Стефан Дечев: Дори македонските тълкувания за езика от Средновековието и 19 в. да са тенденциозни, защо да е невъзможно да се признае съществуването на стандартен македонски книжовен език?

Споделете статията:

МКД: Доцент Дечев, какво ще кажете за  предизвикалия нови скандали въпрос за „македонския език“. За БАН няма македонски език, тяхната дефиниция е „писмено-регионална норма на българския език“?

Аз не съм езиковед, но това което зная от историята на нациите и националните идентичности ме кара да мисля, че това е един напълно излишен спор. Фразата от Декларацията Костов-Георгиевски от 1999 г. и договора Борисов-Заев от 2017 г. „според Конституцията на Република Македония“ винаги е оставала отворена вратата за българското твърдение, че „македонски език“ е единствено термин от правния мир, а не някаква да речем „обективна реалност“. Иначе в езикознанието по света съществуват различни мнения. За Хайнц Клос българският и македонският са две стандартни норми, които в предлитературния си период са на практика един език. В някои лингвистични енциклопедии наистина се говори за диалектна разновидност на българския. На трети места се описва една обща българо-македонска диалектна среда. Има и езиковеди, които твърдят, че макар и да е по-близък до българския, отколкото до сръбския, македонският е все пак различен и от двата. Като отделен и самостоятелен език през годините са го разглеждали Петър Драганов, Антоан Мейе, а от 30-те години Андре Вайан, Самуил Бернщейн и др. Има и специалисти, които смятат, че езикът трябва да се нарече „българо-македонски“, с две отделни и равноправни норми. Всички тези мнения на чуждестранни авторитети БАН и МАНУ четат изцяло избираемо.

МКД: Как гледате на  тези два документа за езика –  на БАН и  на Македонската академия на науките?

Все пак прави впечатление, че авторите на документа на МАНУ са се постарали сякаш повече при изготвянето му. Той изглежда някак си „по-обран“, с по-завоалирани формулировки, като е изоставил напълно термина „старомакедонски език.“ В това отношение документът на БАН не се е разделил с нито един от романтичните български анахронизми. Ала и македонският и българският документ, този на МАНУ, и този на БАН, като цяло, отразяват остарели и наивни разбирания за националните езици. Например, в македонският документ се говори за „многовековен континуитет“, за „автохтонни писма и азбуки, глаголицата и кирилицата“; извежда се македонския език от Кирило-методиевските преводи на светите книги; скрива част от истината за възрожденците/преродбениците като се поставя ударение върху диалектния характер на писанията им, а не на тяхното дефиниране на тези диалекти; говори се за македонски говори и наречия сякаш като за природно дадени. Не по-малко възмутително обаче звучи и документа на БАН където се натъкваме на анахронизмите „българско езиково землище“, „непрекъсваемо диалектно землище на българския език“, „българска езикова територия“; „български характер на Кирило-Методиевия език“; за строго фиксирани и очертани „българска група“ и „сръбска група“ на южнославянските диалекти. Пренебрегват се всички добре известни случаи на използване на местните говори за създаване на литература преди дейността на езиковата комисия от 1944-45 г. Говори се за някакъв естествен „лингвистичен развой“ в българския случай, и „политически причини“ единствено при македонския. Особено отблъскащ е лишеният от всякаква мяра напълно произволен иредентизъм при чертаенето на „българското езиково землище“ във всички възможни посоки.

Вижда се ясно, че БАН и МАНУ, проектират някакви модерни и съвременни езикови реалност в далечното минало. Повечето оригинални извори не искат да знаят за това какво твърдят българските и македонските академици и националисти и говорят за „словенска реч“ и „словенски язик“. БАН и МАНУ използват безкритично някои основни категории на традиционното езикознание. Например това, че езиците и диалектите определено трябва да имат някакъв национален етикет, включително и назад във времето. А в действителност въпросът дали даден диалект е български, македонски или сръбски, може да се окаже и напълно погрешно формулиран по начало.

В българската историография обикновено се крият впечатленията на български дейци за  времето на Втората световна война, които говорят за дистанцираност на местното население в Македония; за това как една немалка част от него вече се било приобщило към реда и живота в Югославия; как дори и много от недоволните от сръбската доминация са зле настроени и към българската власт; за постоянно растящо негативно отношение в резултат от поведението на българските административни и военни власти. Тези натрупвания през август и септември 1944 г. водят и до тотално преобръщане на настроенията. А точно това е контекстът, в който расте популярността на идеята местните говори във Вардарска Македония да станат вече книжовен език. Става дума за политически контекст след 20-годишна сръбска власт и над 3 години българска, при който видимо твърдението на Кузман Шапкарев от 1868 г., че източнобългарският е неразбираем в Македония, получава някакъв нов импулс. За популярността на тази идея ясно говори обстоятелството, че дори и прогерманската десница в Македония, както и емисиите на Радио Скопие (когато германците все още контролират всичко, а партизаните са в гората) използват все още некодифцираните народни македонски диалекти. Изводът може да бъде само един – през лятото и есента на 1944 г. във Вардарска Македония онзи, който е искал да има успешна политика и обществено влияние, независимо от политически си цвят, трябвало да се съобразява с този факт и с нагласите за самостойна Македония. И още – езикът, който българските езиковеди след време ще обявят за „изкуствен“ и “коминтерновско творение” бил използван от всички – партизани, вемереовци, германците. И последно – този „изкуствен“ език стъпвал първоначално на най-естественото нещо – народните диалекти.

Но липсва отговор на един въпрос от българското езикознание – дори и да приемем, че македонските тълкувания за езика и писателите от Средновековието и 19 в. са тенденциозни и неточни, защо днес да е невъзможно да се признае съществуването на отделен, стандартен македонски книжовен език? Когато един език има граматика, речник, писатели създават на него литература, превеждана и ценена в цял свят, използва се в държавни институции, той няма как да бъде само обикновен диалект или регионална норма.

МКД: Експертната общественост изисква с научни факти, а не с гласа на политиката, да се подхожда към решаването на всички открити исторически въпроси между Македония и България, защото само така може да се намери решение.  Какво е Вашето мнение, как оценявате работата на Българо-македонската комисия по исторически и образователни въпроси през изминалата година, има ли напредък?

Истината е, че работата на комисията засега е незадоволителна. Това не е и толкова неочаквано. Предполагаемите експерти в нея не могат да работят като пренебрегнат не само политиката, но и общественото мнение в двете държави, политическия дневен ред на двете общества, както и нагласите и дълбоко вкоренените разбирания за миналото сред техните колеги в София и Скопие. Дори ми се струва, че особено македонските експерти са повече притеснени от мнението на техните колеги в Института за национална история и Университета в Скопие, отколкото за мнението на обществеността. Българските историци пък бяха толкова самонадеяни в началото, та чак се учудваха какво се мотаят македонските им колеги, та не приемат тяхната единствено вярна гледна точка за миналото. А има и още един фактор, може би. Ролята на историческите „династии“ в двете държави. Смесената комисия, не на последно място трябва да констатира, че нечий дядо или татко, историк или езиковед, са лъгали по определени проблеми в миналото, и то съвсем преднамерено.

МКД: Какво е Вашето мнение като историк, възможно ли е да се денационализира и деполитизира миналото?

Разбира се, че може! Професионални историци от Франция, Германия, САЩ и други страни отдавна са постигнали това. Но в България и Македония и към момента на подписване на договора през 2017 г., както и сега, националната рамка в осмислянето на миналото, включително и на периоди, когато не е имало нации, здраво е заклещила мисленето и очевидно твърде трудно се скъсва с нея. Но все пак, като че ли имаме и някакви положителни развития. Когато бях през юни 2018 г. в Скопие, тогава все още се говореше на всички равнища, че учебниците по история „няма да се пипат“. Сега поне вече и в двете общества се знае и се говори открито, че едно от нещата, които прави комисията е да преразгледа и българските, и македонските учебници по история. С други думи, можем да кажем, че вече дебатът е не дали трябва да се пипат и променят учебниците ни, а какви точно трябва да са тези промени.

В България също нещата вече са много различни. Много български историци си мислеха, че с българските учебници всичко е наред и македнците трябва да ги препишат до 1944 г. Тази убеденост мисля вече е сериозно разклатена. Това са малки и като цяло твърде скромни стъпки, но все пак са някакви стъпки в правилната посока.

МКД: Има ли място за общо честване на определени празници и знаменити личности?

Разбира се! И тези, които вече са договорени – братята Кирил и Методий, Св. Климент, Св. Наум, цар Самуил, Григор Пърличев са напълно подходящи. Всички те трябва да ни обединяват, а и да започнем да гледаме вече на тях не от някаква тясна българска или тясна македонска перспектива, а от християнска, европейска и хуманна. Всъщност, мисля, че гражданите на Охрид като че ли вече са усетили това. Когато бяха там за последно през ноември 2018 г. установих, че са разбрали, че няма защо да се конфронтират с огромния брой български туристи. Затова и  разните описания и надписите по музеите и историческите забележителности ми направиха твърде добро впечатление в търсенето на известна неутралност. И още нещо – много е важно в комисията да има консенсус, че нацията не е някаква биологична категория, която идва от незапомнени времена. В този смисъл трябва да се признаят като еднакво легитимни процеси превръщанията постепенно на христинските поданици на Османската империя, включително и от географска Македония, както в българи, така и в македонци. Процесът има своята динамика, която българската и македонската истриография не са показали ясно на българското и на македонското общество. А от тук и възможността да се гледа на тях и от двете равноправни перспективи – българската и македонската.

МКД: В кое време в миналото смятате, че Македония и България са имали най-лошите отношения? Кога най-добрите?

Ако трябва да се пошегувам и да включа и времето когато няма политически субект „Македония“ сигурно това е от средата на 19 в. до края на Първата световна война. След това нещата стават доста сложни. Може би най-лошите отношения са били през 70-те и 80-те години на 20 в. Разбира се, не бива да се забравя и десетилетието на Никола Груевски. Най-добри като че ли бяха при управлението на Люпчо Георгиевски, както и сега при Зоран Заев, въпреки, че миналото непрекъснато провокира скандали заради най-често глупави и напълно излишни постъпки  и изявления в София или в Скопие. Колкото и мъчно да е сближението от последните вече две години и половина обаче, то няма никаква разумна алтернатива, нито за България, нито за Македония.     

МКД: Вероятно знаете, че много македонци се представят като българи, за да получат български паспорт, за да стигнат лесно за работа в европейските страни. Когато са интервюирани за БГ гражданство, те казват, че са българи и знаят българската история. Как виждате това? Принудени ли са да продават собствената си история по екзистенциални причини?

Като цяло ми е известно, че повечето македонци, които кандидатстват за българско гражданство го правят по икономически мотиви. Преди години един шофьор на автобус в Австрия, македонец с българско гражданство, ме возеше и трябваше да ми запише данните. Едва като започна да ги пише разбра, че съм българин. Българската лична карта първоначално нищо не му говореше, макар и той да бе притежател на такава.

Но правенето на паралели между тези случаи и онези македонци в миналото, които са се декларирали българи е некоректно. Днешната македонска нация и днешният македонски език са напълно легитимни. Просто истината е, че историческият развой на македонската идентичност преминава в продължение на няколко десетилетия през българска идентичност, когато не се прави разлика между българското и македонското. Но днес ситуацията е различна. И тя е различна поне от 30-те години на 20 в., като надделяването на македонското над българското към края на Втората световна война съвсем не обхваща като че ли само левите и комунистически кръгове, и то е изглежда необратимо.

МКД: По-конкретно по въпроса за Гоце Делчев, докъде стигат преговорите, коя от двете страни трябва да даде резултати?

Казусът „Гоце Делчев“ е за не повече от две срещи, а мисля че се разисква вече на пет последователни без да има никакво развитие. Като историк аз зная много добре имената на известните етнически македонци от края на 19 и началото на 20 в., които обикновено се премълчават в София – това са Теодосий Гологанов, Георгия Пулевски, Кръсте Мисирков, Стефан Дедов, Диамандия Мишайков, Димитрия Чуповски. Но Гоце Делчев и ВМОРО -вци са, така да се каже, все още „деца на Екзархията“. Те никога не са имали културна програма в македонски смисъл, служили са си с българския език за македонската кауза – „автономия на Македония“ – и никой не е виждал проблем в това. В този смисъл Гоце и съратниците му се мислили за себе си в тогавашния контекст като българи, но са имали и една изцяло македонска политическа кауза, разбирали са Македония като своя „татковина“. Гоце Делчев играе важна роля за формирането на разбиране за „македонски народ“, на усещането за македонска политическа лоялност, отграничена от съседните балкански държави, стигаща до разглеждането на „автономията на Македония“ като алтернативен политически проект противопоставен и на „Санстефанска България“. Всичко това прави Гоце важен и за Македония, и за България. Така че, в заключение Гоце и ВМРО са „деца на Екзархията“, а по-сетнешната етническа Македония беше най-вече творение възпиталата се от края на 20-те години на 20 в. насетне в Белград или Загреб млада генерация, която имаше друга чувствителност. Старите ВМОРО-вци не са такива. Неслучайно вашият изтъкнат историк Иван Катарджиев в едно интервю от края на 90-те години казваше, че дори и един Димитър Влахов до края на живота си не е можал да почувства какво значи да си етнически македонец, останал си при стария политически македонизъм на Гоце Делчев и Яне Сандански, който е много българско явление. Разбира се, възможността и потенциалът за едно бъдещо обединяване на политическия и етническия македонизъм, личи от връзките и съвместните действия още в края на 1912 г. на не кой да е, а един от основателите на ВМОРО, Петър Попарсов, с един от ранните убедени етнически македонци Д. Чуповски и други македонски дейци искащи още в края на 1912 г. от бъдещата Лондонска конференция „неделима Македония“, противно на стореното от балканските съюзници разделение в навечерието на Балканската война.

МКД: Как живее в България след присъединяването си към ЕС? …

България е един от примерите, че ако сам не си помогнеш няма как ЕС да ти помогне. С най-ниските заплати в ЕС, проядена от корупция, без върховенство на закона, с „арестувана“ от мафията държава и продала й се политическа класа, с купени от мафията медии, с прогонени в чужбина множество кадърни българи, с все по-влошаващо се образвание, България е едно изключително тъжно място. То може да откаже много държави да влизат изобщо в ЕС.

Източник

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Стефан Дечев

Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Доктор по история и доцент по модерна и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Автор е на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010) „Who are Our Ancestors?: ,Race’, Science, and Politics in Bulgaria 1879-1912“. (2010). Съставител и научен редактор на сборника „В търсене на българското: Мрежи на национална интимност XIX-XXI София: Институт за изследване на изкуствата (2010). Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет. Изнасял е доклади на множество международни форуми, сред които в университетите Харвард, Бъркли, Колумбия, Тексас и др. В момента работи в Центъра за академични изследвания в София над проект „Николай Генчев (1931-2000) – между либерализма и национализма, между дисидентството и властта, между науката и псевдонауката“. Заедно с това е част от международен интердисциплинарен екип в проект на Лондонския университет озаглавен „Храна и хранене в Източна Европа от перспективите на културата и общественото здраве