Ставам ли хейтър?

Словото на омразата не е либерална глезотия, абстракция или луксозен проблем, който няма смисъл да ни занимава, защото не е като липсата на пари, на работа, на здраве или на добро образование.

Словото на омразата е нещо съвсем конкретно, познато, добре настанено в човешките взаимоотношения на всякакво ниво. Когато родител нарече по-слабичкия си син пред всички „тутманик” или „козунак”, той постига най-чистия резултат на словесната агресия – отнемането на човешкото достойнство, още по-лошо, на детското, защото детето не може да се защити. Когато учител нарече пред всички ученик „малоумник” или „глупак, който не става за нищо”, той злоупотребява с властта си. Накърнява самоуважението на същество в подчинена позиция, което ако би му отвърнало, както иска, не само, че не би спасило достойнството си, а и би било наказано.

Словото на омразата е математически проблем. Подобно на геометрична прогресия, от една унищожителна дума се раждат две, от две четири и т.н., докато детето не започне да описва баща си единствено и само с думи като „изтрещял старец”, визиращи невъзвратими и неконтролирани от човека процеси като стареенето и придружаващите го отклонения, а ученикът учителят  или учителката си с „изрод нещастен” или с „дърта крава” и още хиляди подобни квалификации издаващи безсилие. В никакъв случай обаче не и надмощие над първично злоупотребилия с положението си човек. Основното свойство на езика на ненавистта е да увеличава проявите си, защото замества нарастващата неспособност да се действа. Алтернативата му в дадените примери е бащата да замълчи и да покаже на сина си подходящите упражнения за заякване или да влезе с него в басейна, ако детето го е страх. Учителят да повтори неясната част от урока и да даде такива примери, които да бъдат разбрани от всички. Резултатът ще бъде добре свършена работа и от двете  страни, която ще донесе удовлетворение и щастие на всички. Не обидни думи, които ще предизвикат всеобща болка, гняв и горчивина. Азбучни истини, ще кажете, но видимо не толкова прости, очевидни и прилагани.

Словото на омразата освен разрушително, е и ограбващо, но не само конкретните му адресати, но и хора косвено свързани с тях.

Родителите ми поканиха да празнуват заедно новогодишните празници скъпи семейни приятели, адвокати, чиито синове станаха зрели мъже пред очите ни, а нашите бебета големи деца пред техните. Нямаше празник, на който те да не са любими гости, радостно събитие, което да не почетем заедно. Разбира се, споделяхме болките и проблемите. С една дума – всичко.

Новогодишните празници свършиха, новото начало бе дошло, старата година бе оставена в миналото. Там бе останало обаче и нашето приятелство.

Неочаквано добрият ни приятел, образован мъж и добър баща, човек съвсем наясно, че зад микро трагедията на всеки от хилядите мигриращи нещастници, най-вероятно стоят макро интересите на САЩ, Русия и Турция, изведнъж започнал да напада домакините си за твърде либералното им и неразумно отношение към бежанците, тези “животни и паплач“, които застрашават и заливат цяла Европа. Тази “съвършена земя”, център на цивилизацията и културата, която преди 70 години предпочете да унищожи 6 милиона души без протакане, вместо да ги превърне в бежанци.

Разбира се, най-пагубно при употреба на езика на омразата, е да влезеш в конфронтация с него. Нашата домакиня не го направила. Напуснала сцената преди да чуе остатъка от размишленията за арабската напаст, сред която не бива да забравяме, че освен множеството мюсюлмани, има и доста християни. Преживяла толкова силно словесната агресия на своя гост, че чак получила аритмия. Много емоционално го е дала, ще кажете. Може, но така става, когато любимите хора използват езика, за да се отърват от лошите си мисли, чувства и състояния. Най-мъчителното е, че не уличената в прекалено и неразумно човеколюбие домакиня подхванала деликатната тема. Никой не може да бъде накаран да бъде хуманен, съпричастен или толерантен, ако сам не пожелае. Приятелството свършило, когато се натрапили ксенофобията, обобщенията и презрението.

Резултатът от този болезнен случай, освен безкрайната липса, която усещаме при всеки празник, уикенд или просто хубав ден е, че без да го осъзнаваме, сякаш се промени цялостният ни код за възприемане на хората. Вместо чистосърдечни и непосредствени, започнахме да ставаме подозрителни и мнителни; вместо щедро раздаващи приятелската си обич, започнахме да се замисляме, да изчисляваме поредната болка и разочарования, които може да ни донесе общуването с „приятелите”. Как да приемем нови гости в дома си, когато през цялото време ще мислим за онези, които не сме поканили. Бихте попитали, как може да се разделите с такива скъпи за вас приятели заради хора, които не познавате, някакви абстрактни и анонимни същества, които бягат, удавят се, мръзнат по границите, хващат ги там, държат се с тях като с престъпници, ограждат с тел или връщат обратно, откъдето са дошли?! Не знам, може да е налудничаво. Но виждате ли, този така обичан от нас семеен приятел е виждал сина ми като бебе, на една, две, три, четири, пет, шест, седем, осем години. Подарявал му е подаръци, обичал го е. Не мога да си представя, че същият този човек може да накара мен или близките ми да се срамуват и защитават, че не могат да приемат без болка и състрадание съдбата на други една, две, три, четири, пет, шест, седем или осемгодишни момченца, които гранични полицаи вадят мъртви или премръзнали от водата, само защото са имали ужасяващия късмет да се превърнат в бежанци. Да не говоря за момиченцата на възрастта на дъщеря ми, които освен всичко друго вероятно са били и изнасилени.

Aко отново се опрем на математическото мислене, с горчивина ще изчислим, че няма как да се справим с враждебното си отношение към бежанците преди да преодолеем или трансформираме начина, по който възприемаме българските роми. Спрямо тях може да се говори не само за реч на омразата, но и за цялостно поведение на омразата. Дори и за ненавистно и отрицаващо мълчание, което понякога говори много по-ясно от изкрещени обидни думи.

Намирам се в метрото. Страшно бързам, но успявам да отчета с периферното си зрение останалите чакащи да дойде мотрисата. Сред тях са две ромки, едно детенце и почти новородено бебе в ръцете на по-възрастната, очевидно бабата. Заглеждам се в тях. Първата ми мисъл е, Господи, къде са тръгнали с това мъничко бебенце. Сигурно да просят. Обаче не изглеждат така. Много пък знам как трябва да изглеждат. Все едно. Това, което правят, е много опасно. Всяка майка знае какъв риск е да носиш бебе на ръце. Но те сигурно имат огромен опит в това или просто нямат избор в случая. И все пак. Метрото. Прииждащите хора. Внезапното тръгване и спиране на влака. Блъсканицата. Мотрисата идва. Качваме се. Относително пълно е, няма места за сядане. Оставам права. Вече имам повече време да разгледам ромките. И останалите пътници. Бабата с бебето в ръце, майката и детето търпеливо застават прави до вратата. Пред тях седи младо момче, до него жена, до нея по-възрастен мъж. Наблюдавам всички. Ромките просто стоят, очевидно няма как да се заемат с джебчийство или нещо подобно. Бебето спи, толкова е малко.

И тогава усещам жегващото действие на тихата омраза. Първо в очите на бабата. Тя знае, че никой никога няма да стане да й направи място, за да не се случи нещо на бебето. После чувам собствените си думи от преди малко, помислени от младежа, жената, мъжа. „Къде са тръгнали с това бебе, сигурно да просят?” и вероятното неизказано продължение: „Никога няма да им стана на тези. Ромки и техните безбройни деца. Да не са ги раждали. На куче водач ще направя място, но на тях не.” Рационално разбирам основанията им. Точно толкова разумни колкото циничното пресмятане на неизгодата бедна държава да приема бежанци. Задавам си въпроса, кога една жена спира да мисли като майка, дарявала или предстоящо й да дари човешки живот и започва да дозира хуманността си. „На българка с бебе в ръце ще стана. На ромка, не. На българка в беда вероятно ще помогна, но на бежанка, не. Още по-малко ако е със забрадка.” Логическото заключение няма как да е друго, освен, че в очите на българите ромките и децата им, както и бежанките и децата им са по-различно качество човешки същества. Такива, които не заслужават да ги жалиш и когато не го направиш, не се чувстваш зле. Напротив.

Преди няколко дни осъзнах колко неочаквани и дългосрочни последствия може да има повсеместното наместване или по-скоро взривното превземане на словото на отрицанието и омаловажаването на другия в личен план. Мой не толкова отдавна и добре познат приятел успя да ме изненада два пъти в рамките на два месеца. Всъщност неочакваното беше моята собствена изненада. Първият път човекът, млад и успешен мъж, бе поканен в популярно телевизионно предаване, за да участва в обсъждането на достойнствата на българския мъж. Необяснимо или може би съвсем обяснимо защо, двамата други участници и водещият явно смятаха, че темата е свързана единствено и само със сексуалните качества на “обекта” на изследване. Моят приятел ги слуша търпеливо, но накрая се намеси с въпроса, защо се говори само за секс, когато мъжът не е само това, той е преди всичко личност, която трябва да се изгражда и развива. Сексуалността му е само една от посоките, в които това трябва да се случи, но в никакъв случай не и основната. Подкрепа от останалите за тази гледна точка не бе дадена в студиото, тя май направо им се стори еретична.

Новината в тази ситуация бях самата аз за себе си. Не очаквах такава позиция от страна на моя приятел. Бях го поставила в други стереотипи, наложени от други подобни мъже, които описват себе си и света единствено и само през своята сексуалност, често служейки си с обидни квалификации по отношение на жените и на останалите представители на своя пол. Словото на омразата освен вербална агресия е и формиращ фактор, който предполага наличието й. Комуникацията се извършва по аналогии, уникалността на човешката личност се заменя от масовото поведение. Ако десетима мъже на еднаква възраст и със сходен начин на живот се държат по подобен начин, то най-вероятно и единадесетият ще е като тях. С числата спор няма. Но ценността на уважението към различността означава именно способността да предположиш и приемеш, че поредният не е като предишните от поредицата.

Почти два месеца по-късно същият този човек сложи на профила си на вайбър своя снимка, на която е заснет заедно с трима чернокожи. Визуално те приличаха много повече на нещастниците, които прекосяват континенти в търсене на по-добър живот, но и често, за да загубят и жалкия, който имат, отколкото на черните секс икони от американското кино и спорт. Каква е истината за тях не знам, а и не искам да научавам. Важното е, че на въпросната снимка са усмихнати, прегърнати и заедно. Нормално ще кажете? Защо не? Ами защото след семейната Нова година вече не това смятам за нормално, а обратното. Великите, самодоволни българи, които хващат бежанци с голи ръце по границата, никога не биха се снимали с някакви си“ чернилки“. Бях толкова изненадана, че някой все пак го е направил. Някой различен, за когото другите различни не са проблем.

Тази публикация е създадена в рамките на проекта "Смях срещу омразата", съфинансиран по програма "Европа" на Столична община. Цялата отговорност за съдържанието се носи от сдружение „Маргиналия” и при никакви обстоятелства не може да се приеме, че той отразява официалното становище на Столична община.
Тази публикация е създадена в рамките на проекта “Смях срещу омразата”.

Още в първия случай осъзнах, че нещо в реакцията ми не е наред, но два месеца по-късно разбрах какво. То беше обезсилването на вярата ми в уникалността и непредвидимостта на човешката личност. Предпочитанието да боравя със стереотипи, които да местя като пешки в шах, защото е най-лесно, изчислимо и приложимо. Единствено моя ли е вината за това? Разбира се, не. Аз съм просто част от статистиката, която доказва, че омразата поражда омраза, насилието насилие, предразсъдъците предразсъдъци.

Дълго няма да забравим приятелите, с които се разделихме. Те са личната ни загуба в това време на драстични промени, разрушения, внезапно и невъзвратимо свършване на хубавите човешки истории и замяната им с безкрайни мъки на ръба на оцеляването. Все пак някаква алтернатива и успокоение са усмивките от профилната снимка. Изглеждаха толкова неподправени и сърдечни. А обнадеждаващото е, че сред приятелите, които все още имам, е стърчащият белокож сред по-нисичките чернокожи.

Проектът "Смях срещу омразата" се изпълнява с финансовата подкрепата на Столична община. Програма Европа, 2016 г. Сдружение "Маргиналия"
Проектът “Смях срещу омразата” се изпълнява с финансовата подкрепата на Столична община.
Програма Европа, 2016 г.
Сдружение “Маргиналия”
Avatar

Марта Методиева

Марта Методиева е преподавател, преводач и редактор. В продължение на 5 години преподава латински и римска литература в НБУ, а понастоящем в НГДЕК и в СУ „Климент Охридски”. Преводач е на множество статии и на три книги от английски и от френски. Сред тях е забележителният труд на френския професор по право от сръбски произход Свободан Милачич, „От ерата на идеологията, към ерата на политиката”. 10 години води рубриката „По света” в изданието на „Обектив” на Българския хелзинкски комитет, в който членува в продължение на три години.