота им криза, от другата страна на решетките нямало никой, който да им помогне да върнат живота си. Никой не ги чакал, никой не ги търсел. Тогава те отново се опитвали да бъдат чути, и отново били водени в съдебните зали.

Постепенно психиатрията и болестта превземали живота им, а съдът ставал само кратка спирка в този омагьосан кръг.

Господин Малчев обаче не спирал да търси начин да излезе от тази омагьосана игра, и да спре да бъде невидим. Да спре да бъде толкова малък и забравен и да започне да живее живота си, както всички хора извън болницата. Всички онези други, на които правото не било отнето.

Той все се чудел.

Не бил направил никому нищо лошо. Не би ли трябвало тогава именно правото да му помогне, да го защити? Нали то било равно за всички? Трябвало ли и той както много други да се примири, и да повтаря че „нищо не става“ и това е „празна работа“?

Господин Малчев не спрял да търси начин.

И един ден го намерил.

                    Разказ за съдбата на един наш клиент, за който промяната е жизненонеобходима.

 Настоящата история, както всяка истинска такава, започва с една непреодолима пречка. В случая на нашия клиент, г-н Малчев, тази пречка се оказва невъзможността той да даде пълномощно на адвокат.

Като човек, поставен под запрещение, той е невидим за правото. Без настойник, който да извърши действия от негово име, Малчев дори не би могъл да ни бъде клиент. Не би могъл да си купи хляб, да изтегли пари от собствената си банкова сметка, или да пътува сам в градския транспорт.

Според общоприетото схващане в българската правна система и в съдебната практика до настоящия момент се приемаше винаги, че лице под запрещение не може да изяви валидна правна воля. Както разпорежда Законът за лицата и семейството „…пълнолетните, които поради слабоумие или душевна болест не могат да се грижат за своите работи, се поставят под пълно запрещение и стават недееспособни“.

Това положение се описва най-точно като „правна смърт“. Всичко, което поставеният под запрещение може да направи, може да го извърши единствено чрез друго лице, което е назначено за негов настойник. Накратко – настойникът може да взима всички решения за живота му.

 

Именно тук в практиката възникват огромен брой тревожни въпроси.

 

Какво би станало ако се появи конфликт на интереси между настойника и запретения?

Как „правният смъртник“ би могъл да изрази волята и желанията си, когато те са различни от тези на настойника му? Как да получи помощ, след като никое от неговите действия няма правна сила?

Системата тук вдига рамене и отсича, че това е законът. Друг начин няма.

Всъщност начин има и този начин е установен в един правен акт от по-висша форма.

Това е Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания (КПХУ).

КПХУ е ратифицирана от България през 2012 г. и в нашата история тя е онова нещо, което дава специални сили на онези, които иначе правото ни не вижда. Казано на езика на правото – По силата на чл. 12 държавите-страни по конвенцията гарантират, че признават на хората с увреждания тяхната правосубектност и дееспособност или казано с други думи, гарантират им, че правото ще ги разпознава като субекти, носители на права и задължения и те могат самостоятелно да упражняват своите права, да изразяват воля. Т.е., ако се върнем към езика на историите, КПХУ задължава Държавите (чрез своите органи и служители)

 

Да видят ВСИЧКИ хора с увреждания.

 

Да ги разпознаят като човешки същества и да им признаят правото да имат собствен глас, желания и предпочитания, които да бъдат разпознавани като валидни. Да ги уважат и подкрепят.

Отнесено към упълномощаването, това означава, че когато едно лице упълномощи адвокат, независимо дали е поставено под запрещение или не, съдилищата са длъжни да приемат пълномощното за валидно, по силата на  чл. 12 от КПХУ.

Г-н Малчев обаче, е бил толкова далеч от това разбиране, колкото далеч е било и цялото правно схващане. През всичките години досега той е виждал само една и съща практика. Въпреки омагьосаният танц в който бил уловен обаче, той не спирал да се пита

Как се е стигнало до толкова тежко положение?

Нашият клиент е мъж, надхвърлил 50-те, на когото дееспособността е била отнета поради диагноза „параноидна шизофрения“.

Преди много години родителите му били посъветвани да го поставят под запрещение, тъй като така по-лесно биха могли да го настаняват в болница. Това разбира се, не е вярно, но има такива „градски легенди”, които пропускат да отбележат, че независимо дали човек е поставен или не под запрещение, ако не желае да се лекува, това може да се случи само по силата на съдебно решение. Поне според закона.

Докато настойници на нашия клиент били неговите родители, нещата се случвали по сравнително добър начин. След тяхната кончина обаче, за настойник бил назначен брат му, по-големият Малчев. Без никакви познания и представа какво да прави, без помощ и напътствия от никъде, новият настойник постепенно спрял да се интересува от брат си.

Така животът на малкия човек се обърнал с главата надолу. Всичко се завъртяло в кошмарен омагьосан кръг. Без подкрепа и умения как да се грижи за себе си в тежки периоди, г-н Малчев често изпадал в кризи. Животът му се завъртял между задължителното лечение в психиатрична болница, последвано от често неуспешните опити да влезе в собствения си дом след изтичане на лечението, и живот на улицата, докато здравето му не се влоши дотолкова, че да се наложи поредната хоспитализация.

Ако срещнете Малчев на улицата, трудно ще разберете, че той има подобни проблеми. Когато не е в криза, когато е у дома си, когато получава редовно пенсията си и взема задължителните си лекарства, той изглежда като всеки друг човек – говори грамотно, върви и се държи адекватно. Понякога в погледа му прозират неувереност и съмнение, понякога говори насечено и недоволно. Когато обаче се усмихне в наболата си черна брада, искреността му някак по детски те пленява, и в този момент човек трудно вярва на диагнози и присъди.

В едно от съдебните заседания, на въпрос на съдията от колко време е започнал да бъде настаняван принудително в психиатрична болница, г-н Малчев посочва, че е бил на 32-годишна възраст, когато е настанен за първи път. Той добавя, че за цялата минала 2020-та година е бил извън болницата общо два месеца.

Можем само да гадаем какви проблеми са възникнали за и помежду двамата братя. Възможно е настойникът, изправен сам пред болестта на близкия си, да не е имал сили и познания да направи онова, което е могло да помогне. Така г-н Малчев се оказва сам и изоставен – без подкрепа, без услуга, която да му помогне да се справи, без нищо друго освен психиатричната болница и диспансера.

Има ли някаква възможност поставеният под запрещение да живее нормален живот, ако няма настойник? Ако настойникът не успее да се справи?

Според българският семеен кодекс, където оскъдно е уреден въпросът с настойничеството и попечителството, надзорът се осъществява от Кмета на съответната Община. Именно той назначава настойник, следи за начина по който същия осъществява дейността си, изисква отчети и обяснения, при нужда – глобява. Законът не дава никаква друга защита на поставения под запрещение.

Ако този орган бездейства, то поставения под запрещение, в случая нашия клиент, остава на произвола на съдбата.

С две думи – на улицата. Какво трябва да се случи, ако се установи конфликт на интереси, такъв, какъвто в случая очевидно има? Законът е категоричен, че Органът по настойничеството следва незабавно да се намеси.

А защо не го прави?

Защо не са предприети никакви мерки за смяна на настойника или други действия, за да бъде подобрено положението на г-н Малчев?

През ноември 2020 г. психичното състояние на Малчев се влошава за пореден път и той е задържан в психиатрична болница. Този път обаче, преди да бъде настанен, той успява да се свърже с Мрежата на независими експерти, в лицето на адвокат Мария Кръстева, адвокат Мирослав Моравски и адвокат Анета Генова. Те веднага уведомяват общината и кмета, както и Дирекция „Социално подпомагане“ за положението, в което се намира г-н Малчев и предлагат съвместни действия, за да се използва момента, за да се случи промяна за него. Най-вече – да се спре порочния цикъл на хоспитализация – изписване и пак хоспитализация.

Следват месеци на мълчание. Нито един орган не предприема дори една миниатюрна стъпка към промяна. Нищо не се случва на институционално ниво.

Не така стоят нещата в живота на г-н Малчев. Кризата постепенно е овладяна, той е изписан, но отново няма къде да се прибере, няма средства, отново търси съседи да му помогнат да влезе в собствения му апартамент. През това време психичното му състояние неизбежно се влошава и той отново е хоспитализиран.

Започва ново дело за задължително лечение. Задължителното лечение означава, че въпреки волята на човека, той или тя ще бъде задържан за срок, определен от съда в психиатрична болница където ще бъде лекуван, най-вероятно със съгласието на някой друг.

Г-н Малчев не иска да живее в психиатрия. Той разбира, че този цикъл трябва да бъде прекъснат. Точно в този смисъл разговаря с нас, като негови адвокати. Приема дори възможността за по-дълго лечение, но на цената на бъдещ шанс за стабилизиране.

Именно тук започва дългата правна битка за възможността Малчев да определя сам съдбата си. Защото, за да може който и да е адвокат да го представлява, той следва да бъде упълномощен от него. А както си спомняте, поставеният под запрещение не може да извършва никакви валидни правни действия.

Така сме посрещнати и ние като адвокати на първото съдебно заседание – с дадено от клиента ни пълномощно, което е отхвърлено като невалидно, подписано от човек без правна воля.

„Вие юрист ли сте?“ пита съдията единият от адвокатите на Малчев.

До такава степен немислимо e за него, а и за всеки правен специалист да приеме пълномощно, подписано от поставен под запрещение. Нямаш дееспособност – не можеш да упълномощаваш. Уж ясно, като две и две – четири.

Заседанията следват отегчителен, изтъркан сценарий: служебен защитник, прокурор, психиатър. Всички единодушни в предложението си Малчев да престои в психиатрия един месец. Без отговор остават позоваванията на Закона за хората с увреждания *(чл. 67, ал. 1 гласи че „всички държавни институции имат задължение съгласно ЗХУ да осигурят на лицата с увреждания ефективен достъп до правосъдие наравно с всички останали”), и на чл. 12 от КПХУ – този, който признава правото на хората с увреждания да упражняват самостоятелно правата си, в това число правото им да упълномощят адвокат и съответстващото задължение на останалите – вкл. на съда – да приемат това упълномощаване за валидно.

В края на заседанието съдът постановява решението си. Определя дори по-дълъг срок от поискания. Малчев е категорично несъгласен, и решението е обжалвано.

И тук именно се появява първата промяна, първата различна стъпка в омагьосания танц на г-н Малчев между институциите.

Въззивната инстанция прилага друг, различен похват, според нас – изключително прогресивен за съвременния етап на развитие на правото.

Съдебния състав се позовава на чл. 12 КПХУ и на практиката на Европейския съд по правата на човека и намира, че решението на районния съд е неправилно, тъй като

в противоречие със закона избрания от г-н Малчев адвокат не е допуснат да присъства в съдебното заседание!

Делото е върнато за ново разглеждане.

Може би се питате как съдът би могъл да помогне? Един формален прочит на Закона за здравето би оставил човек с убеждението, че „съдът е с вързани ръце”. Само че ние отказваме да мислим така.

Съгласно Конституцията на Република България, ратифицираните и обнародвани Конвенции са неизменна част от националното ни право. А когато националното право противоречи на норма от Конвенцията, се прилага Конвенцията. Следователно, не може да четем Закона за здравето, без да се интересуваме какво казва КПХУ. А там има достатъчно основания, за да искаме съдът да излезе извън тесните, овехтели рамки на Закона за здравето.

От тази позиция, от съда е поискано да назначи мерки не само за лечението на Малчев, но и за периода след това. Да бъде назначен личен асистент. Да бъде назначен нов настойник.

Пред районния съд, на който делото е върнато за ново решение, сцената леко се променя и най-после адвокатът, който е допуснат до участие в съдебното заседание е избрания от г-н Малчев. Промяната обаче спира до тук и нататък почти нищо по-различно от обичайното не се случва. Единствено периода на задължителното лечение е намален, но това е безсмислено ако не е придружено с поисканите мерки за последваща подкрепа.

Все пак съдът включва и общо предписание към общината „да организира дейности за опазване на психичното здраве на г-н Малчев, съобразно чл, 145, ал. 1 и ал. 2 от Закона за здравето.“

Целия процес вече започва да става малко парадоксален. Към момента на това решение, нашият клиент вече е прекарал един месец и половина в психиатричната болница. Излежава го без все още да е осъден.

Малчев все повече разбира смисъла на борбата, разбира, че тук не става въпрос дали ще излезе от болницата след седмица, две или четири, а дали ще получи подкрепа да не влиза повече там.

Следва поредното обжалване.

Пред въззивния съд е поискано

да бъде отменено задължителното лечение, и да бъде задължена общината, р-н Красно село да предприеме конкретни мерки за грижа и подкрепа на г-н Малчев.

Въззивният съд назначава нова експертиза, изслушва вещото лице и самия Малчев. Събира доказателства каква социална подкрепа е осигурена от Дирекцията „Социално подпомагане” и какво е положението  на неговия настойник и настойнически съвет. Така става ясно, че дирекцията не е направила нищо – настойник де факто липсва, има починал човек от настойническия съвет.

Експерта-психиатър по делото твърди, че Малчев има нужда от подкрепа след лечението и от близък, действащ настойник. Задължителното лечение не може да замести всичко това.

Напрежението расте. Дали човекът няма отново да бъде поставен на задължително лечение? Дори само за да се оправдае задържането му без присъда.

Второто окончателно решение на въззивния съд отново поставя българската правна система на едно по-високо ниво.

В своето окончателно решение съдът отменя задължителното лечение на г-н Малчев, заменя го със тримесечно амбулаторно без задържане и най-важното за него – дава предписание на Кмета на Общината да определи мерки за подкрепа и да назначи подкрепящо лице на г-н Малчев.

До излизането на тази статия, животът на г-н Малчев продължава по същия начин. В деня на заседанието той напусна болницата и отново намери апартамента си заключен. Въпреки предписанията отговорните органи продължават да бездействат, и той все още не получава никаква подкрепа. Все така Общината няма решение за неговия случай. В Дирекция „Социално подпомагане”- също.

За Малчев е настъпил отново  период на скитане, безпаричие и липса на подкрепа. Период на надежда, някой нещо да направи.

На повърхността тази история вероятно изглежда наистина безнадеждна и малкият, невидим човек – обречен на вечен омагьосан танц между институциите и липсата на подкрепа.

Само че ние отказваме на мислим повърхностно.

Направена бе една стъпка напред.

Голяма стъпка в разбирането на българския съд за достъпа до правосъдие на хората с увреждане, както и още една, малка стъпка в посока на разбирането, че съдът не е с вързани ръце. Наистина, предписанията в съдебното решение не бяха изпълнени, но затова има друг съд и нови жалби. Други стъпки в битката за човешките права.

Завесата е повдигната и истинската светлина на правото започва да прониква.

Светлината, наречена справедливост.

Анета Генова:
Анета Генова е адвокат. Правен консултант на Validity Foundation. Работи по случаи, свързани с защита на права на хора с психо-социални и интелектуални затруднения, както и с жертви на домашно насилие. Работи по изследователски проекти, свързани с тези теми, както и с теми за защита правата на децата. Работила е в Български Хелзинкски комитет, както и в сътрудничество с Фондация „ПУЛС“ – гр. Перник. Била е съдия.
Мирослав Моравски:

Мирослав Моравски е адвокат и застъпник за човешки права, писател и музикант от гр. София. Той активно работи по редица казуси в сферата на правата на хората в неравностойно положение, запрещението, деинституционализацията и социалното подпомагане. По съдебното дело на Георги Ценов адвокат Моравски работи в тясно сътрудничество с международната правозащитна организация Валидити – https://validity.ngo/Съвместно с това той е автор на книги, пиеси и музика, свързани с българските корени и фолклор. Първата му книга „Невидена река“ излиза през 2018 г., заедно с албум с авторски музикални композиции.

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Анета Генова

Анета Генова е адвокат. Правен консултант на Validity Foundation. Работи по случаи, свързани с защита на права на хора с психо-социални и интелектуални затруднения, както и с жертви на домашно насилие. Работи по изследователски проекти, свързани с тези теми, както и с теми за защита правата на децата. Работила е в Български Хелзинкски комитет, както и в сътрудничество с Фондация "ПУЛС" - гр. Перник. Била е съдия.